Вижте журналистиката на едно общество, за да му разберете свободата
Димитър ПЕТКОВ е доктор по история. Работи в Регионалния исторически музей – Разград. Автор е на редица научни разработки, част от които са преведени на английски, немски и руски език, по различни проблеми на Най-новата и съвременна история. През 2018 г. е избран за рецензент на авторитетното американско списание за история „History Research“.
===================================================
Заглавието не е по повод на това, че България днес е на 111-то място по свобода на словото в света (на последно място в ЕС и на дъното в Европа), според годишния доклад за свободата на пресата на международната неправителствена организация „Репортери без граница“. А защото кратката история на журналистиката и българското Освобождение ме навежда на тази мисъл. А Ботев е съществена част от тази история, която в днешния ден трябва да се разкаже.
Но да вървим по реда.
2 юни е. Днес отново ще вият сирени… Ще се сещаме за Ботев. Някои ще спрат за минутка, за да отдадат почит. Нали това повелява колективната памет – да се сещаме за героите си, за да демонстрираме, че уж сме едно цяло.
Други не. Те няма да спрат. За какво им е…Те имат по-важни задачи от това, да се сещат за миналото. Ботев не им трябва, а и миналото също. То просто не им е потребно. Но поне са искрени в своето поведение и отношение.
Има и група хора, които ще говорят за Ботев, защото това повеляват задълженията им – тези, дето се зоват с нарицателното политици; те ще се сещат за Ботев, при това официално. Ще се нареди една камара от речи и гръмки слова. Но дали и на тях им трябва такава личност?
Всъщност, ключовият въпрос е как човекът на 21 век мисли за Ботев – как го възприема. Дали за него смъртта на Ботев е приемана за саможертва в името на родината, за да я има? Но ако е така, ние знаем, че в нашето тарикатско общество на саможертвата не се гледа като на подвиг… да не кажа нещо друго… Тогава има ли искреност в тази парадност, която се излива на 2 юни по повод Ботев, или просто си говорим за фалша на обществото, в което живеем.
Или пък се сещаме за човека, апропо, за характера Ботев, живял за борбата, за правдата, за свободата. И трите понятия, нека да си признаем, са твърде, меко казано, абстрактни в нашето ежедневие. Което пак отваря въпроса защо се сещаме за човек, който по мисловна нагласа и поведение няма нищо общо с „направеното“ от нас общество?
За Ботев въпросите са повече от отговорите. А отговорите едва ли ще ни харесат…
Той има буен нрав, а с присъщата си емоционалност проявява подчертан пиетет към всичко ново, допада му нестандартното и еретичното от гледна точка на установените норми. А това е спонтанен израз на протест и отрицание на стария свят, изграден върху наложени съсловни привилегии, съчетани с брутално насилие – свят, изпълнен с лицемерие, коварство, суета и социална несправедливост. Както се казва в такива случаи, всички съвпадения със съвременни норми, обстоятелства и процеси са случайни. Времената се менят, но какво да кажем за нравите. Те май са доста устойчиви. Но това е Ботев и, да, това е светът, който той не харесва.
Ако тези, които са натоварени от народа да взимат решенията, имат такъв сред себе си, за когото по презумпция говорят толкова патетично, как ли щяха да реагират…?
Всъщност, такива характери като Ботевия винаги разделят обществото на две. Прави го и той по един своеобразен начин. През 1867 г., на 11 май, в Калофер Ботев произнася пламенна реч, с която предизвиква възторг у младите, но в същото време поражда твърде силно безпокойство сред по-старите и консервативно настроени калоферци. Току-виж, ако всички млади днес действително познаваха характера на Ботев от сказките в училище, може би и те щяха да са във възторг от него, но по един доста по-искрен начин.
Представяте ли си Ботев оцелял след Априлското въстание, доживял свободата и седнал в българското Народно събрание. Този характер, точно той…дали би се спогодил с политическите мурафети и разните юридически финтове и фокуси, чиято цел е властимането? Дали би носил ограниченията на тези вериги и окови с някаква политическа цел?
Ботев е свободен, когато България още не е. И това е така не защото живее през последните години от живота си отвъд Дунава, в Румъния. Погледнете му журналистиката…Изкушавам се да цитирам нещо от една негова статия, отпечатана във вестник „Дума на българските емигранти“, брой 1, от 10 юни 1871 г. Там той казва на едно място следното „…ние разкриваме уста и викаме пред грозния час всеки емигрантин, всяка българска душа, всеки свестен българин, който е оставил бащино огнище не за да промени едно робство с друго; викаме ги да издумаме всичко, що се е събрало в гърди, в тези злочести четири години, да повдигнем въпроса за нравствено-политическата свобода и да откликнем на страдущия народ…“
Политиката и нравствената свобода комай нямат много общо.
Вижте журналистиката на едно общество, за да му разберете свободата. Ботевата журналистика е триумф на свободното слово. Тя е забележителна хармония между богатството на човешката мисъл и желанието на един човек да бъде свободен. Спокойно мога да кажа, че българското Освобождение от османска власт се дължи също толкова много на истинската журналистика, колкото и на всичко останало, което познаваме като процеси, въстания и Руско-турската война от 1877-1878 г. Мисля си, че журналистиката представлява другите задължителни 50 % от изковаването на българската свобода. Едва ли Ботев е вярвал, че с шепа смели мъже, готови да загинат, ще бутне цяла империя, колкото и слаба да е тя вече в онзи исторически и политически момент. Той залага на ефекта на публицистиката. Преди да се облече в униформа Ботев вече е насочил вниманието на световната общественост към българските земи със своята публицистична дейност.
Дори случилото се на „Радецки“ е журналистически ефект. Със своите около 200 други герои той завладява австрийския кораб, прекосява Дунава и от палубата му изпраща телеграма до „Journal de Geneve“ и „La Republique Franҫaise“, с която иска да извести световната общественост за мисията на четниците, изразявайки увереност, че „европейските образовани народи и правителствата им ще протегнат приятелска ръка“. Впрочем, в същия дух е и ултиматумът до Дагобер Енглендер – капитанът на „Радецки“.
Ботев съчетава перото с оръжието. Едното е немислимо без другото. Обратното също е вярно. Той го е разбирал. Със своята саможертва, предшествана от двете споменати телеграми до швейцарската и френската преса, Ботев и останалите негови съратници слагат подобаващ финал на Априлското въстание. В него най-релефно може да се схване дълбокият политически характер на кървавата драма в България през онези тъжни, но и славни дни на 1876 г.
Мисля си, че ние българите трябва да сме толкова чувствителни към свободата и качеството на журналистиката, колкото тези народи на Запад, които наричаме с еднозначното определение „стари демокрации“. Защото нашето Освобождение се дължи и на журналистиката. И не е само Ботев доказателството. Такива са Каравелов и другите велики български умове.
Макгахан не е просто име на улица в някой български град. Това е американски журналист, който прави репортажи и съобщения от българските земи, за да станат достояние на нормалния свят извършените зверства от турските власти над българското население при потушаването на Априлското въстание. Тези негови журналистически материали събуждат огромно негодувание в Англия срещу турските жестокости. Преставете си, че този американски журналист беше угоден за властта в Лондон и че британският „Дейли Нюз“, който го наема за тези репортажи, като опозиционен вестник, бе решил да си мълчи в името на британските имперски външнополитически амбиции и да провокира английските управляващи консерватори само по вътрешно-политически проблеми. Защо не… По това време Британската империя, се намира в изключително тесни отношения с Османската и общо взето султанските желания са посрещани с отворени обятия в британската столица, защото британската корона иска да контролира Проливите и да има влияние и въздействие над процесите в Османската империя. Впрочем, това е факт към онзи момент, а Британската империя е в стихията на своето величие. Ето ви една предпоставка Макгахан да бъде мълчалив журналист, да пише странични неща, да обикаля китната българска земя, да пие хубаво турско кафе и да се наслаждава на красивите български моми, като нает от лондонския вестник „Дейли Нюз“ кореспондент. А този вестник да се занимава само и единствено с вътрешно-държавни ежби и провокации спрямо властта и се държи аристократично, без да обръща внимание на онази рая, която мре в югоизточния ъгъл на Европа за своята свобода. Но не…Този журналист и този вестник правят друго. С журналистиката на Макгахан, по страниците на „Дейли нюз“, в Англия избухва нечувано по размера си пробългарско движение. От това следват двете брошури на водача на английската либерална партия в опозиция – Уилям Гладстон, които са със заглавия „Уроци по клане“ и „Българските ужаси и Източният въпрос“. Журналистиката и на други автори прави същото във Франция и Германия. В Русия се поражда огромно движение в защита на българите. Такова има дори в САЩ. Може да се каже спокойно, че за да я има Освободителната за нас война от 1877-1878 г. основната роля е на журналистиката. Тя довежда до там, че консервативна Европа става по-благосклонна към политически промени в Европейския Югоизток. Така че, журналистиката, уважаеми дами и господа, също освобождава България, не само оръжието, кръвта и смъртта.
А ако тогава журналистиката бе угодна, сервилна и подчинена, какво би станало??? Щеше ли да ни има, кога щеше да ни има като народ, нация, като хора със своя държава??? Къде щяха да са всичките тези, дето днес се упражняват в красноречие по отношение на миналото, опитвайки се да трупат обществен авторитет?
Ботев е разбирал силата на писаното слово. Той се е опасявал, че неравните и драматични кървави сражения, както и цялата българска драма могат да останат незабелязани за европейската общественост. И затова полага специални усилия да прикове вниманието на Европа към българските земи, към отчаяната борба на българския народ. И това той прави още по време на въстаническата акция. Чрез страниците на единствения брой на вестник „Нова България“, отпечатан на 6 май 1876 г., в разгара на Априлското въстанието, Ботев бърза да извести света, че българското национално въстание е вече факт, че един народ се бори за своите изконни права да бъде свободен и да го има на политическата карта на Европа и че е готов да пролива кръвта си за това. Съобщението на практика е много по-важно за него самия, отколкото личното му участие в сраженията. И чак когато вестникът вече е готов, той се захваща с подготовката на своята чета. И организира четническата акция по такъв начин, че тя да предизвика силен ефект върху общественото мнение на Стария континент. По това време вече е ясен изходът от Априлското въстанието, но това не го смущава и той планира „операцията Радецки“, за която стана дума вече. „Пикантната“ новина за аферата „Радецки“ намира място веднага по страниците на европейските информационни рубрики на почти целия европейски печат. До края на юни 1876 г. почти две трети от информационния поток на пресата в Европа се занимава със сензационната афера „Радецки“.
Преди Ботев да хване оръжието, той е революционер в публицистиката, която има своята огромна роля за свободата българска.
Имайки предвид всичко това, отново си представете Ботев в Учредителното събрание след Освобождението или в някои от обикновените народни събрания, като „депутатин“, сблъскал се с нравите на българската пословична политическа простащина. Трудно е, нали? Всъщност, веднага след Освобождението той е забравен, както и другите паднали за българската свобода. И оттогава такива неща стават нормални в нашата историческа действителност. Някак си те се превръщат в традиция.
Дали такива хора като Ботев виреят днес и в нашата обругана среда на ниска политическа култура и готовност за конформизъм в името на властта, далаверата и мимолетната временна слава?
Дали ако го имаше днес, Ботев нямаше пак да раздели нашето разклатено и без това общество, както го прави с онази реч в Калофер? И да го раздели не заради келепира, парата и властта, а заради свободата и правдата.
Важно е да се сещаме за Ботев? Но е по-важно какво се сещаме за него – дали го приемаме механично като някой паднал за българската свобода, защото така повелява наложената колективна памет на властта. Или се сещаме за него, защото той може да бъде обединителен пример и цялостен смисъл за всичко, което искаме да сме и да правим като общество.
Но най-притеснителното ще бъде, ако Ботев се окаже всичко онова, което българското общество не иска да бъде.
Hits: 20