ЩОМ ИМА ХОРА, КОИТО И ПИШАТ, И СПОРТУВАТ, ЗНАЧИ БОГ Е НАМЕРИЛ ПРЕСЕЧНАТА ТОЧКА ЗА НАС МАЛКИТЕ, ОБЪРКАНИТЕ, НЕНАСИТНИТЕ, СМЯТА БАСКЕТБОЛИСТЪТ ТВОРЕЦ
Уважаеми читатели,
Това е петата част на рубриката ни „С Разград в сърцето завинаги“, в която ви срещаме и разказваме за хора, родени тук или дошли в Разград по прищявка на съдбата, по любов или защото житейската пътечка ги е довела в столицата на Лудогорието.
А те със своите дела и пример са оставили отпечатък върху развитието на града, върху общността в Разград. Със срещите и разказите за такива ярки личности от всички сфери на живота: бизнес, култура, спорт, социални дейности, здравеопазване, обществен живот, ще покажем, че паметта за тях и стореното от тях е жива и Разград им е признателен и благодарен, за това, че са го направили по-красив и по-добър.
Рубриката подготвяме по идея и с подкрепата на „Лудогорско пиле“.
Първо ви разказахме за проф. Влади Симеонов, творческа личност, която съчетава в себе си дарованията на изпълнител, диригент и педагог. След това ви представихме световно известната цигуларка Ваня Миланова , както и филмираната среща на д-р Димитър Петков и оператора Живко Жечев с първия демократично избран след промените у нас кмет на Разград Венелин Узунов. Последва среща и с уникалния турист маратонец, световния рекордьор Георги Сергиев.
Днес с Нели Николова и Живко Жечев в текст и филм ви представяме баскетболиста и поет, почетния гражданин на Разград Пламен Панчев.
* * * * *
Пламен Панчев е роден на 31 август 1948 г. в Разград. Завършил е средно образование в родния си град, а по-късно – ВИХВП в Пловдив и Национална спортна академия в София.
Основната му трудова дейност преминава като професионален баскетболист, както и треньор на мъжкия отбор на „Лудогорец“- Разград, старши треньор и селекционер на Националния юношески отбор. Той е първият майстор на спорта по баскетбол от Разград, а така също е единствен до момента баскетболист, награден от Българската федерация за големи заслуги към разградския баскетбол и като състезател, и като треньор. Състезателната и треньорска дейност на Пламен Панчев обхваща повече от 50 години.
Наред с впечатляващата спортна кариера Пламен Панчев е и изявен български поет. Автор е на девет стихосбирки: „Връхна нота“ (1987), „Все по-далеч от думата надежда“ (1994), „Тревожен хляб“ (1996), „Спиралата на спомена“ (1998), „Целувай ме, змия великолепна“ (2002) „Добро утро на залеза“ (2008), „Среднощен реверанс“ (2014) и „Сърдечен дрибъл“ (2018), „Еротика: Философия и поезия“ (2020).
Неговите стихове са публикувани в редица български антологии, както и в разградската библиотечна поредица „Лудогорие“- в антологиите „Дъга над Лудогорието“ (2004 г.) и „Луда земя“ (2010 г.).
Носител е на редица български и международни литературни награди, между които Голямата награда от Националния конкурс за поезия „Акад. Николай Лилиев“, Специална награда от Националния конкурс за поезия „В полите на Витоша“ и от Литературния конкурс „Биньо Иванов,“ литературна награда от конкурса на името на Пенчо Славейков“. Носител е на „Златен Пегас“ за високи постижения в областта на културата, Златен медал „Михаил Лермонтов“ на Московската писателска организация. Превеждан на руски, английски, испански, сръбски, хърватски, турски, гръцки. Член на Съюза на българските писатели и на Славянска академия. Години наред активно участва в организирането и провеждането на традиционните литературни петъци в Разград и в Националните празници „Поетични хоризонти на българката“, посветени на първата българска поетеса Станка Николица Спасо- Еленина.
През 2016 г. получава званието „Почетен гражданин на Разград“ за цялостен съществен принос за издигането и утвърждаването на престижа на община Разград.
* * * * *
Г-н Панчев, носител сте на званието „Почетен гражданин на Разград“ от 2016 г., като основната мотивация е „за постижения в културата и спорта, имащи общонационално значение и популяризиращи името на Разград“. Какво е Разград за Вас?
Да, аз съм разградчанин. Тук съм роден. Тук съм израсъл. Всъщност, съдбата не беше щедра към мен. Израснах без баща в краен недоимък по социалните домове. Усещах, че късметът ми е обърнал гръб. Съучениците ми станаха студенти. Родителите им ги подкрепяха и побутваха, а мен никъде не ме искаха. Точно тогава баскетболът ми подаде ръка. Скачах по-добре от другите, забивах топката, а бях баскетболно джудже, но бях атлетичен с вярна и точна ръка. Бях тийнейджър, а ме обявиха за най-добрия баскетболист при мъжете в Разград, а там имаше изградени имена – Владимир Софрониев, Бого Стефанов…. Заминах за Ямбол, където ме поканиха. Този град на баскетбола за година промени статута ми. Срещнах се с големите и бях успешен. На другата година заминах за Пловдив. Можех да си позволя вече да следвам в няколко вуза – в Пловдивски университет, изкарах седмица и в Медицинския институт дори, но медицината изискваше редовно обучение, а аз нямах средства и трябваше да ги заработвам като професионален баскетболист. Затова се записах във Висшия институт по хранително-вкусова промишленост, където по това време следваха баскетболистите на „Академик“ – Пловдив, Студентски, но и Военен клуб към физкултурно дружество „Ботев“ – Пловдив. Бяхме един от силните провинциални отбори. Там оставих най-добрите си години и спомени като състезател. Там за пръв път получих признание. Получих грамота и ме вписаха като почетен студент в Златната книга на Висшия институт по хранително-вкусова промишленост за високи спортни постижения. Бях капитан на отбора и олимпийска бройка. Когато се дипломирах като инженер и трябваше да замина по разпределение в Бургас, ме поканиха да се върна в Разград, за да възстановим мъжкия отбор, който вече седем години не играеше в групите. Върнах се и заедно с местните момчета, вече като играещ треньор, спечелихме квалификациите и заиграхме в „Б“ група. Мисля, че съм един от хората, които с опита си спомогнаха разградският баскетбол да извърви пътя до „А“ група. Не беше лесно. Но бяха славни години. Нататък беше треньорската професия.
Имате много награди. Със сигурност всички са Ви скъпи. И все пак има ли някоя, която Ви е развълнувала особено, някак по-различно?
Чужд съм на болезненото издърпване на чергата към себе си. Всяка награда е свързана с определен период от време и много хора. Зад наградите стои извършена работа, победи и загуби. Те нямат материална, а само морална стойност. Много баскетболисти, които се завъртяха мимолетно в баскетбола, получиха тогава жилища. През целия си съзнателен живот живях и изплащах къщата, построена от баща ми през петдесетте години на миналия век. След промените останахме без заплати. Повече от година се изхранвах с куфарна търговия до Югославия и Румъния. И тогава се хванахме със Стефан Данаилов и с помощта на тогавашния кмет Венелин Узунов и неговия силен екип започнахме отначало. Обичах баскетбола и това беше цената, на която останах в него.
Наградите в спорта. Наградите в литературата.
Никога не съм се вторачвал в тях, защото всичко е субективно. Но с баскетбола обиколих света. В спорта преживях половин век и наградите ми са повече за постоянството. „Майстор на спорта“ е звание, което носеше символични пари. Като селекционер и треньор на юношите на страната, най-голямото ми удовлетворение беше, че трима баскетболисти от Разград видяха европейския подиум. Искам да отбележа, че най-добрите баскетболисти на Разград са от генерации, които никога не са стигали до медалите в шампионата при подрастващите, /освен Илиян Йорданов, който беше и много силен юноша/ в мъжката част законите са други.
Разбира се, имам куп медали и като състезател, например: Шампион на студентски игри и пълен наръч медали. И преди всичко шампионски титли като треньор на подрастващи, но емоцията е за състезателите, за треньора е нерви и работа. Мисля, че имах и малко късмет. Радвам се, че много от моите момчета не ме забравиха.
В литературата е ясно. Наградите са само биография. Поетът се ражда, ораторът се създава казват древните… Той е предусет, първият, след него идва обяснителят. Не мисля, че това е предимство в живота. Обратно, човек пише, когато животът му е длъжник. Той хвърля мълнии по самия себе си. Срещал съм много пренебрежение и от страна на литературните хора и недоверие от страна на спортните среди. Това е рядко съчетание, което формално ме отдалечава и от едните, и от другите, но никога не съм се отказвал. Въпреки всичко имам приятели и сега в Ямбол, Пловдив и София.
В едно свое стихотворение, което се превърна в песен, питате: „Засял ли е, отгледал ли е семето, което може още да кълни?“. Какъв е за Вас отговорът на този своеобразен въпрос, който има смисъла на равносметка?
Изпя стихотворението и го аранжира като песен моят приятел с певческа дарба Красимир Немигенчев, аз само го написах. Никога не съм смятал, че поетът може да тълкува стиха си. Поезията не е създадена да обяснява, тя е спонтанна като танца, тя е създадена да взривява, да зашеметява. Днешното време цени повече прозата. Там думите са ясни, логични подредени и последователни Времената се менят!
Със сигурност темите, които са Ви вълнували в творчеството Ви, през различните етапи от живота са се променяли; кои са те и… вероятно има някоя или някои, които са присъстващи през цялото време?
И аз съм птичка божия, подвластна на времето. В младостта си съм се вълнувал от любовта, след това от нещата в сърцето на живота, а накрая виждате – идва равносметката. Но животът е едно пътуване. Винаги има неща, които да ни учудват, има неща, които да ни изненадват. Достатъчно е да имаме сетивност за тях. Римляните са написали, че поезията е занимание за млади мъже. Фирдоуси казва, че поезията е занимание за хора, живели дълго. Великият персиец написва „Шахнаме“ на 80, а тя е от 60 000 строфи. Виждаме, че и двете страни са прави и това дава надежда, дори когато животът вече е на хапчета.
А какво е Любовта за Вас? В какви измерения я виждате?
Любовта е може би най-великото човешко чувство. На любовта между половете е посветена най-голямата част от човешкото изкуство. И поезия, и живопис, и музика, и театър, и танц, и скулптура – всичко е любов. Там е кодирано продължението на човешкия род, самият живот. Най-всеобхватната философия на природата.
Въздишате ли по „миналото“? Каква е връзката „минало – настояще – бъдеще“?
Безпредметно е. Аз имах редкия шанс да съществувам в двете неща, които обикновено са само хобита. И това дължа на Разград. Миналото ни ориентира за настоящето. За съжаление, бъдещето не може да се предскаже. Животът на човека не е толкова дълъг и винаги сме изненадани, когато той свършва. Животът е една голяма тайна, която умира с човека.
Кое е общото между спорта и поезията? Как се съчетават?
Спортът е тържество на тялото, на неговата динамика. Постиженията му са реални, видими и завладяващи. Спортът ни опиянява, дава ни възможност да надхвърлим представата за физическите си възможности. Подготвя ни за реалния живот. Изтръгва възхищение у другите. Прави ни красиви, независими и самостоятелни.
Поезията е съмнение. Тя е оня успореден свят на душата, където нещата се вършат по Божия промисъл. Тя е необяснимото усещане, че ние разполагаме с още един шанс, където нещата могат да бъдат подредени по-справедливо. Тя е съпротива и крепост на духа, територия, където оставаме непобедими и недосегаеми. След като има такива хора, които и пишат, и спортуват, значи Бог е намерил пресечната точка за нас малките, обърканите, ненаситните.
И още от срещата ни с Пламен Панчев вижте в следващото видео:
Hits: 0