На 6 януари отново се събираме пред паметника на Христо Ботев, за да отдадем почит на един от най-светлите и най-смелите духове в българската история. Покланяме се. Полагаме цветя. Мълчим. Но Ботев не е от онези, които обичат мълчанието. Ботев е глас. Огън. Разтърсване.
Христо Ботев е име, което не се произнася леко. То носи в себе си жертва, непримиримост и безусловна любов към свободата. Ботев не е просто поет и революционер – той е мярка за съвест. Съвест, която не се примирява.
Дух, който не търпи половин истини. Любов, която не се страхува да изгори. В светлината на съвремието Ботев не е „гневен“. Той е чист – чист в отказа си да живее в лъжа. Чист в избора си да плати цената на истината.
Днес често говорим за свобода, но рядко питаме себе си: Свободни ли сме вътре в себе си? Свободни ли сме да бъдем честни, да застанем срещу неправдата, да не се продадем – нито за страх, нито за удобство? Защото Ботев не умря, за да го споменаваме веднъж годишно.Той живее всеки път, когато избираме истината вместо мълчанието.
Днес Ботев не би носил пушка. Той би носил ясно съзнание. Би изобличавал фалша, би назовавал подменените ценности, би защитавал слабия, би питал неудобните въпроси. И най-важното – би отказал да бъде „удобен“. Във време, в което често се страхуваме да сме различни, Ботев ни напомня: „По-добре сам със светлината, отколкото мнозинство в тъмното.“
Поклонът пред Ботев днес не е само цвете. Той е въпрос към нас самите:
Къде сме ние, когато истината има нужда от глас? Какъв е нашият Ботев днес?
В думите, които не смеем да изречем? В решенията, които отлагаме? В избора да останем хора – дори когато е трудно?
Ние помним. Но по-важно е, че ние можем да продължим. Защото Ботев не принадлежи на миналото. Той принадлежи на онези, които и днес избират любовта пред страха и светлината пред удобството.
Ботев ни напомня, че свободата не е даденост. Тя е отговорност. Тя изисква будност, честност и морална смелост. Да застанеш срещу неправдата. Да не мълчиш, когато истината е подменена. Да не се примиряваш.
Делото на Ботев не е завършено. То продължава във всеки, който избира да бъде честен. Във всеки, който отстоява човешкото достойнство. Във всяко общество, което не забравя своите будители. Свободен дух, будна съвест и вярност към истината – истинската памет е в това, да носим достойно онова, което той ни завеща. Затова днес би звучал така: Не ме възпявайте, продължете ме!
Views: 27