Уважаеми читатели,
Представяме ви десетата част на рубриката„С Разград в сърцето завинаги“, в която ви срещаме и разказваме за хора, родени тук или дошли в Разград по прищявка на съдбата, по любов или защото житейската пътечка ги е довела в столицата на Лудогорието.
А те със своите дела и пример са оставили отпечатък върху развитието на града, върху общността в Разград. Със срещите и разказите за такива ярки личности от всички сфери на живота: бизнес, култура, спорт, социални дейности, здравеопазване, обществен живот, ще покажем, че паметта за тях и стореното от тях е жива и Разград им е признателен и благодарен, за това, че са го направили по-красив и по-добър.
Рубриката подготвяме по идея и с подкрепата на „Лудогорско пиле“
Първо ви разказахме за проф. Влади Симеонов, творческа личност, която съчетава в себе си дарованията на изпълнител, диригент и педагог. След това ви представихме световно известната цигуларка Ваня Миланова , както и филмираната среща на д-р Димитър Петков и оператора Живко Жечев с първия демократично избран след промените у нас кмет на Разград Венелин Узунов. Последва среща с уникалния турист маратонец, световния рекордьор Георги Сергиев, с баскетболиста и поет, почетния гражданин на Разград Пламен Панчев и с Здравко Душков – личност, здраво свързана със спортния живот в Разград, но и образцов учител с богат професионален опит и истински будител. Предпоследен наш гост бе заслужилият треньор по борба Али Салиев, а навечерието на 24 май разговаряхме с Божидарка Златарева – краевед, професионален библиотекар, журналист, редактор на краеведски сборници, автор на стотици статии в местния и централен печат.
Днес с Нели Николова и Живко Жечев ще ви срещнем с директора на Регионалния исторически музей в Разград от 1988 до 2017 г. Иван Иванов.
Роден през 1950 г. в с. Каменово. Завършил основното си образование в Кубрат. Продължава в Техникум по речно корабостроене и корабоплаване в Русе. Висшето си образование – във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, специалност история, дипломира се през 1975 г. От 1988 г. е директор на Регионалния исторически музей в Разград, до края на 2017 г. Носител на наградата “Никола Икономов”.
Във видеото ще разберете основните характеристики на културното и историческото наследство в региона, диалектиката между движимите и недвижимите паметници, една примерна периодизация на музейното дело в Разград за тези почти три пълни десетилетия, в които е начело на институцията.
В продължението на интервюто /писмената част/ – са историята на музейните обекти, най-важните проекти и уникалния Интерактивен музей, начините за представяне на културно-историческото наследство… “Проблемът е че достойното представяне дейността на институцията би заело място колкото сериозен том, а това са някои щрихи.” – казва Иван Иванов.
Приятно четене!
* * * * *
Как се развиваше инфраструктурата през този период и по-специално на Археологическия резерват “Абритус”?
Както вече казах, музеят беше една стабилна и богата структура. Между другото, той имаше своите постижения. Много силна страна беше неговата връзка с научните институти, която имаше вече своя традиция и много добри резултати. Имахме дългогодишни договори за сътрудничество, изследователска работа, защото от това зависи какво ние знаем за нашия край. Много неща бяха вече направени в това отношение.
Но както вече казах, в представянето изоставахме. Много от нещата се развиха във времето. Например, когато аз дойдох в музея, едно от първите неща, които направих, беше подписването на протокола за приемането на Етнографския музей. Той тогава се наричаше Етнографски комплекс. Но оттам нататък, поради много тежката социално-икономическа обстановка, самото изграждане на експозицията стана много бавно и то продължи чак до 1999 г., когато беше открит официално. Преди това, през 1992 г. ние успяхме да открием къща музей „Димитър Ненов” – преустроена, направено пространственото оформление на тази къща. А всяко от тези неща има своята дълга, подробна история и хората, които са работили там. Няма възможност сега да изброя хората, които са работили по всички тези обекти и хората, с които сме работили. Но говорим за едно развитие на инфраструктурата, като то имаше определени изменения във времето. Имаше възможности за малки проекти към Министерство на културата, това се използваше. На по-късен етап започна да се работи по проекта „Красива България”. Междувременно започна да се работи по пристройката на библиотеката, аз я заварих на основи. В края на краищата се получи много добре. Библиотеката на музея е много богата. Тя беше база и за много дейности. Направихме обновление и на експозицията в „Абритус”. И в края на 90-те години вече можехме да имаме някаква инфраструктура, състояща се от „Абритус”, къщите на Станка и Никола Икономови и на Димитър Ненов и Етнографския музей.
Трябва да отбележа, че Етнографският музей е много сполучлив като музей, като замисъл, като реализация и като израз на много богатата капанска култура. Така че в този период, с тези възможности вече имаше някакъв напредък. Но както казах, всичко беше в рамките на недоимъка и опитите да се търсят средства и възможности. И на по-късен етап – къщата на акад. Анание Явашов. Но това беше на един доста по-късен етап. Ако трябва да уточним, тази къща беше част от проекта, с който се реализира Художествената галерия. Благодарение на това, имахме предварително подготвен проект. Когато започнахме да влизаме в европейските измерения, трябваше да се направи пълен идеен проект. Започнаха да се разглеждат вече пълни разработки, а не само развита идея.
Какви бяха различните видове проекти и каква беше тяхната роля в развитието на институцията? Защото в един момент започва този етап – на проектиране.
Тук основно трябва да свържем с аспекта Абритус, защото и там развитието беше свързано вече почти изцяло с разработката на проекти. Има няколко момента, които трябва да бъдат отбелязани. По „Абритус”, разбира се, се работеше и преди това с НИПК.
Но с навлизането на кризисните времена това стана изключително трудно. И там нещата не изглеждаха добре дори не само от туристическа гледна точка, а и от гледна точка на състоянието. После започна и връщането на земите, проблемите бяха много. Ние се стараехме да поддържаме този резерват още от самото начало. Като в онзи период започнахме да използваме програмите за временна заетост. Трябва да кажа, че през годините това беше един от факторите за поддържане на резервата. Защото там е голяма територия. Като цяло резерватът е 1000 дка. Тази част, която е обект на туризъм, се стопанисва по-пряко и е от порядъка на 150 – 170 дка, но това никак не е малко. Специалистите казват, че Абритус е най-добре експонираният античен град. Цялата му крепостна стена е експонирана. Това е огромно пространство. Вила Урбана е изключителен акцент в представянето на римското наследство. Но нещата не бяха в добро състояние.
Как се случи това?
Започна се един период, в който да се говори по-активно и по-целенасочено за културен туризъм. Защото имаше един период, в който там просто нямаше никой. Но започна да се говори за културен туризъм. Направихме лапидариум по линия на „Красива България”. Това беше също много интересно, бяха големи надгробни плочи, които бяха идеално запазени, когато ги вдигнахме. На първия етап беше експонирането им, впоследствие беше разширението. По принцип беше разработено от НИПК, но всичко беше реализирано по този проект. Всъщност беше едно начало.
Забелязва се, че туристическите посещения са обвързани до голяма степен във времена на социално укрепване и развитие на държавата, както и на увеличаване на доходите на хората -тогава се увеличават посещенията, а когато има кризи – намаляват. Сигурно това е естествено. Тогава се заговори за културен туризъм и за първи път се появи една възможност в т. нар. предприсъединителни фондове по линия на социално-икономическото сближаване с Европейския съюз, да се направят проекти. На мен този проект ми е особено близък, защото си го направихме в Разград и кандидатствахме заедно с много други. След много години на мизерия и никаква възможност да направиш нещо по-сериозно като инвестиция. Нямаше откъде да се вземат пари, защото държавата нямаше тези фондове за развитие. Европейските фондове, доколкото ги имаше, всъщност никога не е имало специален фонд да ни финансира културата и тя да цъфти. Имаше фондове, които се отнасяха до развитие на туризма. И се вписахме точно тук във времето. И тогава разработихме проект, направихме го регионален, заедно с Исперих. Направихме това, което е нужно за Абритус, за да стане той туристически обект, беше на стойност около 340 000 евро. Беше много интересно, защото за първи път започна нещо да се случва, нещо да се променя към един по-съвременен вид. Тогава, например, се направи тази археологическа експозиция, която и до ден днешен приема посетители. Беше с дофинансиране от общината, защото в проекта самата експозиция беше неприложима. И така имахме вече налице един първи етап и имахме налице първия поток, вече поток от посетители. Не чак толкова много, няколко хиляди, но предимно от български граждани, вече постоянен поток и някакви приходи.
Впоследствие нещата са вече по-известни, най-вече с големия проект “Абритус – мистика и реалност”. Вече като членове на ЕС по програма “Регионално развитие”. За първия проект мога да кажа само, че са кандидатствали около 400 субекта. В класацията бяхме 6 субекта, които имаха пълния грант. Това говори за качествата на проекта. Тук не мога да не отбележа, че в процеса на работата попаднахме на един изключително добър проектантски колектив, начело с арх. Маджаров, с насока “разработки в културно-историческото наследство”. Отне 2 – 3 години работа и подготовка, предварителна информация, проучване, техническа помощ. В крайна сметка се получи един много добър проект с усилията на музея, на общинския отдел “Култура”, на проектантския колектив. Бенефициент на всички големи проекти е Общината. Но ние, музеят, сме в тези проекти от началото до края и след това в колаборация. Аз съм привърженик на колаборацията, старал съм се да работя с всички фактори и хора. Работили сме добре и с екипа на кмета Венелин Узунов, и с екипа на г-н Бояджиев. Постигнахме добри резултати, сигурно е могло и повече. Но така или иначе, успешна е реализацията на “Абритус – мистика и реалност“ и, разбира се, с изключителния акцент на Интерактивния музей, който би могло да се каже, че е последната дума на представянето на културното наследство, защото подобни музей в България са много малко, а е и една нова тенденция. Един аспект, който беше много важен тогава – състоянието на Абритус и неговата промяна. В голяма степен ние живеехме там в съжителство с инфраструктурата на завода за антибиотици. Това беше една изоставена оранжерия и там се благоустрои мястото при първия проект. При втория вече има лапидариум. Някои неща вече ги няма, защото заводът се оттегли след неговата приватизация и всичко това стана възможно.
Какви бяха начините за представяне на културно-историческото наследство и как бяха реализирани те?
Основният начин за това е изграждането на експозиция. След изграждането на тези споменати вече експозиции, макар и недостатъчно, вече една част от това наследство и богатство на фонда беше оставено за постоянно пред публиката и беше вече, съответно, посещавано. Тези обекти, по-късно включително и къщата “Акад. Анание Явашов” се утвърдиха като едни културни центрове в Разград, и са част от облика на града.
Но разбира се, има много други начини. Искам да подчертая, че в целия период, винаги е било трудно, винаги е имало проблеми, от всякакъв род. Но при нас работата не е спирала. Като институция не е имало период, в който ние да седнем и да чакаме нещата някъде да се подобрят. Това, което е било възможно в момента, сме го правили. И ние попълвахме невъзможността за по-големи проекти с различни изложби. Нямам точна статистика, но знам, че минимум правехме по десет на година. За периода, в който бях в музея, минимум са 200, а може би и повече. Бяхме установили контакти с националните музеи, с НИМ, с НВИМ и др. и доста често представяхме неща, които хората тогава нямаха възможност да видят по друг начин. Тъй като и придвижването беше ограничено.
Ще ни припомните ли някои от тях?
Имаме много интересни изложби. Една година с г-жа Елена Иванова реализирахме представянето на личните вещи на Васил Левски. Изложбата беше в старата галерия и най-вече беше интересна за учениците. Помня, че за две седмици я посетиха около 6000 души. Също така са представяни много съкровища. Например Варненското златно съкровище. То беше част от една друга идея, мога да кажа моя идея – в трудните години да направим изложба в банката. Беше в ОББ – т.е. банката финансира изложбата. Там направихме пет много хубави изложби. По изяви и фестивали, по време на Историческия фестивал в града сме представяли експонати. Златният пегас си има специално място в представянето, периодично беше показван пред публиката.
Много интересна беше изложбата с вече покойния проф. Йордан Йорданов, антрополог. Гостуващи изложби от различни места, в последните години с г-н Тошо Пейков, т. нар. Царска изложба, вече в новия театър. В новата галерия сме правили изложби, свързани с войните, с оръжията, с представянето на нашите колекции, на накитите, по повод на годишнини, по повод на Независимостта на България, по повод на Празника на града редовно. Нещата са толкова много. Това е една цяла отделна картина. Разбира се, има и много други. Ако направим един пълен преглед, ще се получи една богата и пълна картина за представянето на културно-историческото наследство – наше и чуждо.
Разбира се, за представянето има и много други начини. Рекламните материали са един много сериозен начин да се представя наследството.
Научно-изследователската работа и нейните резултати… С изданията беше трудно в годините, защото бяха въпрос на средства. Ако завърнем малко нещата и към научно-изследователската работа, защото тя е също много съществен елемент. Правили сме интересни конференции, от тях са излизали издания. Аз лично много харесвах формата на издаване на юбилейни сборници, такива са правени и преди нас, от нашите предшественици.
Голямо разнообразие има на форми на представяне на културно-историческото наследство. Издаването на Известия на РИМ – Разград. Мислех, че е по-добре да издаваме сборници във връзка с годишнини, конференции. Решението за издаване на Известия на музея до някаква степен е белег и на престижност, Известия издават научни институции. И така още първото издание се получи много сериозно, много интересно и ценно. И сега виждам, че това продължава.
А каква роля играеха контактите с различните институции – тук имам предвид научните, обществените, чуждестранните? Защото и там се разширяваха връзките.
Музеят е обществена институция. Той е обществена собственост и по-голяма част от работата му е насочена към обществото. В същото време той е една много подценявана институция за мен, в годините. Имал съм достатъчно много възможности да се убедя в това, защото малко трудно се виждат преките ползи. Твърде специфично се вижда на много хора, включително и на управленско равнище. Разбира се, с годините това се промени до голяма степен. Но трябваше и трябва музеят да бъде активен фактор, който да се представя пред обществото и в този смисъл са важни контактите. Ние през цялото време сме работили с Общината, с Министерството на културата. Имаше стар закон, нов закон, 23-24 наредби, всичко това трябва да се познава.
Работил съм с изключително много хора, в повечето случаи добре. Старал съм се да комуникирам. Това са финансови и всякакъв вид взаимоотношения. Свършили сме много работа по тази линия. В годините имаше много силна традиция на работа с научни институти. Опитахме се да я продължим. Това имаше своите резултати. Поради финансови затруднения тя постепенно намаля, но се стараехме да я поддържаме.
Работехме и с дарители. Хора, които имат отношение към музея и към наследството. Много работа имахме и с архитекти, с художници, с близки на исторически личности. /Напр. къщата „Димитър Ненов“ и Етнографския музей ги оформи Велизар Петров. Работата с колегите – в музея колегите са специалисти, те са уникални специалисти и те самите имат една собствена насока и сфера на отговорност, където те трябва да виждат и да организират нещата. И при мен беше въпрос на комуникация, на подпомагане, на стимулиране на по-младите, поставяне на някои цели и задачи. Особено при археолозите – те са с много широка сфера, имат преки контакти с Археологическия институт. Имат по-късно статус на научен ръководител, както Галена Радославова, и т.н.
Това е по-скоро работа с една структура, отколкото пряко само с хора. В ранния период голяма роля играеха краеведите. Тези, които създадоха музейните сбирки и още тогава ги водеха, а сега вече ги няма. Музеят е посрещал много хора – министри, кметове, гости. В чужбина представянето е било по-слабо. Работата, която навремето свършихме в Равно и в Каменово, сложиха началото на тези проучвания, които сега продължават. С Флоранс Манолакакис, която беше една археоложка от Париж и дойде тук, в нашите “сокаци”, но от гледна точка на праисторията те се оказаха истинско съкровище. И ред други неща. Но ние представихме нашето наследство в чужбина. Имаше цял период, в който беше престижно. България използваше този начин на представяне на изложби, големи изложби най-вече на тракийското изкуство и съкровища в чужбина. И в тези изложби ние сме участвали с до 10-11 експоната. Златният пегас е бил поне в два каталога на корицата, имаме експонати от световна величина. Участвали сме в европейски издания, наред с експонати от цяла Европа. Праисторическата култура в нашия край е една от перспективите за изследване на културното наследство. Виждам и в бъдеще възможности за един много сериозен археологически музей, в който праисторическата част ще бъде изключителна.
Също и с други чуждестранни институции. Спомням си за Италианския културен институт, с който направихме две гостуващи изложби – на Музея на планината в Торино и Националния музей в Неапол за Помпей, с Унгарския културен институт за Геза Фехер…
Като добавим и Китайското посолство с няколко изложби, ако прибавим тук и японските доброволци – и чаената церемония с изложбата „Японска култура“, когато за три дни минаха 1600 посетители… Това са културни събития, които са на много добро ниво в Разград. И по този начин чрез нас местната общност има възможност много пъти да контактува със световната култура. Може да не е достатъчно, но сме направили нещо „по въпроса“. Освен всичко, сериозното участие на музея във фестивалните прояви в общината е част от работата по представяне на културното наследство, но и доста повече. Белите нощи, организирани от общината и музея, станаха запазена марка на Разград и истинска енциклопедия на културни дейности.
Тук е мястото и аз лично да си призная, че наистина съм щастлива, че съм била част от тази история и от тази институция! Благодарим Ви за това интервю!
Hits: 0