Днес е Задушница — ден, в който спираме забързания ритъм и се обръщаме към онези, които вече не са физически сред нас, но продължават да живеят в сърцата ни. В българската традиция Задушница е ден на възпоменание. Посещаваме гробовете на близките си, палим свещ, преливаме с вино, раздаваме хляб, жито и сладки за „Бог да прости“. Но отвъд ритуала стои нещо по-дълбоко — нуждата на човека да запази връзката чрез паметта и благодарността. Това не е ден на страх или мрак. Това е ден на тиха обич. Смъртта не изтрива любовта. Тя променя формата ѝ. От присъствие до нас тя става присъствие в нас. Задушница ни учи, че паметта е жива. Когато си спомним за близките си с добро, ние не ги връщаме в миналото — ние ги носим в настоящето. Вместо да се вкопчваме в липсата, можем да кажем: „Благодаря за времето, което споделихме.“ Благодарността превръща болката в сила. Най-чистият начин да почетем паметта на починалите е да живеем достойно, светло и съзнателно.
Как можем да отбележим този ден по най-чистия начин? Да запалим свещ не само на гроба, а и в сърцето си, да произнесем името на човека с любов, не със сълза. Да направим добро дело в негова памет. Да се съберем със семейството и да споделим спомен, който носи топлина. Задушница не е само ден на скръб. Тя е ден на връзката между поколенията. Ден, в който си спомняме, че сме част от по-голяма история — че носим в себе си онези, които са ни дали живот, обич, опора. И ако днес усетим тъга, нека я приемем нежно. Тъгата е доказателство, че сме обичали. Но нека позволим и на светлината да присъства. Защото любовта не приключва — тя просто променя своя дом. Днес тя живее в сърцата ни. Днес в тишината на Задушница сърцето се спира и шепне благодарност за светлината, която носим заедно.
Нели Младенова
Views: 25