Освобождавайки Източна Европа от хитлеризма, Съветската армия практически подготвя съветизацията на тази част от Стария континент, за да разшири влиянието на съветската империя

/ИЛИ ЗА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА ПОЛЕМИЧНО…/

Димитър Петков е доктор по история. Работи в Регионалния исторически музей – Разград. Автор е на редица научни разработки, част от които са преведени на английски, немски и руски език, по различни проблеми на Най-новата и съвременна история. През 2018 г. е избран за рецензент на авторитетното американско списание за история „History Research“.

=============================================

 Кой носи вината за войната?

Твърде често се говори за Германия. Краткият отговор обаче е, че няма невинни за започването на Втората световна война. Всички са еднакво виновни. И това е огромният проблем в европейското общество между двете световни войни. Струва ми се обаче, че нашият, съвременният прочит на събитията, не би следвало да тръгва от нагласата да се търсят виновниците, а по-скоро да се направи опит да се разбере защо се стига до войната. Да се осъзнае проблемът. А той е ясен – политиката е просто съотношение на интереси и сила. А крайният резултат от това е раждането на чувство за реванш у победените и де факто наказаните.

Реклама:


Какво имам предвид? Парижката конференция за мир, заседавала в периода 1919-1920 г., с която трябва да се урегулират правилата в света след Първата световна война, се ръководи от петте сили, победителки в тази война – Франция, Великобритания, САЩ, Италия и Япония. Не знам дали ще бъде преувеличено, но твърде много тази конференция наподобява съдебен процес срещу престъпници, а ръководещите сили са нещо като Върховен съд. Победените – на тях не се полага дори служебна защита, просто защото са загубили световната война, а и нямат право на обжалване. Но в един съд би следвало подсъдимият да има и право на защита. Не и в този случай, обаче. Всякакви устни преговори са изключени. Всичко е ясно. Целите също. Германия трябва да бъде наказана, защото е дръзнала да оспори световната хегемония на колониалните държави с една голяма война.

Това е гледната точка на победителите.

Сред тях Франция желае възстановяване на своята хегемония на Стария континент. В случая следва да се има предвид, че в годините от 1870 г., когато се осъществява германското обединение, до 1914 г., Германия изживява голямо демографско и икономическо развитие, с което прави хегемонията на Париж и Франция в Европа доста абстрактно понятие.

Жорж Клемансо, министър-председател на Франция 1917-1920 г.
Жорж Клемансо, министър-председател на Франция 1917-1920 г.

И поради тази причина френският министър-председател Жорж Клемансо се възползва от стечението на обстоятелствата и използва конференцията, за да гарантира френското преимущество. А и отмъщението – германското обединение се обявява като финална точка именно в Париж, след френско-пруската война от 1870-1871 г. Ако зависеше само от Франция, по силата на мирния договор Германия щеше да се върне назад към средата на XIX в., буквално разпарчатосана на малки княжества, кралства и херцогства. Тя нямаше да съществува във вида, в който е започнала световната война и нямаше да се спре само с откъсване на територии и плащането на репарации.

Англичаните мислят преди всичко за бизнес. Те не са чак толкова склонни да наказват немците с репарации и откъсване на територия, защото слаба Германия, първо, не може да изплати наложените санкции, или те ще се плащат дълго време, и второ, в крайна сметка трябва да се

развива и търговията. Британската икономика е жизнено заинтересована от възстановяването на Германия. Но от Лондон искат и получават обезщетение за големия брой жертви, компенсация за вдовиците, сираците и мъжете, останали без работа.

Най-отстъпчиви са американците. Техният президент Удроу Уилсън, заедно с други представители на американската администрация, оповестяват 14 точки по време на реч на Парижката мирна конференция. Но тези точки биват ловко употребени и да го кажем, пренебрежително захвърлени. САЩ са заинтересовани да развиват своите икономически отношения с германците, а и много не се вълнуват от европейските работи. В самата държава намесата в Първата световна война през 1917 г. не се приема с голям ентусиазъм, а и желанието бързо да се приключи с европейските работи е огромно.

Томас Удроу Уилсън Президент на САЩ 1913-1921 г.
Томас Удроу Уилсън Президент на САЩ 1913-1921 г.

Най-мъдрият в цялата работа – американският президент Уилсън, добре разбира, че мирните договори, ако се превърнат в ограбващи диктати, ще съдържат в тази си форма причините за следващата голяма война. А той точно това иска да избегне.

В крайна сметка се стига до компромис между победителите по отношение на Германия. Тя не е разбита на отделни територии, но клаузите са толкова брутални, че полагат основите на зараждането на следващия още по-жесток германски Райх. Жорж Клемансо тържествува злорадо над победена Германия, без дори да схваща, че наложеният така мир и времето ще вкарат света в нова световна война. Германия е обвинена в мирния договор за единствено виновна за Първата световна война, и то в Огледалната зала на Версайския дворец, където, 48 г. по-рано, е провъзгласен вторият Германски райх /империя/. Отмъщението е направено. Но не е само това. Мирът трябва да гарантира превъзходството на победителите за „вечни времена“, което пък създава условия за реваншистки амбиции у загубилите на един по-късен етап.

От Германия се откъсват територии. От нея взимат земи Франция, Белгия, създадената полска държава, новосъздадената Чехословакия, Дания. Макар че Германия не е разбита на парчета, което би направило удоволствие на мнозина тогавашни политици, тя е обезкървена с 14 % население или над 9 милиона души, от които 5 000 000 немци остават под чужда власт. Впрочем, между двете световни войни проблемът за малцинствата, за издевателствата над тях е много сериозен. И той е също толкова реална причина за война. Територията на Германия е намалена от 540 857 кв. км на 467 000 кв. км. Следват още клаузи – военни, икономически, които смазват страната и всички резултати от мирния договор буквално създават огнището за новата война. От тук нататък всичко ще се движи в тази посока. И ще е резултат както от целта на победителите, така и от реваншистката мисловна нагласа на победените.

Свикнали сме с клишето, че победителите пишат историята. Но почти никога не признаваме, че поуките, историческото познание и най-сетне – мъдростта, идва от загубилите, от тяхната съдба. Защото дори и в наказанието трябва да има мярка. А в това няма. Има желание за отмъщение, за подигравка и унижение. Хегемонията, доминацията и реваншът, ненавистта и още, и още неща, които раждат противопоставянето, са движещата сила. Имайки предвид всичко това нека попитаме отново:

 

Кой е виновен за Втората световна война?

Германия, като всяка една икономическа, културна и военна сила, съвсем закономерно иска да властва, да налага. И в това едва ли има нещо странно. Та, това е характерно за всяка една по-силна държава, която има претенцията да бъде империя. Ако разглеждаме нещата от тази гледна точка, а тя е опорна, значи, че всяка една страна, която иска същото е еднакво виновна с останалите, желаещи това. Германия иска това преди Първата световна война и тя влиза в нея с намерението именно да се сблъска с традиционните сили Великобритания и Франция, за да трансформира световния ред и да промени статуквото. Това към 1914 г. може да се случи само след една голяма война.

Опростената сметка на историята след Първата световна война е, че силите, които успяват буквално да смажат неевропейския свят в прегръдката на своите колониални владения /което те обаче обясняват като „цивилизаторска мисия“/, заклеймяват този, който е дръзнал да наруши величието им.

Германия влиза във Втората световна война заради реванша, който трябва в крайна сметка да се съчетае с наваксване на пропуснатото от първата голяма война, за да може тази страна да си осигури водещата позиция в световните процеси. Другите държави, срещу които Германският Райх тръгва, имат за цел да гарантират своето, т.е. подписаният диктат за „вечни времена“, което едва ли може да се възприема като най-хуманното нещо в световната история.

Между двете световни войни силните държави в Европа правят всичко, но не и да предотвратят нова голяма война.

 

Краят на войната, от която се ражда нова война.

На 8 май 1945 г. се стига до безусловна капитулация на немския Вермахт и така се слага край на Втората световна война. Капитулацията влиза в сила на следващия ден сутринта и се обявява в Москва. За това този ден – 9 май, е денят на края на войната в Съветския съюз и държавите, приемнички на съюза след неговото разпадане. А и става определящ за Европа. Така чисто исторически, денят на Европа е руско-съветски ден и това отразява огромната роля и мощ, която тази империя придобива в края и има след самата война. Всъщност, Съветският съюз изнася основната тежест на войната. Битката при Сталинград, водена от юли 1942 г. до февруари 1943 г., е повратният момент във войната. След като съветските войски отхвърлят германската инвазия, развръзката и изходът от войната постепенно започват да се изясняват. От Изток Германия е притисната от Съветския съюз, от Запад и от Юг от останалите съюзници в антихитлеристката коалиция – САЩ и Великобритания.

В крайна сметка Германия отново е победена. Много въпроси остават отворени обаче, като например защо Хитлер решава да наруши пакта за ненападение, подписан със Съветския съюз на 23 август 1939 г., който е една практическа гаранция, че съветската армия няма да изненада германската в гръб, докато тя завладява Западна Европа. А и още повече, че самият пакт гарантира и териториални ползи за двете страни, чрез определянето на границите в Източна Европа от взаимен интерес, когато се стигне до териториално и политическо разпределение. А Сталин много е държал на този пакт. Той до последно не се доверява на своите разузнавачи и агенти, които му съобщават за предстояща немска агресия срещу Съветския съюз и не им вярва. И за това изненадата му е огромна. Реакцията му го показва. Веднага след като става ясно, че немската военна операция срещу СССР е в ход, Сталин изчезва за няколко дена. Буквално го няма. А е нужен точно тогава. Чак на петия ден той се появява и държи реч за необходимостта от съпротива и противопоставяне. Какво е правил през тези пет дена е трудно да се каже. Но е ясно, че е искал сътрудничеството с Хитлер, то му е трябвало, защото към 1939 г., когато започва Втората световна война, а и към 1941 г., когато Германия напада СССР, съветската армия, икономика и изобщо цялата държава не е била подготвена за голяма война. Някои предполагат, че Сталин е мислил за такава, но по-късно, към края на 40-те и началото на 50-те г. на ХХ в., когато е смятал, че съветското оръжие ще бъде готово. Вярвал е, че с Хитлер са щели да се спогодят и управляват света. Какъв ли свят е щяло да бъде това???

Във връзка с германската инвазия в Съветския съюз стои отворен и другият въпрос – защо Хитлер не продължава до край атаката срещу Англия, при положение, че всички гаранции за немски успех на острова са били налице. Между другото, тук ще вметна съвсем лаконично, че самият Хитлер, а и част от неговото обкръжение, са симпатизирали на Англия. Но това е доста широка тема.

Има и друг въпрос, който също стои отворен. Той касае Далечния Изток и конкретно Япония. Преди началото на Втората световна война Германия създава така наречения Тристранен пакт, в който влизат освен тя самата, като водеща сила, още Италия и Япония. Следователно, при наличието на немска агресия в Съветския съюз, крачката в посока японска атака в гръб срещу Съветския съюз е изглеждала лесна, а и логична. А и не бива да се забравя, че през тридесетте година на ХХ в. епизодите на противопоставяне между Съветския съюз и Япония съществуват. Но до такава крачка през Втората световна война на практика не се стига.

 

На фона тези въпросителни, е ясно обаче едно:

пукнатините и противоречията между държавите в антихитлеристката коалиция – от една страна САЩ, Великобритания, и от друга Съветският съюз, съществуват.

Къде е проблемът? Той е простичък. Съветският съюз е с една идеология и начин на управление, а САЩ и Великобритания с друга. Няма как да има допирни точки между двата типа управление. Те по-скоро ще се сблъскат, отколкото ще работят заедно. Единственото, което временно може да ги „приближи“, това е общ враг, какъвто те имат в лицето на Хитлер. Но само за момента. След като той бъде елиминиран… какво тогава може да ги задържи да бъдат заедно…

След Сталинградската битка, когато съветската армия се разгъва в Източна Европа, за западните партньори на Москва става ясно, че Сталин не само няма да излезе от там, но и ще се опита до край да оползотвори успехите на съветското оръжие. И тогава западната система ще бъде застрашена. Самият Сталин казва, че тази война – Втората световна, не е като всички останали войни, които са се водили до тогава, защото при тази война всеки получава правото да наложи собствената си система над окупираните от неговата армия територии.

Става така, щото съветската армия, освобождавайки Източна Европа от хитлеризма, практически подготвя съветизацията на тази част от Стария континент, за да разшири влиянието на съветската империя.

И затова между съюзниците в антихитлеристката коалиция се настанява мнителността, недоверието, подозрението и желанието да се спечели още в хода на войната колкото се може повече политическо и икономическо пространство, за да може да се осигури добра изходна позиция за власт, влияние и въздействие след войната. Всичките конференции и срещи на антихитлеристката коалиция са точно такива – върви се на ръба на добрия тон и прикриване на конфликтността. И всичко зависи от фазата на войната. Колкото повече се очертава силуетът на победата над Германия, толкова повече се засилват и противоречията. Така че много преди в американския град Фултън, през 1946 г. Чърчил да произнесе своята знаменита реч за спускащата се „желязна завеса“, с което всъщност ясно дефинира новата този път „студена война“, антихитлеристката коалиция е в противоборство. И това противоборство, скрито през войната, но родило се точно във военните години, става видно, когато Германия вече е аут от играта.

 

Ключовият регион на това противопоставяне в края на войната става логично Европа. Западните държави са притеснени от мощта на съветската държава, която вече има огромен авторитет, не само военен, но и политически, което автоматически означава засилване неимоверно много на съветското влияние в европейските и световни дела. Част от стремежа да се стопира това е един ход, който британците предприемат.

Йосиф Сталин и Уинстън Чърчил
Йосиф Сталин и Уинстън Чърчил

През октомври 1944 г. британският премиер Уинстън Чърчил посещава на тайна среща Сталин в Москва, за да договаря сферите на влияние в Източна и Югоизточна Европа. Двамата разговарят и в хода на разговора Чърчил подхвърля едно листче  на Сталин с процентното разделение на влиянието. Дали сцената е точно такава, има въпросителни в това отношение. Фактът е обаче крайният резултат… След тази среща зоните на влияние са разпределени в Източна Европа и се оказва, при сериозни документални изследвания, че предложението, направено от Чърчил, е всъщност не моментна хрумка, появила се в хода на разговорите, а част от голямата стратегия на британската политика.

 

Та, зоните на влияние в Източна и Югоизточна Европа изглеждат по следния начин:    

В Румъния Съветският съюз получава 90 % влияние, а 10 % западните сили.

В Гърция е обратно – западните сили получават 90 % влияние, т.е. Великобритания в договор със САЩ, а Съветският съюз придобива само 10 % влияние.

В Унгария и в Югославия процентите са поделени по равно – 50 % на 50 %.

А в България, по силата на тази сделка Съветският съюз получава 75 % влияние, а западните съюзници 25 %. По отношение на България това не е единственото решение. Но за това малко по-късно.

Тази сделка изхожда от моментното състояние на нещата. За България и Румъния – две страни, които са окупирани по това време вече от Съветската армия, Чърчил не иска да се противопоставя на дребно с евтини пазарлъци, макар че Лондон имат интереси, дипломатически мисии и агенти в България. И просто предлага на Сталин да вземе тези две страни, но при изричната гаранция, че в Гърция съветският ръководител няма да пипа. Сталин се съгласява с това. Съгласява се и с друго – равната процентна сделка в Югославия и в Унгария, като той там разчита на комунистите, особено в първата държава, които са толкова силни, че е въпрос на време Югославия да стане комунистическа държава. В този смисъл Сталин е готов да жертва комунистите в Гърция, които развиват в един момент епична партизанска война за власт, и го прави, съвсем безцеремонно. Сделката си е сделка и тук няма място за емоции и сантименталности. Впрочем, Сталин никога не е бил такъв.

Но тези договорености, както и разделянето на Германия, като конкретен резултат от Втората световна война… изобщо характерът на различните споразумения, с които се урегулира следвоенният свят, не означават елиминиране на противоречията и конфликта между антихитлеристките съюзници като цяло. Напротив дори. Започнал още в хода на Втората световна война, той е обявен официално от Чърчил посредством споменатата вече реч във Фултън, държана пред студенти през март 1946 г., с която се оповестява разделението на света по идеологически принцип.

Така от Втората световна война се ражда „студената война“ между Запада и Изтока, които вече далеч не са просто географски понятия, а военно-политически и идеологически сили.

 

България и Втората световна война

Ньойският мирен договор през 1919 г., с който България излиза от Първата световна война, означава национална катастрофа за страната. При това втората и то за много кратко време. Както и да го гледаме, този договор е един от най-пагубните в родната ни история. България губи територии от западната си част, известни като Западните покрайнини, също така от държавната територия са откъснати Беломорска Тракия, която през войната става част от България. Южна Добруджа също е откъсната. На страната са отнети и териториите в Македония, които тя придобива през войната. От Освобождението на страната през 1878 г. основната цел на българите е тяхното териториално обединение. Избухват въстания и се водят войни за това, което остава просто един блян, напоен с много кръв и скръб. На страната са наложени жестоки репарации и контрибуции по силата на Ньойския мирен договор – т.е. България трябва да плаща 2, 25 милиарда златни франка, както и да предостави на съседите си стоки, от които тя самата има огромна нужда. Да не говорим за бежанците – около 100 000 българи, се отправят към страната, за да дирят своето спасение от издевателството на съседните държави. Но повече от половин милион българи остават да живеят в чуждите земи, подложени на дискриминация, асимилация, тормоз, безчинства, унижение. Страната изпада в тежка вътрешнополитическа криза, вследствие от националната катастрофа. Предстоят тежки години за държавата.

И всичко това създава настроения; логично е, когато си несправедливо третиран в международен план. Желанието за промяна на статуквото, за борба за обединение остават. Амбицията да се преследва заветната цел – всички територии, населявани с българи в една държава и несправедливостта дават дори усещането за реваншистки настроения по отношение на съседите. А в Европа има и други несправедливо третирани държави. Логично е на един етап да се стигне до сближаване между тях, още повече че водещата от 30-те г. на ХХ в. в Европа държава, а именно Германия, е в същата ситуация.

Цар Борис III цар на българите в периода 1918-1943 г.
Цар Борис III цар на българите в периода 1918-1943 г.

В навечерието на Втората световна война България вече е в „една крачка“ с Третия райх. Свързва ги общото желание за промяна на статуквото – всеки със своите цели. В България много политици са прогермански настроени. Цар Борис III е по-обран в емоциите си. Външно той е във вихъра на общите настроения. Дори назначава Богдан Филов за министър-председател – един блестящ учен, археолог с великолепен немски език– професор, добре познат в Германия, всъщност направил научна кариера там. Но царят е притеснен. Той усеща, че Германия няма как да победи целия свят в една война. От друга страна е наясно с това, че Великобритания не е гарант и не иска да става такъв за постигане на българските цели. Същевременно е притеснен от Съветския съюз. Той е наясно, че нищо добро не чака царската му корона, ако Съветите станат сериозна сила. Не питае особени симпатии и към фашисткия режим в Италия, понеже там Мусолини отнема всичко на италианската корона, с която той се родее.

Изобщо… сложна ситуация. И тя изглежда без изход. Какво да се прави… това е въпросът? А Германия натиска. И обявеният в началото на Втората световна война български неутралитет е на път да загуби своите основания, още повече че Райхът е покровителят на възвръщането на Южна Добруджа към страната. А и с времето натискът на Берлин се засилва. Половин милионна германска армия е стоварена на север от Дунава, на румънска територия, в непосредствена близост до българската територия. И в крайна сметка се решава. България влиза в ръководения от Германия Тристранен пакт. При подписването на договора за присъединяване на 1 март 1941 г. във Виена, в любимия дворец на Хитлер – Белведере, на Филов му се казва в прав текст, че от българите зависи как германският Вермахт ще влезе на българска територия – като съюзник или като окупатор, като второто ще означава нещо страшно за българския народ.

Сега, от разстоянието  на времето може да се разсъждава дали България е трябвало да следва датския пример – т.е. да пусне немската армия на своя територия, без да се съпротивлява, защото не може, няма сила за това, но да обяви, че е несъгласна с навлизането на немските войски.

Така или иначе, през май 1941 г. под българската администрация са вече по-голямата част от Вардарска Македония, източната част на Егейска Македония, Западна Тракия, т.нар. Западни покрайнини, Поморавието по границата със Сърбия. Но всичко това се получава при ясното уточнение, че окончателно териториалните въпроси ще се решават след войната. И Германия ще решава това. Но този факт не пречи в Народното събрание да се обяви официално националното обединение; а и прави впечатление друго – немските дипломатически представители не са в залата, което е още един ясен сигнал за илюзията на българското обединение.

В този период, а и малко по-късно, политическият елит в България се държи малко странно, отпуснато, неангажирано, спокойно, дори прекалено спокойно. Филов например разпуска на Чамкория в Боровец, учи се да кара кола, докато Европа, а и светът се тресат от войната, а Чърчил е постоянно на път, за да създава обстоятелства за успех. В България нещата изглеждат някак вече решени. Само цар Борис е сериозно угрижен, сякаш инстинктът му подсказва друго.

Страната приема и антиеврейското законодателство. Даже подготвя и евреи за депортиране в концлагерите на Райха. Спасява ги развитието на войната и обратът при Сталинград. Вярно е, че българският народ помага на евреите, в парламента се развива кампания в тяхна защита, общественици и духовници също са в тяхна подкрепа. Цар Борис е настроен по същия начин. Но фактите са ясни – България е в политическата орбита на Германия, до такава степен, че се превръща в германски сателит. И като такъв няма как да не приеме антиеврейското законодателство и няма как при цялата ситуация да спре Хитлер да депортира евреите от България. Спасява ги единствено външният фактор – т.е. ходът на войната, а не вътрешният фактор.

Сталинградската битка променя всичко.

Съветското оръжие обръща хода на войната и Червената армия се разстила в Източна Европа. През септември 1944 г. Сталин дори дава директива за навлизането ѝ в България, за да може да участва при подписването на примирието със страната и да гарантира своето влияние там. Което, впрочем, и става. Вече споменах по-горе за процентната сделка между Чърчил и Сталин в Москва от октомври 1944 г. Това, което трябва да се добави обаче е, че съветският ръководител не е много  съгласен с това, британците да имат 25 % влияние в България, защото той иска 90 % процента съветско влияние в българската държава. В крайна сметка, след преговори между британския външен министър Идън и съветския външен министър Молотов първоначалното предложение на Лондон е отхвърлено и за България съветските проценти на влияние стават 80 срещу 20 % британско влияние. Това е условно прието за край на сделката.

Но каквото и да е, дали 75 или 80 % съветско влияние, злъчната истина е една – Западът оставя без притеснения България в зоната на съветското влияние. Обяснението за това може да бъде дълго и е друг въпрос. В случая крайният резултат е, че след Втората световна война страната ни се превръща в съветски сателит. Да, Съветският съюз оказва подкрепа на България на Парижката мирна конференция и страната запазва своята довоенна граница /иначе апетитите на съседните държави за териториални  придобивки за българска сметка са големи/. Но нейното бъдеще е предначертано – тя ще бъде в сферата на съветската политика за десетилетия напред. А това логично ще окаже огромно влияние върху нейната съдба.

One Reply to “Освобождавайки Източна Европа от хитлеризма, Съветската армия практически подготвя съветизацията на тази част от Стария континент, за да разшири влиянието на съветската империя”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *