За Кристо и неговият път към свободата

ДАЛИ НЯКОГА МАЛКА БЪЛГАРИЯ ЩЕ МОЖЕ ДА ГО РАЗБЕРЕ?

Димитър ПЕТКОВ е доктор по история. Работи в Регионалния исторически музей – Разград. Автор е на редица научни разработки, част от които са преведени на английски, немски и руски език, по различни проблеми на Най-новата и съвременна история. През 2018 г. е избран за рецензент на авторитетното американско списание за история „History Research“.

==================================================

Когато започнах да пиша тези редове, от световния новинарски обмен стана ясно, че близо месец след като Кристо вече го няма, Културният център „Жорж Помпиду“ в Париж открива изложба, посветена на него и съпругата му Жан-Клод. В тази изложба посетителят може да види всичко от парижкия период на двамата творци. Та се сетих за един мой разговор преди много години, не помня вече колко, с посетители в къщата музей „Акад. Анание Явашов“ в Разград, посетители – гости на града, които бяха дошли да научат малко повече за миналото му. Разказвайки им за академика, акцентирах нарочно върху родствената му връзка с Христо или както е известен в света на изкуството Кристо Явашев, показвайки на една от стените негови неща. А някой от посетителите тогава възкликна: „Знаете ли…това, което ни показвате, с гордост би било презентирано в редица световни галерии и музеи“. Да, тези неща не са много, но са уникални. Подари ги на музея в Разград един от двамата братя на Христо – инженер-химикът Стефан Явашев, с когото имах възможността през 2010 г. да се срещна в дома му в София и да разговарям с него, малко след като се бе върнал от Ню Йорк, където е бил с Христо. Разговорът беше вълнуващ и нямаше ни най-малка показност в него. Стефан Явашев разказваше интересни неща за гостуването му в Ню Йорк, показа и дари на разградския музей оригинални снимки на проекти на Христо, правени от близкия до него фотограф Волфганг Волц. Към това добави и неизвестни фотографии на Христо в семеен кръг, които също дари и днес са притежание на разградския музей. От това дарение впечатлява и един работен проект на Христо, под който има ръкопис – става дума за проекта на прочутите „Врати“ в Сентрал парк в Ню Йорк.

Всичко това може да бъде видяно днес в къщата музей „Акад. Анание Явашов“ в Разград, в която музеят в града среща живота и дейността на дядото Явашев…Анание, и внука му Явашов, Христо, за когото спокойно мога да кажа, че е един от световните творци на ХХ в., който променя представата за това що е изкуство.

Реклама:


Дали някога малка България ще може да го разбере? Та за нея се споменава навсякъде, където става дума за Христо, но нека да го наричам Кристо, както е известен той. Или постоянно нашата страна ще се вторачва в това, че не говорел и не искал да говори български език. Наскоро на една журналистка от огромна българска медия, с която разговарях за Акад. Анание Явашов, обърнах специално внимание на родствената му връзка с Кристо, за да може в предаването, за което беше изпратена да направи заснемане, да спомене и този факт. Тогава тя невъзмутимо ме прекъсна с укорителен тон и въпроса „Къде е Кристо в цялата работа?“. И пак старата музика на нов глас – и уморените фрази, че не искал да се сеща за България, не говорел български…Много „националисти“ има в тази държава!!! А те, като могат да говорят български, (дали го говорят правилно или диалектно е друг въпрос), колко пъти на ден, правейки едно или друго, се сещат за България, за смисъла на тази страна и как постъпките им допринасят за нейното бъдеще? И колко пъти са прославяли страната си? Това са въпроси, които оставям на тях. Те принадлежат към един общ и вече достатъчно втръснал свят на критика и неговата подчертана злобно-завистлива култура. Разликата между тях и Кристо е, че творецът, заедно със своята съпруга Жан-Клод, създаде своя собствен свят, а публиката му, която знаеше, че е от България, не се интересуваше какъв език говори Кристо, защото разбираше че изкуството има универсален език, който идва отвътре, от душата на твореца. Кристо и Жан-Клод успяват да вклинят своя свят в света на акулите, които създават света на другите; светът на двамата си има свои правила и своя красота, своя автентичност, много любов и много свобода. Те са пример за успели хора. Нали винаги се търси пример за успял човек в условията на нашето консуматорско общество? Ето ви го примера…колко от тези, дето критикуват Кристо и говорят български език, могат да се похвалят с такава независимост и креативност?

И колко от онези, дето го критикуват, някога са имали смелостта и дързостта да се противопоставят на онова, което не харесват, за да не живеят по чуждите правила? Но някак си е закономерност талантливият да бъде и бунтар, не от суетната тръпка на някой превзет сноб обаче, желаещ просто да бъде различен от комплексарщина, за да го забележат, а просто защото иска да бъде себе си. Преди да падне Берлинската стена и с него да рухне комунизмът, за Кристо в България не говори никой, просто защото всеки се страхува. За властта в страната той не е някой успял артист от световен мащаб, а просто един невъзвращенец, беглец, враг на комунистическата система. Но той не забравя съдбата на онези, останали на Изток от желязната завеса.

Нека да напомня за „барикадирането“ му  на улица „Висконти“ в Париж през 1961 г. Някои от варелите, с които го прави, сега са изложени в културния център „Жорж Помпиду“ във френската столица. Това барикадиране е типичният бунтарски отговор на Кристо срещу издигането на Берлинската стена. Когато в България се мълчи от страх, един избягал от страната творец се съпротивлява по своя си начин на изкуственото разделение,  което оставя за него отвъд желязната завеса не само семейството му, но и неговия народ. И къде само го прави – в Париж, на улица „Висконти“ – между улица „Сена“, където могат да бъдат видени някои от най-значимите галерии не само във френската столица, и улица „Бонапарт“, през която преминава част от церемонията по коронацията на Наполеон като император. Велико място, съчетаващо изкуството с революцията – само че в смисъла на Кристо – революция на духа. Близо до това място, заради протест срещу френската корона, към края на XVI в. възниква и думата „барикада“. Около мястото на „барикадата“ на Кристо са живеели Балзак и Дьолакроа. Каква духовна атмосфера!!! Истинско място, на което духът на протеста да възправи ръст с езика на изкуството, което при Кристо се облича в метафората на политическото недоволство.

Тази сцена от 1961 г. с парижкото „барикадиране“ на Кристо ми напомня на една велика фраза на Пикасо, който обяснява, че “изкуството не е истина“…че то е „лъжа, която ни кара да осъзнаваме истината, поне истината, която ни е дадено да разберем“. А работата на твореца е да „знае начина, по който да убеди другите в истинността на лъжите си“. Това „барикадиране“ на Кристо, за което Жан-Клод издейства разрешителното от парижките власти, е повече изкуство на протеста, което е трябвало да накара хората да осъзнаят истината за разделението – за идеологическата смахнатост на някои да разделят едни от други, вместо да строят мостове едни към други.

Едва ли Кристо е искал да се „барикадира“, освен от глупостта, може би. Но той има особено отношение към разделението между Изтока и Запада. В едно интервю обяснява как за него тази тема е определяща, именно защото идва от Източна Европа, защото ако беше роден в Небраска, едва ли щеше да се вълнува от нея. Но той изживява, извървява този път от Изток на Запад и за това Берлин, символът на разделението, е специфичен за него. Сещате се, че става дума за опаковането на Райхстага. Прави това – опакова политическа сграда не къде да е, а именно в града, символ на желязната завеса. Над 20 г. този проект пътува към своето реализиране. И не губи актуалност – един нереализиран проект остава свежа идея повече от 20 г. и това е първият голям комплимент за него. А вторият, както казва сам Кристо в едно интервю с лека усмивка, е най-големият – десетилетия след като го няма и не може повече да бъде видян в своята оригиналност, освен в снимки, макети и остатъчни материали – за този проект се говори колко ужасен е той или колко красив е всъщност. Това е най-голямото признание – да продължава да се говори за един проект, който е съществувал някъде там в пространството и повече няма да го има.

Дали този проект да се появи на сцената на световното изкуство или не – за това се води политически дебат. За първи път в историята парламент решава дали изкуството да го има и изкуството побеждава политиката и разделението. Политиците този път не се опитват да се надвикват, или да отдават уважение от куртоазия един към друг. В онзи момент те достигат до компромис в името на изкуството.  Кристо е там, в Берлин, и гледа дебата. В миналото с бягството си от комунистическата система той разкъсва политическите окови на ограничението, подчинението и зависимостта. В Берлин неговото изкуство – такова, каквото го е търсел и винаги желаел, триумфира над политиката и този триумф е признат именно от политиците.  За период от две седмици един сребрист плат, оформен от синьо въже, създава разкошен поток от вертикални гънки, подчертаващи характеристиките, размерите и структурата на Райхстага. В историята на изкуството използването на тъкани е обаяние за творците. От най-древни времена, те са важна част от живописта, рисуването, фреските, релефите и скулптурите, направени от дърво, камък и бронз. Използването на тъкани за опаковането на Райхстага следва тези класически традиции. „Беше казано че Райхстагът не може да бъде обект на изкуство. Всичко може да е предмет на изкуство – от малкото цвете до образа на Исус Христос  или на Бог. Не мога да повярвам, че който и да е политик възприема Райхстага като по-важен от Бог!“ – казва Кристо пред медиите. А смисълът на проекта – аз слушах интервюта на случайни берлинчани – те бяха възхитени. Ето го ефекта „уау“. Както „барикадирането“ в Париж, така и опаковането в Берлин е съчетание от изкуство, политика, философия на творческо изразяване, свобода да бъдеш творческия си „аз“. А Берлин винаги е привличал Кристо, като човек, избягал от някогашна комунистическа държава, защото, както казва той в едно негово интервю, този град е символ на ужасното време на студената война и разделението.

Следват и други проекти, които създават ново усещане за изкуството. Но като че ли всичко започва от онзи „проект“ на Кристо, който за него е „пътят към свободата“ – неговото бягство – но бягство не от родината, а от политическата система в родината. Около проекта за опаковането на Райхстага в Берлин, по време на пресконференция, Кристо посочва една мисъл на неговата спътница в живота Жан-Клод, която казва че  „творчеството е плод само на лично вдъхновение, което не може да бъде налагано отвън“. А в България през 50-те г. на ХХ в. изкуството е правено не от душата на твореца, а от партията на комунистите, която чрез нейната идеология,  налага несвободата на душата…слага я във вериги и ѝ пречи да лети. Избягалият вече от България Кристо пише едно интересно писмо на брат си, актьора Анани Явашев, в което казва, че не вижда смисъл да се среща повече с хора, които 4 години не го разбират, мачкат го и му обясняват как се прави изкуство, което е лъжа, цинично определена да бъде изкуство. Как една жадуваща за свобода душа ще се върне, или пък ще остане в свят, в който партийната комунистическа идеология обича посредствеността, ограбва свободата и унищожава мисълта…онази нестандартната, която не се вписва в конюнктурните рамки, зададени от властта. Как…? Не че не е имало каталози на Ван Гог или на Сезар в България по онова време. Имало е, но, както се шегуват някои именно от онова време, „когато един студент си ги поръча, библиотекарката започва да го гледа като че ли иска порнографско списание“. Изобщо – можем ли да делим изкуството на западно и на източно – да, има разлика, но това е плод на душевността, която е световна, но в онзи  свят на смразяващо до оглупяване политическо разделение по идеологически причини нещата стоят по друг начин. Но така де, от тук, от това да си поръчаш каталог на западен творец , крачката до това, да те обрисуват като човек с упадъчен морал е толкова нищожна, че няма как да не се направи, дори съвсем преднамерено и умишлено.

Комунистическата пропаганда е карала Кристо, заедно с други талантливи българи, да рисува върху големи мукавени картони „огромни“ сгради, заводи, градове, села, които вкупом е трябвало да служат като вид рекламни пана на социалистическа България за пред западните туристи, преминаващи през страната с „Ориентекспрес“. С тези упражнения по „монументална пропаганда“ някои смятат, че у Кристо се поражда идеята за опаковането, за работата по мащабни проекти, които по-късно той реализира, но като отрицание на мащабността, помпозността и монументалната лъжа.

Кристо е бил приет в Художествената академия в София. Разказват, че докато рисувал, хора се тълпели около него, за да видят какво създава творческият му гений. Кристо има уникални художествени екскизи. И какво от това, като ще бъде култивиран в един свят, в който се изучава предимно съветско изкуство, а историята на световното изкуство достига до импресионистите и от там насетне всичко е зачеркнато от системата на комунистите. Има рима, но тя не звучи приятно. Като избягал от България, вече във Виена, в едно писмо Кристо ще възкликне, че е щастлив да живее в такова съвремие на музика, театър, изобразително изкуство. Тук няма какво да се добави повече – всичко ще бъде излишно. Виена – градът с главна буква. Във филма „Граница на нашите мечти“ братът на Кристо – Анани,  разказва как се е опитвал да предпази Кристо от модерното изкуство, защото е лошо, вредно и „гадно“…но на това са го учили комунистите, те създават у него рефлекс на подчинение и определено точно желано от тях идеологизирано политическо възприятие на света.

Каква разлика в мисленето между двама братя! Впрочем от Прага, там от където започва бягството на Кристо към свободата, той изпраща през 1956 г. едно писмо до брат си Анани, в което между другото разказва за своя интересен, стимулиращ разговор с известния режисьор Емил Буриян-син, за когото изкуството е откритие, обновление, а целта му е да постигне най-модерно и оригинално изживяване. Според някои от тук проличава настройката на Кристо, че връщането му в България ще е истинска катастрофа за него – какво ново в Художествената академия може да научи той  и добавя: „…нищо… четири години промиване на мозъци и изкуство под държавна диктовка“. В писмото пише на брат си Анани, който тръгва по стечение на обстоятелствата по актьорския път, че през май 1957 г. Буриян ще събере 10 души за курс по актьорско майсторство и режисура. Говорил му и за Анани, става ясно от писмото, в което  пише на брат си, че би трябвало да дойде в Прага и да учи при Буриян. И добавя „аз не мога да остана тук. Размисли и ще разбереш защо…Аз трябва да уча живопис. Само с четене на книги не можеш да стигнеш до истината. Трябва да усетиш пулса на времето“. Колко е прав Кристо! И 17 дни по-късно продължава своя полет на Запад…към свободата, това става на 10.01.1957 г; в каросерията на камион тръгва към Виена, само с един адрес в джоба на познат на семейството. Там прави портрети, печели пари, купува си билет за Париж, където успява да се сдобие с доста уважавана клиентела. Творбите си започва да подписва като  „Javacheff“, но после открива са себе си „Christo“.

Пътят към свободата – дали Кристо върви по него само от желание да стане артист? Баща му, Владимир е роден през 1901 г. във Варна, завършва средното си образование в Разград, следвайки житейския път на баща си акад. Анание Явашов. После продължава образованието си в Австрия, става инженер и след това фабрикант в Габрово. Там той е арестуван от комунистическата власт след национализацията през 1947 г. Обвинен е в „саботаж“ на „социалистическото производство“ без да е виновен. Колко прозаично обвинение за комунистите, които започват да гонят и да мачкат неудобните, интелигентните, талантливите, обявени за „врагове на народа“. Ала страхът вече се вселява в семейството. Това е време на репресии в цялата страна, а и комунистическата власт трябва да внуши страх. Става така, че един ден Владимир изчезва, просто не се прибира повече от работа. Арестуван е в едно мазе на Държавна сигурност. И тук детската драма – децата на Владимир, както пишат някои автори, разхождайки се около затвора, започват да пресмятат, че ако се движат под определен ъгъл, баща им ще може да ги види през прозореца на своята килия.

Арестуван родител, решетки, килия, свободен дух, желание за изява, изкуство – все ключови думи в живота на Кристо и в неговото съзнание. Те не могат да бъдат вплетени в симбиоза – те са взаимоизключващи се понятия.

И бягството на Кристо от България става факт. Първата спирка от пътя му към свободата е Прага. А каква само ирония е това бягство към Прага. Да, историята обича иронията.  Дядото на Кристо – Академик Анание Явашов, роден в Разград, получава своето образование в Прага, където среща красивата, талантлива и изключително предана чехкиня Анна Трунечек. Толкова предана, че от величествената Прага се премества да живее с мъжа си в полуориенталското малко градче Разград. Анание Явашов, основателят на музейното дело в Разград, автор на фундаментална книга за историческото и археологическото минало на града, оставил трайна диря в обществения, образователния и културния живот на Варна, ботаник, археолог, химик, минералог – една истинска ренесансова личност, напоена с онази романтичност на духа, на откривателя, на пътешественика в познанието, решава да се върне от Прага, за да служи на своята родина, да участва в създаването на духовните устои на току-що проходилото за свободен живот Българско княжество. Години по-късно неговият внук Христо Явашев, прогонен от обстоятелствата в комунистическа България, намира своя първи пристан на свободата именно в Прага. Дядото служи на държавата, която малко по-късно ще изгони внука. Това е иронията.

Пътят на Кристо от Прага към Париж – това е пътят на Кристо към неговата сродна душа. Тя се казва Жан-Клод. Двамата са родени на една дата в една и съща година – 13 юни 1935 г. Тя е американка от френски произход. Родена е в Казабланка, в семейство на френски военен. Учила е във Франция и Швейцария. През 1952 г. става Бакалавър по латински език и философия в университета в Тунис.

В Париж се срещат две космополитни личности – Кристо и Жан-Клод – две сродни души, съществували разделени една от друга в два паралелни свята. От началото на 60-те г. на ХХ в. двамата полагат началото на своята обща творческа дейност и стават автори на редица проекти в различни държави в Европа и Света. Това е за протокола. Останалото, както се казва, е история…история на това как двама души продават предназначени специално за продан техни творби, за да купят свободата си и да създадат онова, което искат и което няма да продадат на никого. Това се проектите, които ги правят известни; това е техният свят. Огромна част от творците искат да останат вечни с творчеството си, а Кристо и Жан-Клод не. Проектите им си отиват след кратко съществуване, остават снимки, някакви материали и използвани предмети. Но не и реализираните проекти. Вратите в Сентрал Парк в Ню Йорк, Чадърите в Япония и в САЩ, опаковането на Пон Ньоф в Париж и на Райхстага в Берлин…Плаващите кейове в Италия, с които човекът за миг повярва, че може да върви по вода – тези и още проекти не се създават, за да се продават, защото те са техният свят, така както само те са го виждали, а той не е стока за продан, защото идва от свободата на тяхната обща душа. И Кристо само казва, че Най-важното в творбата е временният ѝ характер. Никой не притежава творбата. Свободата е враг на притежанието. Никой не бива да прави пари от това. Нашият живот е това, което си отива, но съществува някъде там”.

One Reply to “За Кристо и неговият път към свободата”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *