„Хората са все едни и същи и с каквато и светлина да ги осветляват… Само да не се покварва тяхната душа“.
Когато бяха обявени предложенията за удостояване със званието „Почетен гражданин на Разград“ тази година, потърсих и мотивите за тези номинации. Видях, че първо е името на Станка Николица Спасо-Еленина. Предложението е по повод 190 години от нейното рождение и като признание за изключителния ѝ принос към българската просвета и култура. Срещнах и коментари, които показаха, че за немалко хора това име остава непознато. Това ме подтикна да си припомня и да припомня на читателите коя е жената, с която Разград има основание да се гордее. Име с изключително значение за българската литература и за духовната история на Разград. Име, което заслужава не просто да бъде споменато, а да бъде осмислено и помнено.
Значението ѝ е добре познато на участниците в литературния конкурс в нейна чест „Поетични хоризонти на българката“, който се провежда от 1975 г. и събира творци от цялата страна. Знаят го и стотици деца и юноши, участници в националния ученически журналистически конкурс „Григор Попов“, които чрез образователни инициативи научават, че майката на Григор Попов е именно Станка Николица Спасо-Еленина – първата българка поетеса.
Тя е личност с големи заслуги не само за Разград, но и за българската култура и просвета като цяло. Станка Николица Спасо-Еленина не е наша съвременничка, но е първата българска поетеса – още през 1853 г. тя създава първото четиристишие, написано от жена в България, а по-късно е открито и нейното впечатляващо стихотворение „Падна есенес звезда…“. Освен първа българска поетеса, тя е и една от първите преводачки в България, първа учителка в девическото училище в Разград, боркиня за просвещението на жените, за тяхната еманципация в тъмните години на робството.
Още на 18 години тя издава преведената от нея книжка „Две прикаски за славните жени и за Аза человекомразеца“ от трудовете на сръбския просветител и реформатор Доситей Обрадович. И в края на книжката помества прочутото си четиристишие, с което става първата българска поетеса.
Но тази просветена и будна българка не трябва да се разглежда отделно от нейния учител и съпруг по-късно, възрожденеца Никола Икономов. Има една крилата мисъл: „До всеки велик мъж стои една велика жена“. Примерите в подкрепа на тази мисъл са много. Но ако се обърне обратно тази мисъл, би се получило „До всяка велика жена стои един велик мъж“. Тук примерите в нейна подкрепа се броят на пръсти, но с пълна сила се отнасят за Никола Икономов и Станка Икономова. Добрият, далновиден учител вижда възможностите на своята будна ученичка и още на 17 години я прави своя съпруга. И като ученичка, и като съпруга той я насърчава в нейната дейност, дава ѝ криле. Така Станка Икономова се превръща в Станка Николица Спасо-Еленина – оригинално фамилно съчетание на неговото име и имената на родителите ѝ, подкрепено от нейния съпруг. С това име тя остава в българската литература.
Тя е символ на новата жена още в тези години преди Освобождението – с високата си стройна снага, с високо изправената си глава, с плитките, стегнати на венец над челото, с големите си внимателни сини очи, с градското си облекло.
Едно след друго идват децата, общо девет, и работата в училището се съчетава с грижите за тях, с дежурства край печката и нощвите, пелените и коритото. Това е героизъм, да се пребориш с прозата на всекидневието. Тя възпитава и своите деца, и децата от девическото училище.
Освен в Разград, пет години е учителка в Русе. В Разград е съоснователка на женското дружество „Майчина грижа“. След като Никола Икономов напуска учителството и става свещеник, тя също напуска учителството и се отдава на грижи за голямото семейство. Пет от дъщерите ѝ стават учителки.
След Освобождението Разград забравя за нея. Нито властимащите, нито културната общественост се сещат за нея. Но тя не е разбирала стореното от нея като нещо изключително. Тя е смятала, че просто е изпълнявала своя дълг към „милите единородни българки“, както ги нарича в „Обявлението“ на своята книжка.
Тя продължава да работи, край нея са децата на нейните дъщери и други, на които дава книги да ги четат и после ги обсъждат заедно. Така че животът ѝ е бил наситен с планомерен труд и благородни дела.
Умът ѝ е бистър, сърцето несломено. За това говорят често цитираните ѝ мисли, споделени пред съпруга на внучката ѝ Райна – Димитър Йоцов: „Освобождението ни донесе слънцето. Много видох оттогава насам и много се радвам, че посятото семе в ония мътни и тежки времена даде изобилен плод за България. Па какви чудеса станаха, какви открития всеки ден стават. Сега и ние ще имаме електричество. Аз помня кога си светяхме с газеничета, с лоени свещи, с лампи със стъкло, а и какво ли има още да видим! Хората са все едни и същи и с каквато и светлина да ги осветляват… Само да не се покварва тяхната душа“.
Каква мъдрост и проникновение има в тези думи.
Един от внуците я е запомнил все до огнището с книга в ръка. Какъв по-силен и жизнеутвърждаващ образ-символ от този на наведената над книга жена до огнището. Така да я запомним и ние, сегашните поколения, в годините на залеза й – с книга до огнището. Огнището на живота. И на паметта. Белязана от съдбата да остане безсмъртна.
Така че, макар и закъсняло, благородно и крайно необходимо е представянето на Станка Николица Спасо-Еленина за званието „Почетен гражданин на Разград.“
Винаги повтарям в книгите си, посветени на Разград, че без познаване на миналото не може да има настояще и бъдеще. А Станка Николица Спасо-Еленина е един от шедьоврите на това минало. Ще минават годините, ще се сменят поколенията, но все така незабравими и действени ще остават нейният живот, нейната дейност на ползу роду, нейните стихотворения и нейният пример.
Божидарка ЗЛАТАРЕВА
Views: 63