Д-р Димитър ПЕТКОВ: Помъдряването на една нация личи от това как тя се отнася към сложните етапи от своето минало, а не като превръща историята в магазин за фойерверки

Уважаеми читатели,

Представяме ви единадесетата част на рубриката „С Разград в сърцето завинаги“, в която ви срещаме и разказваме за хора, родени тук или дошли в Разград по прищявка на съдбата, по любов или защото житейската пътечка ги е довела в столицата на Лудогорието. А те със своите дела и пример са оставили отпечатък върху развитието на града, върху общността в Разград. Със срещите и разказите за такива ярки личности от всички сфери на живота: бизнес, култура, спорт, социални дейности, здравеопазване, обществен живот, ще покажем, че паметта за тях и стореното от тях е жива и Разград им е признателен и благодарен, за това, че са го направили по-красив и по-добър.

Рубриката подготвяме по идея и с подкрепата на „Лудогорско пиле“

Днес с Нели Николова и Живко Жечев ще ви срещнем с доктора по история Димитър Петков. Наскоро излезе от печат книгата „Българо-югославските политически отношения“. Неин автор е докторът по история Димитър Петков. Той специализира в Белград, Република Сърбия, през 2006 г. по проблеми на дипломатическата история на Югоизточна Европа след Втората световна война. През 2007 г. защитава докторска дисертация пред Висшата атестационна комисия при Българската академия на науките на тема „Българо-югославски политически отношения  /февруари 1947 – октомври 1956 г./”. През 2016 г. стига до финалния кръг на европейския конкурс за музейни специалисти в Брюксел /Assessment , във връзка с проекта на Европейския парламент за създаване на Музей на Европа /House of European History – Brussels/. В периода 2018 – 2020 г. американското списание за история “History Research”, което е част от „Science Publishing Group”, го избира за един от своите рецензенти /Peer Reviewer/. Димитър Петков е автор на различни студии и статии по въпросите на съветската  политика в Югоизточна Европа, българо-югославските отношения през Втората световна война и след нея, публикува в авторитетни научни издания. Работил е в Регионалния исторически музей в Разград.

Във видео интервюто ще разберете защо първата му книга „Политическите процеси в Разград – септември 1944 – януари 1959 г.” беше в отговор на необходимостта от запълване на една огромна празнина в познанието за миналото на Разград, кои са новите факти, открити от автора около преврата на 9 септември 1944 г., Народния съд и изобщо за изследвания период, какви са основните идеи, които е вложил в новата книга, какво включва съдържанието на книгата.

В продължението на интервюто /писмената част/ – още една книга с участието на д-р Димитър Петков, издадена в Германия, която също допринася за обогатяването на знанията за Разград в чужбина, могат ли да се правят някакви паралели между онова време и нашето сегашно, научила ли е България своите уроци от историята, мнението на автора за историята като наука, къде могат да бъдат намерени книгите….

Приятно четене!

* * * * *

Тук има още едно издание с Ваше участие. Това е също сериозен материал, който има отношение към Разград. Разкажете малко повече.

Това е една книга на немския писател Харалд Грил, която беше публикувана в Германия. Авторът по едно стечение на обстоятелствата попадна в Разград, правейки своите пътеписи за Източна Европа и за Балканите. Аз имах, отново по стечение на обстоятелствата, удоволствието да бъда негов преводач и да му покажа града, да му обясня историята на града, да му покажа нашата култура, нашия град, околните села, нещата, свързани с капанците, с Капанския ансамбъл. Изобщо онова, което прави Разград жив и може да ни покаже пред света. Той беше много впечатлен и тогава, когато правеше самото изследване, България беше поредната спирка, а Разград беше поредната част от тази спирка. Той прекара тук известно време. Аз не бях сигурен колко от това, което видя, ще попадне в книгата – защото той на практика посети изключително много държави. И бях много приятно изненадан, че за Разград в тази книга е отделено едно немалко място, специален параграф от десетина страници – текст и снимков материал, с които авторът показва града, селата около града, традициите, всъщност това, което е видял. Книгата беше представена в Германия пред публика. Беше представена по Баварското радио в Мюнхен. И авторът говори за Разград. Беше споменато не просто името на Разград, а беше разгледан самият град като градски център с неговото многообразие, с неговата специфика. Така че в този смисъл тази книга нарежда Разград до градовете в Източна Европа, които са направили впечатление на самия автор по време на неговото пътуване.

Къде могат да бъдат намерени Вашите книги?

Книгите за „Политическите процеси в Разград“ и за „Българо-югославските политически отношения“ се издават и разпространяват от издателство „Сиела“. Между другото, за първи път това българско издателство издава история на Разград. Така че в онлайн и в другите книжарници на това издателство могат да бъдат намери книгите, както и в книжарници „Хеликон“, в онлайн книжарницата book.store.bg, както и във всички по-големи онлайн книжарници.

Книгите Ви разглеждат много напрегнати исторически години. Могат ли да се правят някакви паралели между онова време и нашето сегашно?

Знаете ли, на пръв поглед времената са различни, но в отделни компоненти на политическата действителност сходства има. Всъщност аз посочих вече първата обща черта – преди 10 ноември и след това българската държава си остава със сателитно политическо поведение, само се сменя посоката. Преди силната страна, която държеше българското историческо развитие, беше на Изток. Сега е отвъд Океана. А това не звучи и не изглежда никак добре… Преди преврата от 9 септември имаме русофили и русофоби. След окупацията на страната от съветската армия през септември 1944 г. започва съветизацията на България. В книгата „Политическите процеси в Разград“ оставих документите от епохата да говорят. Тук е моментът да кажа нещо, което пропуснах, а именно, че за направата на тази книга съм използвал и много важни документи от Архива на Разградския музей. Та документите, като цяло от различните архивни колекции, разказват в книгата как тази съветизация задвижва механизма на чистките на политически неудобните за новата оформяща се тоталитарна власт. Дори се въвежда понятието „бивши хора“ за онези, които властта трябва да стопира и да премахне. Така че, апропо, има два типа чистки  – на онези хора, които властта смята за свои врагове и чистки в рамките на компартията, за които стана вече дума. И градът е отражение на случващото се в държавата, а всичко това, цялата динамика на развитие на България се направлява отвън, от Съветския съюз.

След 10 ноември новата динамика пак се направлява отвън, само че от новия голям покровител отвъд Атлантика, както и от западната част на Европа. Нищо ново, просто промяна на политическата посока на зависимост.

Та така стигаме до разочарованието. У хората сега то е голямо и между другото е процес, който се натрупва във времето, тази неудовлетвореност, очакваше се друго от демократичните промени. Но преди 10 ноември също има разочарование от наложената система, и това разочарование може да се открои в средите на хора, живеещи и подкрепящи системата. Впрочем отдръпването от комунистическата партия и разочарованието от нея  в Разград се забелязва още в първите години след преврата на 9 септември. А Разград, нали казахме вече, е микроотражение на ситуацията в държавата. Такъв типичен момент е ситуацията в Разград след Народния съд 1945 г. В книгата съм разгледал документално как председателят на Народния съд в града и подпредседателят са с “особено мнение” по въпроса за смъртните присъди в Разград в смисъл, че са против тях, но въпреки това те биват изпълнени. И след това има едно отдръпване от компартията в града, което самите комунисти отчитат. Но не само заради тази причина, Има и други причини, които събуждат недоволството към комунистите в града. Те са показани и анализирани в книгата.

Въпросът за справедливостта – сега хората не я виждат, но непосредствено след преврата от 9 септември, тоталитарната система налага по отблъскващ начин схващането за равенство и справедливост, но едни „партийни другари“ са били “по-равни” от други и справедливостта в този смисъл има друго, удобно и угодно измерение. Както е и днес.

Както казах вече, за самото налагане на тоталитарната власт от комунистите се използват красиви социални идеи като параван, зад който се изграждат механизмите на тази власт. А днес демокрацията като една също така красива идея за обществен ред и управление успешно се използва за налагане на власт, която може да нареди всичко както трябва, но само за определени кръгове от българското общество и близките до тях хора и тяхната обща зависимост отвън. Защото както и преди 10 ноември, така и сега, ако не си харесван от вън, няма и как да управляваш вътре.

Вероятно паралелите между двете времена могат да продължат и ето тези няколко са отправна точка.

Казват, че историята е учителка на народите. А ние научихме ли уроците ѝ?… Защото много уроци май се повтарят…

Ако трябва да говорим за уроците на историята, ако има нещо такова, наречено урок на историята изобщо, може би трябва да кажем, че България не е научила своите уроци. И причината за това е вероятно в масовата култура, която интерпретира по стереотипен начин историческото минало. Става така, че ние гледаме повече бляскавата страна на историята, което е добре за вдъхване на самочувствие. Но на нас ни липсва анализът на онези критични моменти от българската история, които всъщност имат, за съжаление, връзка с нашето ежедневие днес. И тук е проблемът. Ние сме силни в това да показваме бляскавата страна на историята, но не и в това, да учим от историческото минало.

Знаете ли, един мъдър човек е казал, че бляскавата история рядко е правдива, и вероятно е така. В България ние акцентираме върху „розовата част“ от миналото. Да, но постоянното величаене на миналото може да издава и комплекса на малката нация, и неудовлетвореността от съвремието. Добре ще бъде и ако успеем да комуникираме и с онова наше минало, което не е чак толкова лицеприятно, за да можем наистина да знаем къде сме сгрешили, какво наистина не бива да повтаряме и как последствията да бъдат премахнати във времето. Помъдряването на една нация личи от това как тя се отнася към сложните етапи на своето минало, а не като превръща историята в магазин за фойерверки. Така че аз съм на мнение, че историята не бива да бъде нещо, което да бъде обвито в някаква красива дреха.  Историята има много лица и ние като нация трябва да се сблъскаме с нашите слабости, за да можем да променим нашето настояще. Иначе – за великите моменти, там е ясно.

Ако трябва нещо да си пожелаете лично за себе си и за хората на Разград, какво би било то?

Бих говорил в случая за България като цяло и да кажа, че хубаво ще е тя бъде държава със стойност. Бих искал да се отърси от манталитета на държава, зависима от някоя велика сила. Бих искал да видя България в добрия смисъл на думата като стабилен политически, икономически и социален фактор. България с политици, които не чукат на някоя врата на изток и на запад да се молят, за да бъдат на власт в нашата страна като самоцел и да правят външна политика, която не отговаря на българския интерес. Или пък великата сила да си назначава управници в България. Този филм вече сме го гледали в миналото.

Бих се радвал, ако в България има единство по отношение на това, че държавата трябва да бъде над всичко, разбира се не в онзи примитивен националистически смисъл на тази фраза. Защото има възможности, винаги има такива, да се води една отворена и балансирана политика с мисъл за българския интерес.

Благодарим Ви за това интервю и Ви пожелаваме вдъхновение и успех и в бъдеще!

Hits: 0