ЗА ЦЕЛИЯ СИ ЖИВОТ СЪМ БИЛ САМО ТРИ ГОДИНИ ИЗВЪН РАЗГРАД
Уважаеми читатели,
Това е шестата част на рубриката ни „С Разград в сърцето завинаги“, в която ви срещаме и разказваме за хора, родени тук или дошли в Разград по прищявка на съдбата, по любов или защото житейската пътечка ги е довела в столицата на Лудогорието.
А те със своите дела и пример са оставили отпечатък върху развитието на града, върху общността в Разград. Със срещите и разказите за такива ярки личности от всички сфери на живота: бизнес, култура, спорт, социални дейности, здравеопазване, обществен живот, ще покажем, че паметта за тях и стореното от тях е жива и Разград им е признателен и благодарен, за това, че са го направили по-красив и по-добър.
Рубриката подготвяме по идея и с подкрепата на „Лудогорско пиле“.
Първо ви разказахме за проф. Влади Симеонов, творческа личност, която съчетава в себе си дарованията на изпълнител, диригент и педагог. След това ви представихме световно известната цигуларка Ваня Миланова , както и филмираната среща на д-р Димитър Петков и оператора Живко Жечев с първия демократично избран след промените у нас кмет на Разград Венелин Узунов. Последва среща с уникалния турист маратонец, световния рекордьор Георги Сергиев и с баскетболиста и поет, почетния гражданин на Разград Пламен Панчев.
Днес с Нели Николова и Живко Жечев в текст и филм ви представяме Николай Пенчев. Сред по-възрастните разградчани той е „Вечният Кайо“. Защо ли – бил е секретар на Община Разград цели 33 години в мандатите на 7 кмета – от Кольо Йовчев / 1973 г./ до Денчо Бояджиев /2006 г., когато се пенсионира/. Тогава става и носител на Почетния знак на Община Разград за принос към местното самоуправление.
Майстор разказвач на невероятни истории с близки, познати и непознати люде, енциклопедия на вицове, тамада на всяка маса и компания, човек с пиперлив език, който не цепи басма никому – такъв го познават приятелите и неприятелите му.
Гордостта на дядо Николай са двамата му внуци – големият /сто процента негов адаш/ е втора година студент по право в СУ „Св. Климент Охридски“ . Малкият също е в София, завършва 7 клас и се готви за Испанската гимназия
Как е изглеждал Разград в детските очи на Николай Пенчев, как се е развил града във вече съзнателния му живот и какво е Разград за него, вижте във видеото по-долу.
Във филма е и персоналната му оценка за кметовете, с които е работил, и стореното от тях в столицата на Лудогорието.
Приятно гледане!
Остава от текстовата част на интервюто да разберем що са то избори /за нашия събеседник тук тайни няма/ и какви са оригиналните му и нестандартни предложения за промени в Изборния кодекс, в секционните избирателни комисии и изборните протоколи, та вотът да бъде честен.
Ще се срещнем и с баскетболиста Николай Пенчев, и с председателя на клуба по борба – пак Николай Пенчев. И на финала – прелюбопитното му пожелание към младите, за да не се затрием като народ…
Приятно четене!
Организацията, подготовката и произвеждането на изборите, работата на общинския съвет – това са били едни от основните Ви задачи. Какво е впечатлението, което е оставила във Вас тази част от ангажиментите Ви?
Наистина, когато започнах, тогава пак имаше общински съветници. Общинските съветници в Разград бяха последния мандат, преди 89-та година, бяха 141 общински, имаше кметски съветници в кметствата, имаше и окръжни съветници. В моята стая имаше един шкаф със 150 чекмедженца, а на всяко чекмедженце – името на съответния общински съветник. Тези хора не бяха като сегашните съветници. Те правеха задължително предсесийни срещи, следсесийни срещи, седянки, срещи с избирателите, поемаха ангажименти какво трябва да свършат и задължително периодично се отчитаха пред избирателите. Тогава не правехме всеки месец сесии, тогава сесиите са правиха на два месеца. Но по този начин общинският съвет беше ангажиран, той отговаряше пред хората, които са създали гласа за него, да извърши там, каквото е поел. Тук е мястото да отбележа, че освен общинските съветници, хората, които ги избираха, хората на Разград бяха други хора. Полагаше се изключително много труд, при всяка къща имаше градинка. Не чакаха хората от служба „Чистота“ да отидат да им изчистят. Няма да забравя дянковския път – хората, които живееха от двете страни, с помощта на общината, тогава и кой знае каква техника нямаше, те прокопаха канала за водоснабдяването, ямите се премахнаха и т.н. Хората много участваха. Няма да забравя също залесяването в този град на какво ниво беше. Към местността Чуката, в посока Пчелина, като се започне още от селскостопанския техникум, от лявата страна, мине се през Големия Юк, до двата язовира. Всичко това беше направено с бригади, хората са веселяха, когато отидат и вижте има резултат. Сега вече не зная колко се залесява. Зная само, че много се сече и почти се изсече.
Трудна ли беше работата в Общинския съвет?
Знаете, че това е трудна работа. Първият председател ме беше Пенко Ганев, след това Иво Владимиров, а най-много съм работил с Добринка Монева. Не им беше лесно на тези председатели. Не им беше лесно, особено с тези политически сили. Нещо подобно на сегашното Народно събрание. Но според мен, в Разград все пак се стигаше до разрешаването на острите проблеми, обединяваха се общинските съветници и имаше резултати.
След толкова произведени избори, сигурно имате мнение какви промени трябва да бъдат направени, за да се усъвършенства системата?
На изборите ми бяха едни от най-големите проблеми. Те са много отговорна работа. Сега тези, които пишат Изборния кодекс – 300 или 400 страници, но го пишат хора, които не са направили и едни местни избори. Накупувахме машини, изринахме маса пари, сега пък ще броим разписките. И каква е ползата от тези машини? Много са важни изборите на секционни комисии. От ден на ден правят едни Протоколи на секционните комисии, които са толкова сложни и объркани, и аз си мисля, че нарочно ги правят така, за да може секционната комисия да сгреши и после вече когато се отиде в Изчислителния център, там да пишат и да правят каквото си искат. Затова си мисля, че ще бъде добре да се определят толкова учители по математика – в Разград, в Общината имаме 68 – 70 секции. Да се намерят 60 учители по математика. Макар че там не е математика, това е смятане, това е аритметика. Нека да станат председатели на секционни комисии, независимо каква им е партийната принадлежност. Разбира се, след съответното обучение. И според мен това е един от начините да се подобрят нещата.
Много се спори дали по-възрастните си вършат по-добре работата в комисиите, дали по-младите. Аз казвам, че всичко е индивидуално. Няма да забравя един дядо от Дянково, на 84 години беше. От Дянково се пътуваше 30- 40 минути, той беше пети да си предаде изборните книжа. Има млади, които пък са безотговорни. Един случай – в Младежкия дом имаше секция, председателят на комисията, млада дама, която дойде чак към 10:00 часа, та се наложи да счупя стъклото, за да започне изборният ден. Друг случай – в с. Балкански, вечерта към 9:00 часа председателят на СИК се обадил да изпратим транспорт, поискал три коли. За там две бяха достатъчни, но и дойдоха чак в 2:00 часа. Има и други случаи, които съм ги споделял с председателите и шефовете на политически партии, за да намерят друга работа за следващи избори на тези, които не се справят добре.
Вие имате принос към баскетболната история на града, както и към спорта свободна борба. Разкажете ни в какъв смисъл, в какъв план.
Аз още от малък си обичах баскетбола, поигравах малко в училищния отбор, просто от любов към баскетбола. Мога да споделя как стана. Тук са имената на Пламен Панчев, Коко Ангелов, Жоро Дюлгеров, Друми Друмев, да не пропусна някого, Митьо Мартинов, макар че той сега е далеко оттук. Но за създаването на този отбор основната „вина“ беше на Борис Анастасов и на Цвятко Драгозов. Извикаха ме един ден и ме помолиха, поръчаха ми да намеря Росен Лицов, /споменавам имена и казвам“ Бог да ги прости!/, но намерих Росен Лицов. Той трябваше по това време да стане и международен съдия по баскетбол, нещо много престижно. Извикаха го, казаха му, че искат да направи отбор и след една-две години този отбор да влезе в „А“ група. Попитаха го какви са му намеренията, той сподели с тях за международното съдийство. Казаха му да помисли, а Росен на минутата каза, че ще пренебрегне личното заради неговия град. И когато преди години предложихме Росен за почетен гражданин на Разград, намериха разни причини, и то хора, които нищо не знаят, да му изкарат негативи. Дано всички, които са почетни граждани, да са направили това, което направи Росен Лицов.
И сега за почетните граждани – не може да се правят на конвейер тези почетни граждани. По пет човека почетни граждани на година. Имаше едно решение на Общинския съвет, спряха, но после пак го изоставиха и отново започнаха по този начин. Имам чувството, че ние „непочетните“ ще останем по-малко от почетните.
Виждаме тук награди – от областния управител по повод 66 години баскетбол в Разград, за заслуги към развитието на разградската борба, за принос към местното самоуправление…
Да, 66 години баскетбол, а тази е когато бях президент на клуба по борба. И много хубаво направиха, че нашият клуб по борба носи името на един велик човек – името на Лютфи Ахмедов. Може би много от младите хора не знаят, че се е борил в Техеран на Световно първенство. Там има такава ситуация – засвирват стария български химн „Шуми Марица“, той слиза от стълбичката и казва, че това не е българският химн. Ето, това е една от причините да кажа, че той е велик човек.
Наградата за принос към местното самоуправление е най-тясно свързана с трудовата Ви кариера.
Да, това е плакетът „За принос към местното самоуправление“. Когато се пенсионирах, ми беше връчен от Общинския съвет. Какъв е приносът ми ли – аз съм благодарен, благодарен съм на всички, които са го оценили. Безкрайно благодарен съм в работата си в общината, на всички колеги и най-вече на моя учител г-н Атанас Велчев. Също така винаги съм се възхищавал на професионализма и изключителното трудолюбие на Савина Миткова.
Но дотук аз ви казах само хубавите неща, а по онова време имаше и неща, които ме дразнеха. С гняв си спомням случая с един първи секретар на Окръжния комитет на партията – Бончо Митев. Той е един човек, който е дал много за развитието на окръга. Обичаше сутрин да ходи на колодрума за физзарядка. Имаше такива, които като разбраха за това, тръгнаха и те сутрин да ходят да „спортуват“, за да „му държат чантата“. Та започнаха много от тях да ги правят „активни борци“. Започна да се говори, че активните борци станаха повече от дърветата в гората.
14 години работих с Венелин Узунов. Това е един непримирим човек – той като започне нещо, до края не го ли изведе, не се отказваше. Напоследък се появява един друг човек, който отправя укори, защото моят началник Венелин Узунов построил театъра. Аз пък го поздравявам за това негово действие, също и общинските съветници, които подкрепиха докладната записка за тегленето на кредит за довършването на театъра. Сега имаме пример с недовършената сграда на МВР, която 30 години вече се руши.
С какво или с кого се гордеете?
Гордостта на дядо са двамата ми внуци – големият ми внук е втора година студент по право в СУ „Св. Климент Охридски“ и се справя успешно, а малкият също е в София, завършва 7 клас и се готви за Испанската гимназия.
И в края, ако трябва да си пожелаете нещо за себе си, какво би било то?
Пожеланието към мен нека да бъде и към моите съграждани. Ами пожелавам им да си пазят здравето и да се любят. Да се любят! Защото някога детските градини не можеха да съберат децата. Имаше глад за детски градини. Сега са празни, затова да се любят, това е основното. И аз ще помагам – ако някой попита как – със стискане на палци, с ръкопляскане, което не е малко. И накрая към младите – да се учат. Защото на нашето градче, където „слънцето сияе и Бели Лом тече“, му трябват грамотни хора. И не само на нашия град, трябват на милата ни Родина.
Благодарим Ви за това интервю!
Hits: 0