На 9 септември 1944 г. България не е държава, а просто територия 

Димитър ПЕТКОВ е доктор по история. Работи в Регионалния исторически музей – Разград. Автор е на редица научни разработки, част от които са преведени на английски, немски и руски език, по различни проблеми на Най-новата и съвременна история. През 2018 г. е избран за рецензент на авторитетното американско списание за история „History Research“.

=====================================

От най-новата ни история, комай това е датата, която най-много разделя българското общество. До такава степен, че е имало комични случаи – на два съседни площада да се вика с различна – критична или съответно с одобрителна нагласа към тази дата. Ние или ще се разделяме, или ще се величаем, без да си даваме ясна сметка, че второто едва ли струва много, ако не е подплатено с реалното усещане за съвременна полза за нацията и държавата. Има не малко държави в сегашния свят, чието историческо самочувствие е тихо, защото стойността им в съвременен план е доста голямо и не им трябват розовите очила на миналото. И точно тези страни, когато хвърлят поглед назад, са способни, без досадните комплекси на малката нация, да разберат откровено какви са сега и какви са били преди.

А днес, можем да поставим въпроса – каква е била България непосредствено преди и каква след 9 септември 1944 г.? Ами няма особена разлика – и в двата случая е сателит – сиреч зависима държава. В единия случай от Германия. След влизането на България в Тристранния пакт през 1941 г. и навлизането на немските войски в България, страната става германски сателит. Българските управляващи дори приемат антиеврейското законодателство. А така широко пропагандираното постигнато обединение на страната в условията на Тристранния пакт и немската хегемония, просто е нещо, което зависи от благоволението и интересите на Берлин.

Това, което се случва на 9 септември 1944 г. е, че с направения тогава преврат започва процес на преход от едната към другата сателитна зависимост – от немската към съветската, и този преход завършва някъде към края на 1947 и първата половина на 1948 г. Той се движи на моменти с илюзорното усещане, че не е много гладък. Но това е само на пръв поглед. Сценарият е написан отвън и се изпълнява, а интензивността му зависи от международната обстановка. Съдбата на България не е в български ръце. С навлизането в страната на съветската армия, което става на 8 септември, се провокира извършването на преврата, който става факт на следващия ден, и така се създават предпоставките за това България да стане комунистическа в зоната на съветското влияние. А българските комунисти се превръщат в допълнителен инструмент за Сталин в постигането на неговата крайна цел.

Когато Съветският съюз обявява на 5 септември 1944 г. война на България – това Сталин прави под предлог, че българската държава е германски съюзник все още. Три часа по-късно българските управляващи решават да скъсат дипломатическите отношения с Райха и да искат примирие от СССР. А на следващия ден, 6 септември, България обявява война на Германия, която влиза в сила два дена по-късно. Това е хронологията на събитията. В случая има нещо, което трябва да се отбележи. Когато България става съюзник на Германия и влиза в Тристранния пакт – тогава Германският райх и СССР са отдавна съюзници. По-късно, когато Германия напада Съветския съюз, цар Борис Трети не изпраща нито един войник на Източния фронт срещу съветската армия. Забележително постижение, между другото, в условията на българската зависимост от Германия. След германския крах във Втората световна война всички, които са в съюз с нея, са наказани. Но възниква въпросът защо СССР публично не се разкая поради това, че е бил в съюз с Германия и защо Сталин не обяви война на България много по-рано, а го прави след като българската държава официално декларира излизането си от съюза с Германия. Простичко е – тогава България не е субект в международната политика, а е обект на нея – тя е просто територия, която се  взема от една велика сила, за да принадлежи на друга за години напред. Сталин е брутално ядосан на Хитлер, че го атакува при съществуващ сключен между тях съюз. И е решен да го гони до край. Което и прави. Но междувременно неговата армия създава предпоставките Съветският съюз да „лапне“ и България. Нормално е това в условията на война, когато се разместват пластовете в международната политика. Всеки би го направил, щом има тази възможност. Сталин я има и не я пропуска.

Малко се говори за германската сателитна зависимост на България. Повече за съветската, заради последвалото комунистическо управление в страната и политизирането днес на въпроса, заради крайните последствия.  Но и в двата случая България не е независима. Германия съдейства за присъединяването на Южна Добруджа към България и позволява на българските войски да навлязат в територии, които страната смята, че ѝ принадлежат, с което започва да се говори за реализираното обединение на страната. Сталин пък не позволява България да бъде разпокъсана на Парижката мирна конференция през 1946 г. Но и в двата случая всичко зависи от външния фактор…вътрешният, т.е. България не играе роля. Да не говорим, че съюзниците в антихитлеристката коалиция се споразумяват България да остане в съветската зона на влияние след Втората световна война.

Ако си привърженик на преврата от 9 септември – това говори за една ценностна система. Ако си срещу него – за друга. Тази другата обикновено клони към антисъветската, антируската, т.е. западната ориентация. Но въпросът е дали и в двата случая разбираме, че има разлика и граница между отношения и ориентация, от една страна, и зависимост до степен на обезличаване, от друга. Защото прекрачването на границата и желанието за зависимост също говори за ценностна система.

А пък ако в крайна сметка разбереш безпристрастно, че около преврата на 9 септември от България нищо не зависи по това време и че българската нация няма никаква тежест в международен план, че тя става просто трофей, плячка и завоевание в политиката на сферите на влияние, а всичко това води до осмисляне на миналото и същевременно повлиява на днешното ти поведение– тогава вече имаш друга, една трета, съвсем различна ценностна система.

Важно е дали тази ценностна система ще постави България на преден план, но не в онзи смисъл на платения, булеварден национализъм, прокламиран от онези, надяващи се да закачат нещичко и за себе си, защото за тях първите две възможности за ориентация вече са заети. В случая става въпрос за нещо по-различно – за смисъла на тази страна и нейното бъдеще.

Hits: 0