На 20 септември 2019 г., в залата на Художествена галерия „Проф. Илия Петров” в Разград се състоя представянето на новата стихосбирка на Дойчин Дойнов „Звезда в капчука”.
С Дойчин се познаваме от Гимназията. Бяхме заедно също в литературния кръжок към Клуба на дейците на културата в Разград, който водеше големият Христо Радушев. Той имаше „привилегията” да е син на поет. И да израсне в поетична среда.
Роден е в Разград /1964/. Завършил е история в Каменец Подолски, Украина. Публикувал е стихотворения в почти всички значими български литературни издания, сред които „Съвременник”, „Литературен вестник”, „Пламък” и др. Автор на поетическите книги „Земни пътеки” /1990/ и „Стихове на любовта и забравата” /2014/. Превежда от украински и руски.
- Коя по ред е тази книга и колко време работи върху нея?
Това е третата ми книга. Втората ми книга излезе за 50-годишнината ми. Не че съм целял третата да я издам за 55-та ми годишнина, непременно пак да имам книга. Но така се получи. Първи бяха четиристишията. Дори в един момент си мислех да издам книжка с четиристишия, но всъщност ги отсях доста. Знаеш как е, буквално посред нощ ти хрумва нещо – трябва веднага да го запишеш. После вече се появиха нещата от „Другият свят” и аз се радвам, че ги открих. Така започнах да експериментирам – не да спазвам строгия начин на писане на стихове – куплет от четири строфи, а да вкарвам и пета, и шеста строфа в даден куплет. Когато мисълта прелива, не се старая да спазвам непременно куплетите. Например „Корабът с къпинови платна” – да кажем така ми се е изляло, там е точно по куплети. Но на финала пак има пети ред. Стихотворенията от първата част „Пред свещта” и стихотворенията от „Късни жерави” са писани в по-дълъг период от време и тях съм ги разделил по някаква смислова значимост.
- Спомняш ли си кога написа първото си стихотворение и какъв беше поводът за него?
То не е едно. Баща ми е имал добрия навик да ги запази тези неща. Защото всъщност когато аз съм съчинявал първите си стихове, още не съм можел да пиша. Той ме извеждаше на верандата в къщата, в която и в момента аз живея. Имаше една ябълка „синапка”, която всъщност беше на съседите. Нашата доскоро беше жива, но и тя за съжаление замина… Та той ме предизвикваше да творя – за луната, за звездите… И така всъщност съм съчинил първите си стихотворения, като баща ми ги е записал. Пазя ги и сега – папка с около двадесетина творения, които тогава съм съчинявал. Има за дядо ми, за луната… Явно той ме е подтиквал много рано, докато при брат ми нещата малко по-късно се отвориха. В кръга на шегата, може би баща ми с мен малко се е поизморил да ги записва, а брат ми направо започна да записва своите сам.
- Какво те вдъхновява? Кое е онова нещо, което те кара да подреждаш посланията си в рими на белия лист?
Всяко едно нещо може да предизвика у човека вълнение. А след като предизвиква вълнение в теб, когато си човек на Словото, съответно можеш да го излееш на белия лист. Пак ще кажа – посред нощите се будя, за да седна и да пиша. В същото време, съм имал случаи, /”Сърцето на скитника”/, когато една снимка в интернет ме е предизвикала да го направя. Ваня беше публикувала снимка, на която имаше стъпки по пясъка, море и изгрев, а коментарът ѝ „Стъпки към изгрева” беше добра идея за стихотворение. Тя не реагира, но аз реагирах… и после ѝ го посветих, защото тя предизвика у мен тези „размисли и страсти”.
- Какво е за теб „Другият свят”?
Другият свят го има в действителност, но това не е „оня свят”. Ето, виж в „Листо по листо”, много е точно:
Листата няма да окапят!
Думи от Другия свят
Подреждам във двора листо по листо –
пътеката води към дълга ограда.
Зад нея ми казват, че хората страдат,
редейки във дните си обич и зло,
а аз ги подреждам листо по листо.
Навънка е есен с безпаметен цвят
и дълго събирам листата по двора,
а там зад оградата тихо говорят,
че аз съм щастлив в безметежния свят
на този безкраен и див листопад.
С надежда събирам последни листа,
в оградата с тях днес врата да отворя.
Зад мен ще притихнат дърветата
в горест.
Ще вляза наивно във другия свят
на обич и зло,
но погледнал назад,
съзирам следите от див листопад.
Другият свят е този, зад оградата. Така и другите стихотворения от цикъла. Много интересна е съдбата на „Следа от вино”, което е посветено на една медицинска сестра от лудницата. „Добрият дракон носи дъжд.” – Не че не е вярно. Не казвам, че има зелени коне. Изобщо „Другият свят” е стихове за тези хора, които не са разбирани в нашия свят. От наша гледна точка те са странни. Но всъщност са по своему богати. Да, те живеят в този друг, техен свят, който е непознат. Но границата между двата свята е много крехка. Много е крехка. И наистина можеш да отвориш врата в оградата, която ги е изолирала. Това обаче не означава, че ти си се спасил – в този нов свят, в който си ти. Защото той всъщност може да бъде и твоето пречупване в живота. Защото може да се окаже, че ти си „нормален” в този свят. Но пък ако се окажеш „там”, губиш зеления кон!
- Признавам си, три пъти прочетох стихосбирката. И всеки път нови нюанси се наслагваха към преживяването на поетическите откровения в нея. И след това интервю отново ще я препрочитам, вече с ново усещане. Трудно ли се признава болката? Трудно ли се признават скръбта, тъгата, безсъниците… Може би наистина „сълзата носи изцеление”?
Нищо не е трудно. Когато пиша, поначало съм пределно отворен. Това, което съм написал, съм самият аз. Няма как да бъде трудно, ако си себе си. Ако не си себе си – тогава е трудно. В поезията трябва да бъдеш себе си. Ето, например от четиристишията, имам такива, които писах в един много труден психологически период. И не е случайно, че са посветени на Нина – целият този цикъл четиристишия. Някои от тях са много лични:
Два елена
Два елена във горската пустош
със копита подреждат листата,
за да стигна до теб и вратата
да изохка със пукот.
Такова е първото от цикъла „Пукот”, „Въпрос”… Признание на любов към нея, признание за подкрепата, която винаги съм имал в нейно лице.
- Продължават ли онези, двете врабчета да скачат в теб? И какво се случва, ако им позволиш да чирикат?
Но е хубаво да чирикат! Племенникът ми много харесваше „Двете врабчета”. То беше написано може би преди около четири години. То стана част, но беше написано още преди „Другият свят”. Това е една игра. Бих казал, че всеки има нужда да има врабчета да подскачат и чирикат в него. За да бъде себе си. Защото пък ако ги няма, ставаш много скучен, нямаш от какво да ври кръвта ти. Така че трябва да ги има тези врабчета и аз се радвам, че ги имам.
– И врабчетата в теб, и пеперудите в стомаха… Щастливи сме, че ги имаме! И ти благодаря за още нещо – твоите творения понякога стават предизвикателство за творчество и за мен. С твое позволение, публикуваме едно от твоите стихотворения, което ме предизвика за поетичен „отговор”:
ПОД ОБЛАЦИТЕ
По облаците пиша греховете си –
безпътни ветрове да ги разкъсат…
Небето опрощаващо да се надвеси
и слънцето да ме прекръсти
с благословия златна и спасителна –
в слова неписана.
По облаците пиша греховете си –
да могат да ги прочетат
и дъщерите ми, и синовете ми,
ала премина ли отвъд –
зад паметта на вечните баири
на земната корава гръд,
пак опрощение ще диря
за греховете си…
…и зачеркни ме,
преди началото,
мой път!
Дойчин Дойнов
И в отговор на твоите чудесни стихове:
Дъждът от облаците нека ги измие –
греховете ти.
И слънцето да ги превърне в Светлина.
И няма за какво да се тревожат
и дъщерите ти, и синовете ти,
защото няма никой никога вина.
И нека разцъфтят във бяло –
греховете ти.
И с диамантени искрици да блестят.
Животът теб избрал е да засвети –
в твоя изстрадан, възпяван,
но истински Път…
Благодарим сърдечно за това интервю! И нека да продължават да чирикат врабчетата в теб! За да ни свети винаги звездата в капчука!
Нели НИКОЛОВА
Hits: 0
Прочитът на интервюто и на откъсите от новата книга на Дойчин , бяха като вълна , чиито високи, бели и пенливи гребени ми казваха , че познавам този човек , докато ниските й , синьо – зелени падини ме убеждаваха в обратното.