Иван Димитров:  Когато е българин, преди всичко човек трябва да живее и да работи – за България!

Уважаеми читатели,

Това е петнадесетата част на рубриката „С Разград в сърцето завинаги“, в която ви срещаме и разказваме за хора, родени тук или дошли в Разград по прищявка на съдбата, по любов или защото житейската пътечка ги е довела в столицата на Лудогорието.

А те със своите дела и пример са оставили отпечатък върху развитието на града, върху общността в Разград. Със срещите и разказите за такива ярки личности от всички сфери на живота: бизнес, култура, спорт, социални дейности, здравеопазване, обществен живот, ще покажем, че паметта за тях и стореното от тях са живи и Разград им е признателен и благодарен, за това, че са го направили по-красив и по-добър.

Рубриката подготвяме по идея и с подкрепата на „Лудогорско пиле“

Днес с Нели Николова и видеооператора Живко Жечев ще ви срещнем със синдикалиста, поета и писателя, почетния гражданин на Разград Иван Димитров.

Иван Димитров е роден в Разград. Завършил най-напред Полувисшия железопътен институт “Тодор Каблешков” – София, който тогава вече е военно учебно заведение към Министерството на транспорта, военният му статут е приравнен с този на военните училища към Министерството на отбраната. След завършването му работи една година като конструктор-проектант в Окръжно пътно управление – Разград. След това завършва Юридическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”, като след дипломирането си поема длъжността “Трудово-правна защита” в ОбС на Българските професионални съюзи в Разград. Бил е заместник-председател на ОбНС, зам.-областен управител през 1999 г. Но в продължение на четири десетилетия си остава стълб в защитата на правата на трудовите хора в Лудогорието.

Художественото му творчество е богато, има над 2000 стихотворения, част от които са влезли в четирите издадени стихосбирки и шестте книги с проза.

Почетен гражданин на Разград от 27.01.2011 г. В мотивацията за званието е записано: “По повод 60-годишнината му е предложен за високото отличие като човек, допринесъл за утвърждаване на демократичните ценности на обществото, оставил трайна диря в съзнанието на хиляди трудови хора от Лудогорието.”

От видеото ще разберете как Иван Димитров помни Разград в детството си, ще усетите една живописна картина на града ни от това време, ще научите за ученическите му години, за изборите, които прави в началото на трудовия си път, както и защо го боли днес за сградата на КНСБ, тъй като това са четири десетилетия, отдадени на каузата за защитата на интересите на редовите трудови хора. Ще чуете и две негови творби за родния Разград, в негово изпълнение.

В интервюто по-долу ще научите за професионалните квалификации, за темите, които го вълнуват, за нещата, с които не може да се примири, за прелюбопитната случка, която отключва Твореца в него.

За тези 40 години с какво Ви срещна работата Ви?

Трябва да ви кажа, че нямаше местенце на територията на регион Разград, на област Разград, тогава окръг, след това област, няма такова местенце, няма предприятие, няма учреждение, няма организация, кооперация, кметство, няма детска градина, където да не съм влизал! Включително съм ходил и пеш от село до село, за да направя проверка и да контролирам какво става. Малко звучи хвалебствено, но това е чистата истина. И хората, които помнят, знаят това и днес, когато ме срещнат, ми го припомнят.

Практиката, разбира се,  е най-добрият учител. А Вие имате и много обучения, можем да кажем, че това са едни сериозни усъвършенствания.

Първо профсъюзите, след това синдикатите държаха много на това, техните кадри да бъдат добре подготвени. Аз съм преминал през много такива квалификации,  включително и в Израел. И всяко обучение – по-малко или повече – е допринесло за знанията ми, за насоките как да действам, за опита. Наистина много се държеше по това време, сега е малко по-различно, защото по-различни са нещата. Тогава контролът, основният контрол по труда, беше в ръцете на синдикатите. Сега не е така, но тогава ние ходихме, пак казвам, от предприятие в предприятие. А сега предприятията ги викат. Това е нещо, което е много по-различно. Обстановката,  нещата са различни. Даже бях направил навремето едни 72 въпроса, написани на един лист, и тези 72 въпроса практически са 72 нарушения, които ги има във всяко предприятие. Готов съм да кажа, че ги има и днес тези същите нарушения, независимо от нещата, които са се променили изключително много. В сравнение с предишни нарушения, които се допускат често и които някой трябва да контролира. Тогава да, контролирахме, не казвам ние, а инспекцията по охрана на труда, която беше към профсъюзите, после към синдикатите. Профсъюзи и синдикати са едно и също нещо, но нали промяната трябва да бъде терминологична.

А Вашите квалификации?

Имаше научен институт и аз съм завършил там двугодишен курс със специалност  „трудово право“. Тези, които го завършихме, бяхме 12 души и след това съм бил съм на обучение 20 дни в Германия, 20 дни в Унгария – в Будапеща, 20 дни в Израел – „Левинсон колидж“, както и други – в Пловдив, София. Всички тези квалификации, не само че бяха задължителни, бяха и полезни. Така че, надявам се с тези допълнителни квалификации – и не само аз, а всички ние, да сме придобили един опит, без който не можеш да влезеш в едно предприятие,  да го започнеш от портала и да го свършиш накрая до портала, и да не видиш какво точно става вътре. Знам всичко, навсякъде какво точно става.

Човек цял живот се учи. Ето тук, в “Квинтесенцииди” ми направи впечатление една такава квинтесенция: “Не можеш да кажеш: бях ученик. Защото човек винаги е ученик.”

Така е, човек винаги е ученик. И аз много се дразня от някои изрази. Например: “преходът свърши”. – Кой преход свърши? Един преход като свърши, свършва човечеството. Човечеството винаги е в преход. И учението е един такъв преход. Човек винаги се учи. Или пък не обичам някой да каже: “Е, какво сега, вие ще откривате топлата вода ли?” – Ами да, всеки от ей такъв малък, докато е жив, я открива. Защото, ако не я открива, няма да знае, че тя пари. Затова откриването е всеки ден. Това е част от ученето, защото всеки ден ще научиш нещо ново. Всеки ден, всяка нощ, докато си жив. Даже да не го осъзнаваш на пръв поглед. Даже да видиш ей там един изпаднал в беда човек – и той открива света. И той всеки ден учи нещо. Да не се заблуждаваме, че някои са много, много, много знаещи, а другите не са. Тук на едно място пише: “От всяко дърво свирка не става.” – Не е вярно! От всяко дърво става свирка, зависи каква! Как да не става от всяко дърво свирка?! Или пък някой казва: “Остави го този, той за нищо не става!” – Моля??? Той – цял човек, всичко си има, не ставал за нищо! Какво е това нищо, дето не става? Може да не става да бъде родител, но може да става да бъде месар, или да бъде готвач. Ето, тези готвачи сега, които се навъдиха по телевизиите, сега само тях гледаме. Значи той, човекът си има дадености, има талант за нещо друго, а не за това, за което ние го оценяваме, че за нищо не ставал. Искам някой да ми каже, да ми даде определение на “нищо”. Няма такова “животно” на този свят.

В предварителния ни разговор споменахте, че много често Ви прави неприятно впечатление правоговорът и правописът изобщо в медиите. И тук пак една от квинтесенциите: “Българският език все повече замърсява ушите ни.” Това си е тема за сериозен размисъл.

Така е. Това замърсяване идва според скромното ми мнение, защото аз не съм най-знаещият в тази област, но все пак идва по две линии. Едната е, че ние приемаме чуждици.

Другото, което много ме дразни, откровено си казвам, е изразът  “На кой да се обадя?” – вместо “На кого да се обадя?” Как “на кой”? Правилното е “на кого”. Освен това в българския език има звателен падеж. Цяло стихотворение съм написал, защото ме вбесяват тези неща. “Хей, Иван, ела тук!” – Как Иван? – Иване, Стояне, Петкане. Българският език е изключително свестен език, той е много точен, много ясен. За разлика от много други езици. Аз не съм полиглот, но ви казвам, че българският език е изключително ясен и точен. Каквото говориш, това пишеш. А не като във френския – Пежо, пък пишеш Peugeot. Аз не критикувам френския език, просто правя сравнение. Има и по-сложни, безспорно.

Иван Димитров е и майстор на художественото слово. Веднага преминаваме към тази

стихосбирка “Акротавтограми”, която е уникална. С какво е уникална тя?

С това, че нашият български език позволява да се напише такава книга. В нея всяко стихотворение, както и заглавието на стихотворението, така и акростихът са само с една и съща буква. А, Б, В, Г, Д… и т.н. до Я. Така че не виждам на кой друг език в света може да се направи такава книга. Не може, защото азбуката им, която и да е тя, не позволява това. Нашата позволява и аз съм използвал именно това качество на българската азбука.

Всъщност интересен е начинът как “прописахте”?

Очаквах подобен въпрос. Защото тези, които пишат, обикновено започват от детските години. И това никак не е лошо. Даже е чудесно, щом са насочени още от ранна възраст към поезията, към прозата, към есетата, към художествената литература, към рисуване, балет, изобщо към изкуствата – отлично! Но аз като ученик никога не съм имал затруднения нито с българския, нито с руския, нито с френския. Но не ми е и минавало през ума, че в един слънчев ден Иван Димитров ще започне да пише! Ами! Но така ми се случи в живота, че бидейки студент, попаднах съвсем случайно на квартира в София в апартамента на известния, изключителен поет Веселин Ханчев. Той вече си беше отишъл от този свят. Роден 1919 г., починал през 1966 г. /на 47 години/, един изключителен поет. Неговата съпруга – Мария Костадинова Ханчева, беше тогава на 43 години и понеже беше останала сама, беше решила да пусне студенти на квартира, и аз попаднах там. Тя работеше в Радио София, в справочната редакция, не знам точно какво означаваше това. В един спор с нея аз изказвам нещо, което не съм знаел, че и някой друг го е казал, а този друг е Атанас Мочуров. “А ето как се пишат стихове” – той има такава книга. Той казва, че писането на стихове е достъпно за всеки среднообразован човек. Без да знам, че Атанас Мочуров е написал такава книга, а и тогава още не знаех за него. Но аз бях на същото мнение. И веднъж си говорехме в салона, в апартамента с Ханчева и с още няколко души. Там всъщност постоянно имаше един върволяк от хора – Златка Дънова, художници, хора на изкуството. Тогава казах, че поезията е велико нещо, но един средно интелигентен човек, какъвто съм и аз, и той може да напише стихотворение. Тя отговори, че всеки не може да го напише, че аз не мога. И това ме предизвика. Седнах и за един много кратък срок, може би 2 -3 дни написах двадесет стихотворения. Дадох ѝ ги, тя ги чете и казва: “Не може да бъде! Да не си ги преписал отнякъде?” – Че откъде ще ги препиша? – “Не, ти отнякъде си ги преписал!”. Тя не вярваше и реши да извика някого за проверка. Защото тя ги харесала, но искаше да види какво ще кажат и другите. И кого мислите, че извика? – Самия Дамян Дамянов и неговата съпруга. Идват двамата на гости у г-жа Ханчева и тя ме представя: “Ето го тук моят квартирант Иван Димитров, написал двадесет стихотворения, да видим приличат ли на нещо.” Двамата съпрузи ги преглеждат, а те и двамата са поети от високо равнище, и харесват осем от тези двадесет. Казаха, че и другите са добри, но тези осем са най-добри. Аз никога дотогава не бях писал нищо. Това ми даде някакво самочувствие, защото когато човек спори, когато победи в един спор, той се чувства победител. Не заради стихотворенията, но заради това да докажа, че и аз мога да напиша едно стихотворение. Та оттогава досега. Не знам вече колко са. Така започнах – с бас.

Това е било предизвикателството, което да изкара Твореца във Вас. Колко книги имате издадени?

Може би… Стихосбирките са 4, книгите с проза са 6. Аз мога да издам много стихосбирки, защото имам материал, по най-различен начин. При това стихосбирка, в която нито едно стихотворение няма да се повтаря от друга стихосбирка. Защото имам много стихотворения. Друг е въпросът колко са добри. Но мога да го направя. Само че аз не съм велик автор. Имам предвид, че мога да ги издам, но това издаване на практика е “самиздат”. Защото аз си ги издавам и аз си ги плащам. На мен не ми ги издават.

Искате ли да си пожелаете нещо? На Вас лично или на хората в Разград?

Знаете ли, казват: ще отида да живея в друга държава. – Защо? Кога ще се върнеш? Ще се върнеш ли изобщо?

Ето, затова пожеланието е едно: Когато е българин, преди всичко човек трябва да живее, да работи – за България!

Благодарим Ви за това интервю!

 

Hits: 38

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.