За бавната смърт, която очаква малкия и средния бизнес

Някои малки магазини работят, защото дори и малкото, което ще получат тези дни, ще им помогне да продължат да съществуват

Деси Алексиева е собственик на FOX book café в София, което съчетава книжарница, кафене, галерия и място за културни събития. Коментарът й е от профила й във „Фейсбук“.

 

Вчера някой попита защо никой в България не говори за това какво се случва с малките и средните бизнеси в България. Истината е, че защото никой не иска да говори за смъртта. За бавната смърт, която очаква малките и средните бизнеси. Звучи драматично, нали? Но не е.

Мога да разкажа какво се случва с мен и моя бизнес и как се опитвам да се справя.

Всички хора, които работят при мен, са в принудителен неплатен отпуск не защото не искам да им плащам, а защото и те, и аз знаем, че няма с какво, защото нашите обороти са близо до абсолютната нула и работа няма.

Реклама:


Всички неща, които сме предприели като възможности за онлайн доставки и доставки в рамките на деня за София като онлайн четения и виртуални срещи, помагат минимално. Защото

 

малките бизнеси не могат да си позволят да дадат отстъпки – те нямат маржове, които да им го позволят.

А клиентите основателно искат отстъпки като форма на подкрепа за тях в този труден момент. Благодаря на всеки един човек, който си е поръчал от нас или се е включил на онлайн лекция или четене. Хора, вие ни спасявате буквално.

Онзи ден съм отишла до борсата за три книги. Две от тях намерих, за третата отидох в друга работеща книжарница, за да мога да я доставя на клиентката като жест на благодарност, че се е обърнала към нас и ни е подкрепила. Никога няма да забравя жената, която дойде миналата събота и си купи 40 книги от нас. Безкрайно съм ѝ благодарна и ще помня жеста ѝ завинаги. Доставките правя или аз лично, или Ники, за да намалим риска от предаване на зараза. Но ние сме на практика затворени. Дори когато съм във „Фокс“ цял ден, хората не влизат, защото ги е страх, и с основание. Благодаря на колегите ми, които идват някои от дните доброволно, за да ме подкрепят и да направят неща за бизнеса.

 

Обаче малкият бизнес няма резерви. Финансовите резерви бързо се изчерпват, защото

ние не можем да не платим на доставчиците си или хонорари

на хора, които са организирали събития за нас. Когато платим и наема, резервите ни намаляват още по-драстично. Позволявам си да забавям плащания с предварителна уговорка. Давам си сметка, че дори и след отминаване на всички карантини и забрани бизнесът няма да се възстанови още дълго време, защото изисква време да върнем навиците си отпреди кризата, а и всички ние ще се върнем в една променена реалност.

Това е причината някои малки магазини да работят, дори и малкото, което ще получат тези дни, ще им помогне да продължат да съществуват.

Вчера случайно видях оборота на магазин за луксозни стоки, дори във вчерашния ден (който би трябвало да е кризисен) оборотът им беше по-голям от нашия в най-силните ни дни. Защото кризата винаги засяга средната класа, нашите клиенти. Защото нормалните психологически реакции са крайни в периоди на криза – те варират от „веднъж се живее“ и присъщия на това хедонизъм до „всички ще умрем“ и присъщия парализиращ страх. Малко са хората, които успяват да запазят разум в тази ситуация.

 

Как се справям аз? Всяка сутрин се събуждам рано

не защото съм ранобудна и работлива, а защото съм в стрес. Искам да работя и да правя неща за бъдещето, защото това ми дава усещане, че нещо се случва и че положението не е толкова зле. Взимам лаптопа си във FOX book café и работя там, защото ако има поръчки, аз няма как да ги изпълня от вкъщи, защото за да изпратя снимки на книги със страници отвътре, което често нашите клиенти питат, аз няма как да го направя от дома, защото за да подбера книги за четенията си, аз няма как да го направя вкъщи. А четенията са толкова важни за децата, които по принцип идват при нас, защото дават усещане за нормалност и свързаност в този труден за всички ни момент. Благодаря на всички родители и деца, които се включват и ни се доверяват, и на приятелите ни, които ни предоставиха платформа за онлайн четенията. Отивам във „Фокс“, защото само там мога да направя чийзкейка за поръчката.

Чувствам се като предател на всички призиви да си седя у дома, нали от моя бизнес не зависи животът на хората.

Кризите създават тревожности, аз се опитвам да бягам от тази, като се затрупвам с работа.

Искам да мога да си стоя вкъщи и да съм спокойна, но не мога, защото постоянно трябва да мисля за нещо ново, което да направя, и се грижа за оцеляването ни.

 

Нямаме обаче средства, за да осъществим бъдещи проекти като издаването на детската ни книга, защото

кътаме всеки лев с надеждата, че кризата в един момент ще мине

и че за да можем да работим, ни трябват средства.

Моето лично и семейно потребление е отдавна свито, пазарувам ден за ден, дори нямам запаси от храна вкъщи, защото реинвестирам в бизнеса си средствата, които получавам, не си плащам заплата. Осигурявам се на минималния осигурителен праг, защото изборът е дали да оцелее бизнесът или не. Малкият бизнес трудно си позволява осигурителната тежест. Доскоро не си взимах и пари за четенията, които лично аз водя, за да може да имаме ресурси за бизнеса.

 

Работя по доброволчески проекти като създаването на сайта с научни статии за COVID-19,

защото се чувствам длъжна да помогна с каквото мога на обществото и не искам хората да си споделят съмнителни съвети за справяне, а научно обоснована информация.

Използвам времето си да пишем писма до министъра на културата за увеличаване субсидията за библиотеките, защото това е начинът хората да имат достъп до книги дългосрочно, а също така да се осигури съществуването на книжарския бизнес.

Работя по създаването на нашата неправителствена организация в обществена полза „Книгите и децата“, чийто първи проект е пилотно раздаване на 100 безплатни кутии с книги за новородените в Смолянска област, обучаване на библиотекарите да водят четения за най-малките и организиране на четения в обществените и регионалната библиотека.

 

Защото не искам децата да растат в мълчание.

В момента гледам вкъщи да има достатъчно храна, защото децата в тази криза са постоянно гладни.

Вчера едно от децата ми е получило двойка по български в електронния дневник. Не знам кому е нужна и на кого помага. Със сигурност не е мотивиращо. Тези неща допълват субективното ми усещане за несправяне. Защото за да се справят с количеството уроци, домашни и контролни в условията на онлайн обучението, в момента се очаква родителите да са постоянно включени и да помагат. А когато три деца вкъщи трябва да учат едновременно на един компютър, е нормално някой да не си предаде навреме домашната работа. Майната ѝ на двойката. Дадох си сметка, че в момента единствената ми цел в образованието на децата е да не повтарят класове. Не мога да гледам стотиците съобщения, които получавам във вайбър само от едната група родители, в която са ме включили. Омръзнало ми е образователната ни система да разчита на родителите и на частни уроци. Замислих се, че макар когато аз бях ученичка, да не се разчиташе на частни уроци и образованието да си беше моя задача, съм изградила личността си в годините след училище много повече, отколкото в училище. Това ме прави спокойна за бъдещето на децата.

Благодаря на децата ми, които са изключително самостоятелни и подкрепящи.

Вчера си откъснах цвят от джанка, най-хубавото нещо за деня.

 

Обичам антиутопиите в литературата, но не искам да живеем в антиутопия.

Не харесвам света, в който антиутопиите и прогнозите на параноиците започват да се сбъдват.

Ние трябва сега да правим неща за бъдещето, защото само така ще се справим и не трябва да се лишаваме от свободи повече от разумното, защото никой няма да ни ги върне доброволно.

Гледам да не се отчайвам, защото все си казвам, че каквото за всички, това и за мен и че и това ще мине. Въпросът е какви ще са последствията за нас като хора.

Пазете се и бъдете разумни.

Dnevnik.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *