Гласът на Педя човек Слава РАЧЕВА: Децата имат нужда от изява – осигурете им възможност и пространство да го правят

Разговаряме с актрисата Слава Рачева веднага след срещата ѝ в Дома за стари хора в Разград.

На своята публика тя разказа интересни неща за нейния най-известен герой Педя човек – Лакът брада, за първите му срещи от телевизионния екран с малките палавници. Много от седящите в залата като деца се радваха на тази среща, радваха се, че имат възможността да се върнат назад в годините, дори да изпеят заедно „Аз съм мъничко човече, на децата мил другар…”

Слава Рачева беше тук  в рамките на Първия международен фестивал за детска и младежка публика и това беше възможност и децата на Разград да се срещнат с нея. За тези, които нямаха възможността да я срещнат ,за всички, които обичат и с умиление си спомнят за Педя човек,  eRazgrad.bg разговаря с актрисата, за да предаде нейните послания на своите читатели. Поговорихме и с Педя човек – защото много мъдрост има в неговата „Лакът брада”.

 

Педя човек е ролята Ви с най-голяма популярност. Кои други Ваши роли Ви отразяват най-добре като усещане, като вътрешен свят?

Реклама:


Почти всички. Защото за мен ролята, направена така, ако се приеме добре, ако малките деца пазят тишина и слушат, ако малките деца после са щастливи от тази среща, значи артистът е успял. Артистът трябва да покаже всичко, каквото може. Много често в кукления театър играем и персонажи на животни. И аз съм имала възможност да наблюдавам децата и да ги попитам дали им е харесало как говори Мечето. Когато се отговори с „Да” и с „точно така си го представях, че говори”,  – това означава, че артистът е успял. И детето пак ще дойде в театъра да гледа същите персонажи: и Мечо Пух, и Мечо Закачко, и петленцето с трите парички. Но най-вече Малкият принц – като усещане и душевност, най-силното и внушаващо за малки и големи. Всичко това ми носи огромно удоволствие. А фактът, че е дошла публиката – защото за мен тя е Бог, и тя е доволна, това за мен е най-доброто.

Кажете ни как Педя човек е летял в Космоса.

За мен това беше голяма изненада, както много неща се случват изненадващо. Обадиха ми се от Центъра за космически изследвания и ми казаха да донеса куклата. Вторият български космонавт Александър Александров е пожелал да има спомен. И това е област, за която много, много не се разказва, защото ако всички знаят, може и да не се получи. Така че с удоволствие отидох там, направиха едни малки куклички като Педя човек. От тях космонавтът е взел три, доколкото ми е известно. С него не съм се срещала, но винаги съм си спомняла с голямо вълнение и удоволствие, защото ми записаха и гласа – 30-секунден запис, за да звучи в Космоса. И защото е много интересен ефектът, когато кажеш на децата: „Знаете ли, че той е летял в Космоса?”, и те питат: „А Вие?” И аз им отговарям: „А пък аз говорих от Космоса.”

Ние, които израснахме с Педя човек, сега сме щастливи от тази среща. Това е връщане в детството, когато всичко беше истинско и искрено. Прекрасно е човек да запази детето в себе си. Как става това? От какво зависи, дали то е изконно, изначално умение?

Да, то е изначално усещане. Но родителите и по-възрастните хора, които се занимават с отглеждане на деца, трябва да имаме представа за тези усещания. И само там, където ни се струва прекалено нереално, бихме могли да ограничим. Трябва да даваме изява на децата. Често казвам на родители да ги оставят да задават въпроси, защото по този начин се получава една особена връзка. Да бъде позволено на детето да разкаже на близкия си човек, а не да бъде насочвано какво точно да говори. Защото отговорите биха били доста нелицеприятни. С въпросите: „Яде ли днес?”, „Облече ли си палтото?”, „Колко ти писаха?”, „Научи ли си уроците?” ставаме досадни. Когато детето има нужда да сподели какво е станало, то споделя съвсем искрено. У дома е съхранена тази спонтанност, тази любов и обич, която е много светъл момент в нашия живот. Защото хора, които не обичат, не могат да бъдат искрени.

Има ли разлика между децата на 60-те години, на 80-те години и сегашните деца? /Макар че това „различие” е съвсем условно, защото децата винаги и навсякъде са си деца./

И аз ще го потвърдя – децата винаги са си деца. Условията, при които растат децата, са различни. И това, което се е предлагало в различните периоди, е било  различно – като новост, като нещо непонятно, като нещо, което можем да опитаме. В това е разликата. Има разлика и в поощряването. Понякога се казва:  „Нали ходи на детска градина, на училище. Там нека да го научат.”  Не е така. Това, което му е необходимо на детето, го получава основно вкъщи. Може да бъде оформено, може да бъде допълнено, може да бъде обърнато от друга гледна точка. Децата ни са задоволени принципно, но малко ги обичаме. Защото в това задоволяване също е нужно да има малко мярка и малко чувство за общност. Затова аз съм привърженик на отглеждането на децата в детските градини. Защото там се събират различни деца и така се учат да приемат и различното, и да са част от общността.

И тук се получава съвсем естествено обществено възпитание. Да знаеш, че край теб има и други хора, с които ти общуваш и можеш да се учиш от тях. Хубаво е да се интересуват от всичко, за да изработят свой вкус. И разбира се, винаги с помощта на по-възрастните около тях. Децата се втурват спонтанно към различни неща. Въпросът е, че прекаляват с всичките там машинарии, при попадането във виртуалното пространство. Но това е времето. Ние трябва да бъдем тези, които когато е необходимо, да ограничаваме нещо. Но не назидателно и да ги отказваме – с наказания и забрани нищо не се постига.

Това е възпитателната страна. Иначе да са ни живи и здрави децата! Ще си ги гледаме такива, каквито са. Моята максима е, че няма неотгледано дете. Въпросът е КАК?

Ще ни позволите ли сега да поговорим и със самия Педя човек? Искаме да го попитаме какво би искал да каже сега на децата – не от „синия екран”, а така – на ушенце, както се казва? Защото много мъдрост има в неговата „Лакът брада”.

Много хубави неща. Преди всичко да са живи и здрави, да продължават да играят, да учат и особено да слушат родителите си. И винаги, винаги да бъдат внимателни към възрастните хора.

Всъщност и много с други неща бих им казала – и като Педя човек, и като Слава Рачева, но не знам дали ще ме разберат сега и дали ще ме чуят. Защото всички знаем: „Стига бе, бабо, си ми приказвала!…”  Това е съвсем естествено и нормално, сигурно всички сме минали по този път.

Но това, което Педя човек е преживял, е един огромен, полезен, точен и много добър урок. Защото е видял нещата от различна гледна точка. На родителите ще кажа: Амбицията никога не е лоша, въпросът е да бъде по-прибрана, по-стойностна и да не пречим с нея на околните. Всеки има амбиция, всеки има право да има своите изисквания. Въпросът е да бъдем толерантни, да бъдем тактични, най-вече в изискванията от страна на родителите към децата си. Защото децата са по-отстъпчиви, по-приемливи към някои неща. Докато родителите са тези, които забраняват – с кого да играе детето, какво да направи… И сега чуваме завършени вече хора да казват: „Той баща ми настояваше и много ми се разсърди, когато аз не последвах това, което той ми каза.” И много по-късно се установяват отново връзка и разбиране. Човек сам избира пътя си и не бива да се пречи. По-скоро бихме посъветвали и бихме казали нашето мнение, но да им дадем свободата да избират.

Нели НИКОЛОВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *