Архив: Статии, коментари, анализи

Оркестърът на „Титаник” свири в България, преди да потъне

В една от най-разтърсващите сцени от „Титаник“ на Джеймс Камерън корабният оркестър свири на палубата „Nearer, My God, to Thee“ (в пр. – „по-близо, Боже, до теб“), докато пищящи, бягащи или отчаяни пасажери на лайнера намират спасението или смъртта си в ледените води. „Господа, за мен беше привилегия да свиря с вас!“ слага точката актьорът Джонатан Евънс-Джоунс – в ролята на Уолъс Хартли, първа цигулка и лидер на бенда. Историята на оркестъра, който повдигал духа на корабокрушенците в сетния им час, е сред най-устойчивите митове за кораба, потънал едва „четири дни след триумфалното начало на първото си плаване. В биографиите на Уолъс Хартли и седмината му спътници (млади музиканти от Великобритания, Белгия и Франция) обаче рядко е споменаван един любопитен факт, свързан с България Работата е там, че именно бендът на Хартли, оркестърът на „Титаник“, е донесъл първи рагтайма и джаза в България. Това откритие дължим на дългогодишния познавач и изследовател на жанра Владимир Гаджев, който разказа за „българската следа“ в книгата си „Джазът в България. Българите в джаза“. „Повече от месец публиката в няколко големи български градове – София, Пловдив и Варна, с възторг приема техните изпълнения. През зимните месеци бендът работи в новооткритото софийско Градско казино. Това са последните наземни участия на оркестъра, преди да се качи по трапа за първото и последно плаване на „Титаник“, пише Гаджев. Ето как прохождащият джаз стъпва на българска земя. В късната есен на 1911 г. в пристанище Варна акостира кораб, от който слиза британски оркестър, търсещ работа. Диригент и цигулар е Уолъс Хартли, вече известен в Европа бендлидер и стар „морски вълк“, кръстосвал Северния Атлантик с корабите близнаци „Лузитания“ (по-късно потопен от германска подводница през Първата световна война) и „Мавритания“ на фирмата „Кунард лайн“. Между плаванията той и оркестърът му отсядат в луксозните заведения на някои от големите европейски градове, докато отново получат покана да се качат на борда. Във Варна Хартли е ангажиран в ресторант „Грозд“ на входа на Морската градина, а слуховете за високите качества на оркестъра бързо достигат и до столицата. Следва покана от току-що построеното софийско Градско казино с адрес ул. „Гурко“ 1 (днес на това място се помещава Софийската градска художествена галерия). Така през зимата на 1911/1912 г. оркестърът на Уолъс Хартли пристига в столицата и започва работа в казиното при подчертан публичен интерес. Репертоарът му е смесица между европейската салонна и американската танцова музика, която включва и най-модното за момента предложение – рагтайма. От чисто историческа гледна точка е важно да се спомене, че съставът свири две, а може би и повече, от най-популярните мелодии на Ървинг Бърлин. Те са написани и издадени на ноти (звукозаписът като техника е все още в ембрионален стадий) през същата 1911 г. – Alexander’s Ragtime Band и In The Shadows. Специално първата и до днес е непреходен евъргрийн, а в България до края на Втората световна война се изпълнява с пригодения български текст „По целий свят/ дори у нас/ прочут е „Александър джаз…“ Така чрез оркестъра на Хартли във Варна и София за първи път прониква „новата американска музика“. Самият джаз през 1911 г. все още е във фазата на ферментация, неизбистрен като стилово направление, локално затворен в Ню Ор-лийнс и по поречието на Мисисипи, слабо известен дори на афроамериканската аудитория в САЩ. Концертите на състава будят особен интерес сред българското музикантство. Макар все още да е в плен на ориенталските интонации, то вече надава ухо за европейските, та дори и американските предложения. Процесът ще се задълбочи след Първата световна война било чрез звукозаписа, било чрез живия пример на нашите музиканти, емигрирали в САЩ след Илин-денско-Преображенското въстание и прибрали се като доброволци в Балканската, Междусъюзническата и Световната война. Сред старите софийски музиканти дълги години битува легендата, че Уолъс Хартли харесал един български кларнетист и го поканил да свири в неговия оркестър. Но документално тази версия не намира никакво потвърждение. Пък и е малко вероятно, като знаем, че бендът е съставен само от струнни инструменти. Гостуването на Хартли оставя ярка следа у българската публика. Софийската преса от онова време не пропуска да отбележи изявите, а през 60-те години писателят Константин Констатинов пише в своите мемоари „Път през годините“ (за реакциите след потъването на „Титаник“): „Припомнихме си хубавия момък със слабо закъдрени руси коси, диригент на малкия оркестър, които ни се покланяше усмихнат, когато му ръкопляскахме и искахме да повтори (…). Той беше дошъл в тая чужда страна да изкарва оскъдната си прехрана, създавайки всяка вечер удоволствие на хората по масите, и сега бе загинал с ореол на трагично мъжество. Ние не знаехме кой е, откъде е дошъл, как се наричаше, но почувствахме истинска скръб, като че в това нещастие бяхме загубили много близък човек“. По всяка вероятност изявите у нас са последните концертни гастроли на бенда на твърда земя, преди да се качи на борда на „Титаник“ и да отплава от бреговете на Саут-хемптън на 10 април 1912 г. Оркестрантите пътуват във втора класа и са записани в бордните документи в следния състав: Уолъс Хартли, от Ланкашър, водач на бенда и цигулар; Тиодор Роланд Бейли, роден в Лондон – пианист; Роже Мари Брико, французин от Косне-сюр-Лоар – чело; Джон фредерик Престън Кларк от Ливърпул – бас; Джон Лоу Хюм от Дъмф-рис, Шотландия и Жорж Александър Кринс от Спа, Белгия – цигулки; Пърси Тейлър от Лондон и Джон Удуърт от Оксфорд – чели-сти. Със своите 33 години Уолъс е доайенът на бенда – останалите загиват на възраст между 20 и 32. В репертоара съжителстват различни жанрове и епохи: до „Менует“ на Луиджи Боке-рини и „Солвейг“ на Едвард Григ откриваме Alexander’s Ragtime Band на Бърлин и Maple Leaf Rag на Скот Джоплин. Според тогавашната практика на луксозните круизни параходи съставът е имал готовност за разделяне на по-малки, независими една от друга формации в зависимост от изискванията на отделните ритуали: време за чай, следобеден концерт, матинета, салонна и танцова музика за вечерящите и т.н. Всички те са описани предварително в договора между лидера на състава и Брус Исмей, главен директор на фирмата „Уайт стар лайн“, собственик на лайнера. Подобна диференциация се е практикувала и в първокласните ресторанти на България – салонна музика по време на вечеря и „хот оркестър“, който по-късно започва да свири за танци. Според финансовите възможности на собствениците това са два различни оркестъра. Но много често музикантите от салонната формация сменят струнните инструменти с духови (цигулката с тромпет, виолон-челото със саксофон и т.н.) и продължават да работят с нов репертоар и съответните костюми. Тази предвоенна традиция отшумява чак в средата на 60-те години в елитните заведения – например ресторант „България“ в София. По-нататък историята на Уолъс Хартли и оркестъра му е известна – през нощта на 14 април 1912 година „Титаник“ се сблъсква с огромен айсберг и потъва, а с него и 1500 души пасажери (сред тях поне 38-40 българи) и екипажът. В ледените води изчезват и музикантите, които не спират да свирят докрая Според някои финалното им изпълнение е „Есен“. Други източници твърдят, че бендът до последно повдигал духа на корабокрушенците с рагтайм. филмът на Джеймс Камерън подкрепя версията, че на финала са свирили мелодии с религиозно съдържание. (Това предположение се свързва с факта, че бащата на Хартли ръководи църковния хор в местната методистка църква. Именно той запознава паството с химна Neared, My God, to Thee. Бъдещият джазмен пее в хора на баща си и пак там се научава да свири на цигулка.) Вече повече от век съвестни изследователи разкриват подробности от драмата на „Титаник“. Оркестърът става герой на самостоятелни истории: от филмите Titanic: The Band Played On и Titanic – Band of Courage, до документално-образова-телния „Гибелта на „Титаник“ и Варна“, създаден за Музея на историята в морския град от д-р Олег Бенов, Християн Облаков и Владимир Янев. Цигулката на Уолъс Хартли също продължава да живее 103 г. след смъртта му: тя бе открита на таван във Великобритания през 2006 г. Металните елементи на инструмента от палисан-дрово дърво са ръждясали от морската вода, той вече не е годен за свирене, но въпреки това бе продаден на търг за забележителните 1.45 млн. долара. Когато тялото на Хартли изплува две седмици след катастрофата, цигулката е привързана за тялото му. Тя е особено скъпа на музиканта, защото е дар от неговата годеница Мария Робинсън. Върху дървото е гравиран надпис „За Уолъс по случай нашия годеж“. В началото Уолъс се колебаел дали да приеме работата за „Уайт стар лайн“, тъй като току-що е предложил брак на Мария. Но в крайна сметка отплава с „Титаник“ и двамата годеници никога повече не се срещат. /КРОСС/

Девети май – символът на Обединена Европа

NELI„Видях войната. Видях войната във въздуха и на земята. Видях кръв течащата от ранените. Видях мъже, които изкашлят обгазените си дробове. Видях мъртвите в калта. Видях унищожени градове…”
В човешката история Втората световна война е най-голямата трагедия, сполетяла човечеството, но и предизвикана от собственото му безумие. Световна, защото бойните действия се водят на 5 континента и в 3 океана. Това е най-мащабният и унищожителен военен конфликт. Но тя е и пределна линия в историята на съвременния свят. В условията на невиждани жестокости и кръвопролитни боеве светът обръща посоката на своето развитие, за да тръгне по пътя на демократично мислене и глобалистки течения.
В продължилата 6 години Втора световна война вземат участие повече от 60 страни, а убитите са над 60 млн души.
Наред с тези жертви и материални щети, войната нанася огромни поражения и върху духовния аспект от историческото развитие на човешката цивилизация. Под пепелищата на разрушените и опожарени европейски градове, под труповете на загиналите войници и избитите в концентрационните лагери, лежат погребани и ценни паметници на човешката култура.
Втората световна война промени Европа из основи. Историците ще продължават да преосмислят уроците й и самата нея като факт. Но датата 9 май в съвременния свят стана символ на обединена Европа. Наред с признателността, съвременният човек има нови ценности. В 21-я век категории като партньорство, взаимопомощ, сътрудничество придобиват все по-широко значение. А това е сигурен знак, че Светът се обединява.
Нели НИКОЛОВА

Момина чешма

От публикациите, направени досега по повод на Момина чешма в Разград, става ясно, че в центъра на града ни още преди Освобождението е имало водоизточник, носещ името „Къз чешме”. Използван още през 19 век, наименованието му точно обосновава поставянето на именно такава фигура върху постамента. Легендата за чешмата е разказана от един от изследователите й Христо Стойков в следния вариант:
“На площада най-напред е имало обикновена каменна чешма с два големи чучура. Около площада се намирала къщата и дюкянът на богат арменец. Той имал само една дъщеря на име Анахид. Била висока, стройна, черноока и много красива. Толкова хубава, че друга като нея нямало в града. Влюбила се тя в бедния български момък Иван, който изкарвал прехраната си като даскал. Едър, строен, рядко красив и умен, и Иван се влюбил в Анахид. Но баща й не искал зет голтак и не давал дума да се каже за женитба. При всеки удобен случай той говорел на дъщеря си, че Иван не е за нея и обещавал да й намери богат, хубав и почтен момък. Думите му били напразно. Анахид и Иван продължавали да се срещат и явно, и тайно и нищо не било в състояние да ги раздели.
Минали две – три години. Нещата не се променили. Бащата решил да действа. Той често ходел в Цариград по търговски дела и у свои познати видял личен момък арменец. Уговорили с баща му да го ожени за дъщеря си. Един есенен ден съгледвачите и момъкът дошли в Разград.
Годежът1631 на Анахид с богатия момък трябвало да стане още вечерта. По стар арменски обичай момата трябвало преди сгодяването да се изкъпе. Надвечер Анахид с няколко свои дружки започнали да пълнят казана на банята у тях с вода от чешмата на площада. Анахид помолила дружките си да останат вкъщи, а тя сама притичала да донесе един медник с вода. Отишла с бързината на кошута, а се забавила. Почакали, почакали дружките й и, обезпокоени, тръгнали да я търсят. Намерили я паднала пред чешмата. Лежала неподвижна. Завикали изплашени. Събрали се хора и пренесли Анахид в дома й. Там, на светлината на газената лампа видели, че цялата е потънала в кръв, на главата й зеела дълбока рана. Помислили, че при бързането се е препънала или подхлъзнала и ударила в ръба на някой остър камък.
На другия ден се разчуло, че Иван е изчезнал от вечерта. След три дни го намерили удавен във вира на една водна мелница към Хасанлар /дн. с. Гецово/. Тогава всички разбрали какво се е случило вечерта с Анахид.”
По-нататък легендата разказва, че за да получи поне малко утешение, бащата решил да изгради паметник, който да напомня за неповторимата красота на момичето и голямата любов. Когато пътувал до Букурещ, на пазара видял изложена изящно изработена статуя на девойка, с преметната горна дреха през дясното рамо, а над него с две ръце прихванала съд за вода. Закупил я и я донесъл в Разград. Поискал разрешение от местните власти да преустрои чешмата пред дома си, да събори старата чешма и да построи нова – такава, каквато я познаваме днес.

/в. „Ново Лудогорие”, брой 87 от 27 юли 1974 г./
След по-късно направените проучвания вече е установено – фигурата на Момата е отлята в металургичния завод в гр. Бланско, а неин автор е скулпторът – моделчик Павел Ваверка /1826 – 1899 г./. Нейни копия има и в други населени места в Европа.
Времето оказва своето въздействие на постамента и скулптурата, което периодично налага да се прави ремонт и укрепване. Сведенията в местната преса говорят за едно такова укрепване през 1924 г.: „Момината чешма, ремонтирана, пребоядисана, има вода в изобилие и е добила приятен изглед.”

/в. „Разградски ратник”, бр. 7 от 1924 г./
Нов ремонт е направен през 1930. Според сведения на разградски граждани той е направен със средства на аптекаря020 Ангел Кантарджиев, който е имал собствена аптека на площада. Сменен е основният камък /като се има предвид, че постаментът се състои от 7 части/, сериозно повреден по това време, направени са нови корита. Оставени са да текат три чучура – на западната, източната и северната страна, а над тях са поставени калайдисани кюпчета на синджири, чийто горен край е прикачен със специални железни халки. В средата на основния камък на постамента, на северната страна е издълбан надпис:
1930 А. Н. Кантарджиев

Момина чешма е запазена в този вид до 1972 г., когато започва ремонт и разширение на главната улица в Разград. Това налага да се помисли за преместването й. в миналото на малкото площадче с размери 15 х 15 метра, с наредени от двете страни ниски дюкянчета и в центъра на пресечката на пет улички, чешмата стои добре. Но в новото време, когато площадът вече е с размери 300 х 70 – 80 метра, движението в центъра става интензивно, а след корекцията на главната улица чешмата остава точно по средата, което пък от своя страна означава, че се губи утилитарната й функция, е взето решение „Момина чешма да бъде преместена само на 5 метра от старото място, за да се решат въпросите около опасността при напрегнатото движение и използването й като чешма”

/в. „Ново Лудогорие, бр. 93 от 10 август 1972 г./
Демонтажът на Момина чешма е направен на 26 юни 1972 г., когато за час всичките й части са отнесени за съхранение до завършване на преустройството на пътя в двора на Техническата служба на Градския народен съвет /намираща се тогава на ул. „Тодор Бухтев”, днес ул. „Марица”/.
През последните дни на месец август площадът е подготвен за връщането на чешмата. До началото на септември всички части на постамента са обработени и освежени. За съжаление при тази обработка е заличен надписът на основния камък.
След окончателния завършек на строежа на разширението на уличното платно, на 2 септември 1972 г. Момина чешма е поставена на новото си място. Старите корита са изоставени, а в дните от 3 до 6 септември на източната и западната страна са направени малки, над които на 7 септември са завити два големи чучура, чешмата е включена в пригодената за това улична водна мрежа.
Според проучванията на някои изследователи на водоизточника, до 1956 г. той получава вода по естествен гравитационен път, а след това, тъй като се губи водата от извора и проявена небрежност за отстраняването на проблема, е скачен към уличната водопроводна мрежа. В определен период от време върху скулптурата има тенекиен фенер, прикачен върху съда за вода, поставен нарочно. Годината на поставянето му не е известна, но е пален всяка вечер от определен човек и изгасван на сутринта. По устни сведения газеният фенер е заменен през 1950 г. с ток от уличното осветление, за което е нарочно преустроен. През 1961 г. тогавашният председател на Градския народен съвет Борис Караджов нарежда фенерът да бъде снет, тъй като е неподходящ за момината фигура.
Момина чешма е уникален паметник на културата, както за града ни, така и за България. Високите художествени качества на скулптурата винаги са предизвиквали интереса на разградчани и особено на минаващите оттук наши и чужди туристи и гости. Единствена в страната, но в Европа Момата има няколко сестри – в полския град Мишленице, в две селища в Словения – Връхник и Долни Логатец, в чешкия град Бланско. В окръжния музей в Бланско се съхраняват още три статуи, напълно еднакви с изброените дотук. Следователно на база на проучванията /основно Стоян Стоянов/ са установени 7 чугунени фигури, отлети за чешми, „сестри” на девойката от Момина чешма.
Установено е, че автор на художественото произведение е скулпторът – моделчик Павел Ваверка /1826 – 1899 г./, работник в Бланския металургичен завод. Заводът е имал търговски склад във Виена за отлетите от него копия. Със сигурност може да се счита, че Разградската община в края на 19 век е закупила статуята от този склад. Автентичен документ за поставянето на фигурата не е открит, тъй като архивите на общината са повредени от голямото наводнение, а тези, на околийското управление са унищожени от пожара на сградата на управлението в началото на 1940 г. Протоколи на общинския съвет са публикувани обаче в градско-общинския вестник „Разград”, в които се съдържа информация за обсъжданията на градоустройствения план през 1895 г. Там откриваме и факта, че през същата година е преназначен за градски инженер Иван /Ян/ Буфа. Вероятно той е връзката с чешкия град, а и в началото на 1896 г. общинският съвет разрешава на кмета Ал. Зорзанов задграничен отпуск по болест. Много вероятно е именно тогава да е направена поръчката на фигурата. За съжаление и местната преса не отбелязва точното време на поставянето й. Голяма е вероятността това да се е случило през 1897 г. Но тогава градоначалникът е друг /Цанко Марков/, а и в Разград вестник не излиза през тази година, затова и не е дадена гласност на събитието.
Момата от чешмата все още има свои тайни. Но днес тя е един от символите на града ни и впечатлява туристите с изяществото си и легендите, които се разказват за нея.
Нели НИКОЛОВА

Евгений Дайнов: Няма дюни, няма закони. Има плячкосване

Бетонните плочи върху дюните на плажа „Корал“, както и поведението на институциите по случая, разгневиха политолога Евгений Дайнов, който реагира остро във Фейсбук.
„Преди малко бях на къмпинг „Юг“, за да видя не-бетона върху не-дюните. На връщане чух новините, че и МРРБ и МОСВ нагло лъжат, че това не били дюни. Дюни са. Бях, гледах, видях (и снимки имам). Не се строи върху скала – това също е лъжа.
Две министерства нагло излъгаха в нечий интерес. Онзи, който лъже, той по правило също така краде. Какво крадат МРРБ и МОСВ? И: това са първите официални лъжи, които са детински: всеки може да отиде и да види, че поне двама министри лъжат. Утре да чакаме трети? Дойде ли сезонът „Юруш на маслините“? И в суматохата – който каквото гепи?
Потресен съм от това, че две институции днес нагло, нахално, фрапантно, арогантно излъгаха. Съобщиха ни (отново): „Вие тука крепостните си налягайте парцалите, ние ще правим, каквото си искаме“, пише Дайнов.

„Успях да сваля снимките на не-бетона върху не-дюните. Върху единия бетон стоя аз – не-човекът, крепостния идиот, комуто държавата пробутва нагли шменти-капели“, е разяснението на политолога към снимката по-горе. „От мащаба се вижда, че върху тези засега две бетонни площадки няма как да се съберат 16-те заявени бунгала. Ще има още. И отново, и отново, и отново МРРБ и МОСВ (и всички останали от шайката) ще ни обясняват, че сме кьорави“,продължава още той.
„Няма дюни, няма закони. Има – плячкосване. Елементарни разбойници, без всякаква фантазия: каквото виждаме – гепваме. Ако този номер мине, ще плячкосат всичко. И до вас, уважаеми – до вашите фирми, вашите домове, вашите каузи, вашите любими места, вашата гора, вашия въздух и вашата вода – ще стигнат. Това е само началото. Ако не бъдат спрени сега – гответе се. И въжето няма да го дават по линия на профсъюза. Ще си носите от вкъщи“, завършва емоционално Дайнов.

1 4 5 6