Архив: Статии, коментари, анализи

27-ми ноември – Празникът на победите

NELI

Нели НИКОЛОВА

В първите години след създаването си на 5 юли 1879 г. българската армия няма официален боен празник. Следва се традицията на руската армия, според която всяка бойна част чества свой годишен празник, задължително свързан със светец от църковния календар. Едновременно с това някои части възпоменават и дати на паметни битки от Руско-турската война. Военният министър полк. Паренсов забранява, с една от първите си заповеди от 1879 г., подобни празници, като се позовава на неоправдани разточителни разходи. Още на 1 януари 1880 г. с Указ № 1 княз Александър Батенберг учредява военния орден “За храброст” – отличие, с което се удостояват извършилите подвизи на бойното поле. А с Указ № 5 от 9 януари 1880 г. се постановява честването на Деня на храбростта в българската армия . В началото отбелязването на празника е скромно – церемонията включва панихида в гарнизоните, поздравления и обяд за кавалерите на ордена “За храброст” и военни паради главно в София. По-късно цар Фердинанд придава по-голяма пищност на честването, дори по време на войните празникът се отбелязва. Той се чества всяка година с отслужване на панихида за загиналите и молебен за живите, тържествата завършват с военен парад. Някои военни историци наблягат на факта, че привилегията да празнуват в този ден имат само онези, които са наградени с ордена “За храброст” и е напълно погрешно той да се смята за общовойскови празник. Едва от 1891 г. той се свързва с църковния празник на Св. Георги Победоносец – 23 април по Юлианския календар, тогава официален празник и за държавата. Но той винаги си остава привилегирован почетен празник само за носителите на военния орден.
От 1884 г. съществува специално разписание, когато в тържествени и празнични дни войската се освобождава от занятия, частите участват в паради, молебени и панихиди. Все още не е учреден специален боен празник на армията, но в датите присъстват сключването на Санстефанския мирен договор, Св. Георги Победоносец /честван тогава на 23 април/, Св. Димитър Солунски /20 октомври/, Св. Николай Чудотворец. Особено място в живота на войската заема Богоявление, когато по традиция се извършва водоосвещаване на бойните знамена. През 1893 г. празникът е съпътстван от 21 топовни салюта, но това все още не е бойният празник на армията.
След Сръбско-българската война /1885 г./, от 1886 г. по силата на министерска заповед са празнувани годишнини от победите при Сливница, при Драгоман, при Цариброд, превземането на Пирот. В тези дни се отслужват панихиди за загиналите офицери и войници, частите произвеждат църковни паради, а на войниците се дава по-добра храна /по специална разкладка/.
През 1888 г. военният министър полк. Сава Муткуров отменя празничния календар на полк. Паренсов и въвежда ново разписание на дните за молебени, панихиди и паради. За първи път е въведен общ боен празник на българската армия, който е разделен на две дати – на 7 ноември се чества Ден на падналите войници и се отслужват молебени и панихиди. На 8 ноември /Ден на победата при Сливница/ се произвеждат военни паради. В последствие /1898 г./ всички военни чествания се обединяват в датата 15 ноември, когато са завършени военните действия по време на Сръбско-българската войска. Празникът на победите е боен празник на българската армия, но той не придобива широка популярност в обществото и остава предимно за войската, военнослужещите и техните семейства.
Победоносното настъпление на 1-ва и 2-ра българска армия по време на Първата световна война срещу сръбските войски съвпада с Празника на победите /15 ноември/. Главнокомандващият ген. Никола Жеков издава заповед, с която поздравява целия личен състав на армията с “този велик празник, който ще вещае на поколенията за неговите воински добродетели и за несъкрушимата му енергия”.
Важна промяна търпи този празник през 1916 г., когато при преминаването от Юлианския към Грегорианския календар се пропускат 13 дни и той се отбелязва вече на 27 ноември. Още повече след превземането на Тутраканската крепост на 5-6 септември българската армия печели нови победи, връща си Южна Добруджа, а до края на ноември напредва към Букурещ. Има сериозни основания за тържественото честване на празника.
Обрат в този празник, обаче, настъпва през 1919 г., когато точно на тази дата е подписан Ньойският договор. Неговите клаузи буквално осакатяват и унижават България. Така че в следващите години този празник търпи развитие. Всяка година на същия ден в страната се провеждат протестни манифестации срещу Ньойската несправедливост. Войската е променена в изключителна степен, но тя продължава да чества бойния си празник. Тържествата се съсредоточават във Военното училище в София. Последното честване на Празника на победите е през 1925 г. Оттогава като боен празник на българската армия се чества вече Гергьовден, който след промяната на календара е на 6 май. А в дните около 27-ми ноември военните издания публикуват материали основно за несправедливостите на Ньойския договор. Само през 1941 г., във водовъртежа на Втората световна война, когато българските войски отново се завръщат в Македония, Беломорието и Добруджа, е припомнен старият боен празник – отбелязан на 27-ми ноември с манифестации и речи, като ден на славата на българското оръжие.
Разградският 19-ти пехотен полк има свой боен празник – това е датата 6 септември, когато през 1916 г. той е един от тези военни части, които изнасят основната тежест на Тутраканските боеве и ги превръщат в епопея. Като боен празник на полка се налага в годините след Първата световна война. Местната преса ежегодно отделя достойно място на страниците си на този празник, а разградското гражданство е изключително съпричастно в подобни чествания. Създава се усещането, че чувствата между войска и гражданство са взаимни.
След 1944 г. е наложена друга празнична система, друга идеология, които подменят дните за честване на Деня на храбростта Гергьовден и Деня на паметта Архангелова задушница с други празници. Едва в последните години тези празници са актуални във военния календар. Със заповед на министъра на отбраната Валентин Александров от 4 март 1993 г. е въведен 6 май като официален празник на Българската армия. А 27-ми ноември си остава за обществото датата на Ньойския диктат. Но трябва да се знае, че във военния календар този ден, макар и за известно време, е отбелязван като Празник на победите – защото той е спомен за една спечелена война, която е прослава за българската армия. Затова нека днес тази дата звучи със смисъла на Празника на победите!

Нели НИКОЛОВА – Регионален исторически музей, Разград

И нека този път да се държим като хора и не реагираме автоматично с гняв и страх!

От 13 ноември Светът е едно! Франция обедини мислите на хората. Днес цялото земно кълбо свети в цветовете на френския трикольор. Всички изразяваме солидарност и съчувствие към близките на жертвите и към цялата нация, с надежда… Колко от нас, обаче, се замислят какъв е скритият смисъл на всичко това? NELIЗащото в новините тези неща не се казват, там съобщават само факти, минали през скритата цензура на стандартната медия. Според тях можеш да видиш само как изглеждат нещата на пръв поглед. А подобни епизоди имат за цел да извадят на повърхността тъмната страна у хората в пристъп на сляпа ярост. Религията тук няма нищо общо. И атентаторите със сигурност не са бежанци, дошли тук да търсят надежда за живот. Всичко е политика, чувство за неудовлетвореност и помия: този, който не е способен да сътвори удовлетворителен за себе си живот, той се втурва да унищожава живота. Такива са и действията на атентаторите.
Целите им са фокусирани единствено върху това, да всяват страх, който черпи силата ни, като сеят раздори, като се намразваме един друг, като ни карат да се разединяваме, да се разграничаваме от мюсюлманите или от другите религии. И сега е много важно да не падаме в капана им! Да не се страхуваме от нищо, да не изпадаме лесно в демагогията на онези, които спекулират на гърба на болката и се опитват да спечелят шепа гласове и консенсус!
За терористите е характерно да не правят разлика между жертва и палачи. Точно обратното: гражданското общество залавя виновните и не демонизира, а защитава невинните, от каквато и етническа и религиозна принадлежност да са те.
Затова нека да се държим като ХОРА, а не като роботи. Защото системата иска и очаква да реагираме както обикновено, съвсем автоматично. И точно заради това трябва да запазим спокойствие, да разсъждаваме, да сме различни. Това е част от дълбокия смисъл на всичко, което се случва!
Нели НИКОЛОВА

Политическото приключение и народното съпротивление на изборите в Разградско и Поповско през 1894 г.

Когато дойде време за избори, често обръщаме поглед към миналото – може би за да се върнем към уроците на Историята, а може би и за да осъзнаем собствената си отговорност при настоящия избор. Съществуват различни модели, които мотивират избирателите да гласуват. Общо взето те опират до дейността за мобилизиране на общественото мнение, осъществявана от политическите партии и други обществени организации. В известна степен обаче, в основата на мотивацията винаги стои убеждението, че когато гласуваш, нещо може да бъде променено.
До 1904 г. изборите се провеждат на по едно място – една урна на една околия. В една околия избирателите са 10 -15 000 души. При грамотност 3-6 процента от населението. Когато всяка община става избирателно място, т.е. една урна на село или град, на другия ден Държавен вестник публикува списъка на избраните.
В този период попадат и онези злополучни избори през 1894 г., когато за опозицията големият сблъсък настъпва в допълнителните избори за попълване на състава на Седмото Обикновено народно събрание за местата на касирани и освободени мандати.
Именно Разград и Попово са проблемните места за властта. Съответно на 23 януари и на 13 февруари 1894 г. – и на двете места изборът е провален и е повторен след седмица.
При провеждането на допълнителните парламентарни избори, когато кандидатите за депутати се одобряват лично от Стамболов, в Разградско и Поповско избухват селски вълнения. Избирателите имат повече смелост от съединените опозиционери и довеждат до сблъсък. Всеобщото негодувание предизвиква и екзекуцията на с. Садина.
След като в изборите за Седмо Обикновено народно събрание през 1893 г. в Разград Димитър Раданов и Бърни Бърнев са касирани, а наскоро умира и поповският народен представител Георги Стоянов, на 23 януари 1894 г. са насрочени допълнителни избори за двама народни представители в Разград и един в Попово. И тъй като в страната предизборната кампания вече е отминала, опозицията може да съсредоточи вниманието си в Разград. Изненадващо за Стамболов обаче, тук се кандидатират двама водачи на легалната опозиция – д-р Константин Стоилов и д-р Васил Радославов. Стамболов не подбира средства, за да не допусне избирането им. Разград, Попово и с. Садина не слизат от страниците на централните вестници – над 100 дописки и 12 уводни статии отразяват събитията от онази зима. В Разград се спрягат имената на Bon4o-RadanovБончо Раданов, Николай Ненчев и Стефан Зорзанов като главни фигури на опозицията.
Изборите на 23 януари 1894 г. в окръжния град са опорочени. В изборното помещение има стълкновения, дори се налага да се намеси и войската. Инструкцията от страна на Стамболов е ясна – при нападение да се употреби оръжие. А главният секретар на Вътрешното министерство категорично нарежда на окръжния управител: „първият, който се опита да Ви нападне, разстреляйте го”. Съществува голяма опасност от кръвопролитие. И тъй като окръжният управител е под блокада в една от сградите, до преговори не се стига. И вече на 30 януари изборите са проведени тихо и мирно, но след като кандидатите д-р Константин Стоилов и д-р Васил Радославов публично се отказват от участието във вота. Въпреки безцеремонните мерки на Стамболов, изборният успех на привържениците му е крайно неубедителен и скандализиран.
Вдъхновени от централното ръководство на опозицията, от Разград към двореца и пресата в София политат десетки телеграми, писма, молби и жалби за сваляне от власт на „това кръвожадно тиранско правителство начело със Ст. Стамболов” и радостта няма край, когато наистина на 19 май 1894 г. то пада от власт. Разградчани се гордеят, че са допринесли за свалянето му и само след кратко време анулират решението на Общинския съвет от 1890 г., с което Стамболов е бил провъзгласен за почетен гражданин на Разград.

* * *
Подобно е развитието и на събитията в Попово, където е издигната кандидатурата на Тодор Николов, лично одобрена от Стамболов.
В Попово изборите са насрочени за 13 февруари. Околийският началник е арестувал 5 – 6 души избиратели като агитатори. Според сведенията, изборът започва и когато стотина гласоподаватели подали бюлетините си, се оказва, че кутиите са пълни. Започва се спор, избирателите отварят кутиите и изборът не се състои. Полицията стреля, ранени са няколко души. Трима от тях са тежко ранени и през нощта са откарани в разградската болница. И тъй като една част от гласоподавателите /от селата Садина и Зараево/ са изискали предварително да бъдат отворени и показани урните, както го изисква избирателният закон, но това не е направено, избирателите се съветват помежду си и с гръмогласно „ура” решават да отворят кутиите. В същото време изборното бюро се измъква, като успява да отнесе със себе си едната урна. Другата урна е отворена – и тя се оказва пълна догоре с бюлетини за правителствения кандидат. Друга една урна има скрита в една от стаите на училището, а нея окръжният пристав Паскал Петров успява да я грабне, опитва се да избяга, но избирателите го настигат и вземат урната от ръцете му. Тя също се оказва пълна с бюлетини за правителствения кандидат. Възмутени от беззаконията, избирателите отиват пред околийското управление, за да заявят за това. В същото време събраните на горния етаж на управлението стражари насочват пушките си към прозорците и по дадена заповед стрелят по избирателите. Едни се разбягват, други залягат покрай сградата.
Телеграма до княза изпраща и разградският опозиционен комитет, в която авторите обясняват, че властта е виновна за инцидента и молят коленопреклонно княза да сложи край на произволите. Следват 15 подписа, между които и тези на Бончо Раданов, Александър Зорзанов, Д. Казанакли, Цанко Марков, Калчо Попов и др.
Така на 20 февруари 1894 г. са проведени за втори път допълнителни избори в Попово. Правителственият вестник „Свобода” говори, че повторно насроченият избор е преминал спокойно и е избран местният жител Тодор Николов, член на Разградската окръжна постоянна комисия. Според него са присъствали 1015 гласоподаватели, от които за Т. Николов са гласували 933.
За същото събитие в. „Свободно слово” пише, че този път на изборите се явяват по-голям брой гласоподаватели. Околийският началник отново не позволил да се отварят кутиите за проверка, на което избирателите отговарят с искане да бъдат допуснати представители от всяка община за контрол. Но това също им е отказано и с цел да бъдат избегнати стълкновения, избирателите се оттеглят от избора и се разотиват по селата. Възползвайки се от случая, „правителственото бюро и полицията провеждат избора по своему, като изкарват от кутиите цял целеничък Тодораки Николов”.
В резултат на така стеклите се събития е изискана една рота войска – една дружина от 19-ти пехотен полк, на брой 500 души, е изпратена да екзекутира с. Садина за 30 дни. От Търново пристига още една дружина от 500 души, така1000 души войска по решение на Министерския съвет ще участва в екзекуцията – войската е настанена в селото и населението трябва да ги изхранва в продължение на 30 дни.
Започват арести на заподозрени за подстрекателства лица, някои впоследствие са освободени. Разградският окръжен управител дава нареждане да бъде командирован окръжният пристав с 15 души стражари в Садина за „хващане само на главните виновници, а останалите да се викат с призовка от следователя”. Тъй като садинчани отказват да предадат виновниците, на 18 февруари ротата, придружена от конни стражари, тръгва за селото за „излавяне на главните виновници по поповското приключение и садинското съпротивление”. А министър Стамболов нарежда при оказване на съпротива да се използва оръжие. За първи път една мярка, която е използвана в първите години след Освобождението за борба против разбойничеството, се прилага с чисто политически цели.
stambolovИ така … 30 дни. Опозиционната преса публикува съобщения за помощи от граждани на Разград, Русе и Шумен за екзекутираното село. Във всички официални документи обаче, се отрича да са събирани каквито и да било помощи за садинчани.
Военната екзекуция на селото е вдигната на 24 март 1894 г. Краят й е отбелязан от опозиционния вестник „Черно море”, който подчертава, че „във войската един офицер е разградчанин и един е от Садина. Знае се, че офицерите са употребили цялото си усърдие, за да не тежи екзекуцията на жителите на селото.” Така че възниква въпросът кой е бил наказан повече: дали войската морално и физически поради неудобствата или населението материално.
Дълго време тези събития не слизат от страниците на пресата. На 18 април в Разград е проведен опозиционен митинг, отразен подробно във вестниците, а в. „Народна воля” съобщава, че от няколко градове – Шумен, Разград, Ески-Джумая и Провадия са получени сведения за проведени митинги, с които се изисква свалянето на Стамболовия кабинет. Въпреки взетите мерки за предотвратяване на опозиционни митинги, околийски опозиционен митинг с участието на около 2000 души е проведен в Разград и на 23 април 1894 г., изработена е резолюция и избрана 15-членна делегация, която да се яви пред княза с настойчива молба за сваляне на Стамболовия режим. Разградският окръжен управител се обръща към коменданта на града с молба за съдействие „за недопущане на подстрекателски сборища, митинги и др.”, като се отпусне една рота, готова да действа при необходимост, както и да бъде назначен военен патрул из града на 23 и 24 април.
IMG_6294-1Лишена от възможностите за парламентарна борба, опозицията възприема тактика на тотална съпротива. Това от своя страна води до репресии от страна на властта. Събитията през 1894 г. в Разградско и в Поповско поставят началото на края на Стамболовото управление, а историята с екзекуцията на с. Садина непосредствено води до промяна на вътрешнополитическия режим в държавата. Невижданата дотогава съпротива срещу управлението на Стефан Стамболов принуждава княз Фердинанд да поиска оставката му. На 19 май 1894 г. той е свален от власт, а министър-председателското място е дадено на Константин Стоилов. На 22 май 1894 г. в Разград е организиран голям митинг, с който е отбелязан краят на правителството на Стамболов.

Нели НИКОЛОВА – Регионален исторически музей, Разград

На снимките:

Бончо Раданов

Околийският митинг в Разград на 23 април 1894 г. против Стамболовия режим, проведен в църковно – училищния двор

Окръжният митинг в Разград по повод свалянето на режима на Стефан Стамболов

Накъде гледа Момата от чешмата?

Когато в средата на септември, обновена и освежена, Момата от чешмата се завърна в Разград, реставраторите я поставиха на постамента на предишното й място. Преместване на фигурата не беше позволено по административни причини. Днес обаче тя гледа точно в обратна на досегашната посока.
По мнението на музейните специалисти, има логика в това решение. Погледнато назад, през времето, момичето е гледало към градския център. Ще припомня думите на Петя Пенкова от екипа реставратори, която коментираше по следния начин: „Има символика в това. През април момичето гледаше към София, бе там пет месеца, сега се завръща и гледа към центъра на своя град.”
Това наведе музейните специалисти да обърнат внимание на въпроса в коя посока е гледала Момата във времето. А тя е гледала в различни посоки. Скулптурата е поставена върху постамента през последното десетилетие на 19-ти век. /За точната година все още не сме сигурни, но вероятно през 1897 г./ Със снимки от поставянето и първите години на живота й в Разград също не разполагаме.po togava Но в традиционната култура има неписани правила и при строежа и декорирането на чешмите. И в тази връзка е и посоката, в която е обърната статуята на снимките на централната част на града от първите десетилетия на 20-ти век. На тези снимки Момата гледа на север – а в тази посока са Часовниковата кула, до която по онова време се е намирала общината, околийското управление и централният площад на града тогава, именуван „Независимост” /днес на това място е градинката/. Следователно там е сърцето на града, центърът. Тази позиция Момата е запазила вероятно до 1972 г., когато чешмата е преместена на няколко метра на север.
Тъй като и времето оказва своето въздействие върху постамента и фигурата, периодично се е налагало да бъде правен ремонт и укрепване. Пресата от онова време дава сведения за два такива случая – веднъж през 1924 г. и втори път през 1930 г. /като при втория е сменен основният камък/. Но няма сведения да е променяна позицията на момичето.momata togava
Друг е случаят с демонтажа на Момина чешма през лятото на 1972 г., когато се налага съоръжението да бъде преместено с няколко метра на север, за да бъде запазена утилитарната му функция, заради разширението на централната улица тогава бул. „Ленин”. Чешмата е демонтирана и от края на юни до началото на септември всичките й части са отнесени на съхранение в двора на Техническата служба на Градския народен съвет. При корекцията на главната улица и площадът променя своите размери – от площадчето 15 х 15 метра сега се оформя нов площад с размери 300 х 70 – 80 метра. При новата ситуация в центъра вече се налага и ново ситуиране на чешмата.Още при ремонта през 1930 г. е записано: Оставени са да текат три чучура – на западната, източната и северната страна”, което говори, че вероятно в предходния период чешмата е била с четири чучура. През 1972 г. обаче старите корита са изоставени и на източната и западната страна са направени две нови. При монтирането в новата ситуация Момата вече остава обърната с лице на запад. Вероятно вписването в новата схема е причината за завъртането на фигурата.
До… пролетта на 2015 г., когато фигурата беше отнесена за реставрация. Сега, при завръщането си, тя беше поставена на нейния си постамент, но вече с поглед, обърнат на 180 градуса. В момента, в който реставраторите я вдигат, кметът Денчо Бояджиев, който присъства на събитието, изразява идеята да бъде обърната в обратната посока. И има логика в това! Защото момичето пак ще гледа към спрелите да утолят жажда, но и основно към обновения център на града. В по-глобален смисъл, погледнато откъм посоките на света – там е изток. Лично аз съм склонна да виждам и друга символика – оттам изгрява Слънцето! А когато има нов поглед към света, всичко се променя.
Момата е една от емблемите на Разград и във времето е гледала и на север, и на запад. Днес обаче тя гледа в нова посока и вижда света от нова гледна точка. А това със сигурност е добър знак и за града ни.

Нели НИКОЛОВА – Регионален исторически музей, Разград

Снимките са от фонда на РИМ – Разград: /от началото и 70-те години на XX век/ – и архив на e-Razgrad.bg

Анание Явашов – академикът с осанка на мъдрец /160 години от рождението му/

Учен, преводач, учител, обществен и културен деец, народен представител и секретар на Третото Велико народно събрание, истински следосвобожденски просветител, летописец на историята на града ни и самият той светла страница от нея – академик Анание Явашов е наистина забележителна личност.12083819_179675415701895_2103588312_n
Роден е на 1 октомври 1855 г. в Разград в семейството на Тодора и Иван Колев. Баща му, преселник от с. Драгойча, Дряновско, бил абаджия и поради кроткия си характер получил прозвището „Явашче”. Майка му била дъщеря на занаятчия, преселен от Ески Джумая/ дн. Търговище/. Анание е третото и най-малко дете в семейството.
Основното си образование завършва в Разград. През 1872 г. баща му го дава да учи занаят – абаджийство, а на следващата година влиза в съдружие с брат си Стефан за търговия с бакалски стоки. Тези занимания съвсем не привличат младия Анание и със застъпничеството на сестра си Анастасия през 1876 г. заминава да учи в Болградската гимназия. Тук завършва 3-ти и 4-ти клас и през 1879 г. се премества в Пражката реална мъжка гимназия, където завършва 5, 6 и 7-ми клас. След завършване на гимназията веднага постъпва в Чешката държавна политехника, специалност индустриална химия. Но неговите интереси са много по-широки. По време на следването си Явашов слуша лекции по ботаника, зоология, геология и минералогия, проявява интерес и към историята и археологията. Тук като студент той прави първите си литературни опити, като взема участие в списването и издаването на алманаха „ЮТРО” заедно с други български студенти.Picture 002-a
Знанията, културата и познанствата, получени в Прага, стават опора в бъдещата дейност на Явашов в България. След завършване на образованието си, през август 1884 г. той се завръща в Разград заедно с младата си съпруга Анна Трунечек. Красива жена, с висока култура, добра пианистка, Анна Явашова посвещава целия си живот на съпруга и семейството си. А то е многолюдно – седем деца отглеждат двамата с Анание, на които дават добро възпитание и образование. Квалификацията си в областта на индустриалната химия в наскоро освободеното си отечество Явашов не може да приложи. Ето защо той се посвещава на просветна дейност. Нуждата от добре подготвени учители в новобългарското училище е огромна. Още през същата 1884 г. Явашов е назначен за директор на разградското окръжно петокласно училище, а през следващата година е назначен за училищен инспектор. На тази длъжност остава до 1899 г. последователно на Разградското, Софийското, отново Разградското, Добричкото, Варненското и Свищовското учебно окръжие. Липсата на учебници, квалифицирани учители, подходящи сгради за училища са проблемите, които дават насока на неговите усилия. 12084053_179675209035249_1780985962_nПревежда и адаптира пет учебника по химия, физика, ботаника и зоология, както и още няколко книги с просветен характер и учебни помагала.От 1899 до пенсионирането си през 1925 г. Явашов се отдава на учителската професия. Отначало за една година е преподавател в Шуменското педагогическо училище, а от 1901 до 1908 г. е учител във Варненската девическа гимназия. През 1908 г. се завръща в Разград и в началото преподава естествени науки в Разградската мъжка гимназия, а от 1911 г. е директор и учител в Девическата гимназия.Анание Явашов се занимава активно и с научна дейност. Още като студент започнал да събира образци от растения главно от Североизточна България,и след завръщането си в родината продължава да изучава българската флора. През 1887 – 1891 г. публикува в Периодическо списание на Българското книжовно дружество изследването си „Принос за познаване на българската флора”, което е първият научен труд в тази област на български учен. Изследвайки българската флора, Явашов се интересува и записва народните названия на растенията и билките у нас, както и начина на употреба в народната медицина. Работи също така върху написването на Българо-латински ботанически речник, публикува редица научно-популярни статии по ботаника и зоология в специализирани списания. През 1898 г. е избран за дописен член на българското книжовно дружество, а от 1900 г. е редовен член на Природо-медицинския клон на дружеството.12067838_179675612368542_261904208_n
Явашов се интересува от историята на района, събира интересни археологически находки, а през 1887 и 1893 г. прави археологически разкопки на Хисарлъшката крепост край Разград /дн. Абритус/. Всички открити и събрани находки Явашов прибира, подрежда и съхранява в гимназията, с което поставя началото на музейното дело в града. Историческата информация за Разград и района публикува в Български алманах за 1894 г. и в Юбилейния сборник на читалище „Развитие” от 1904 г.Явашов е един от основателите на Археологическото дружество във Варна през 1901 г. Там той има възможност да работи заедно с братя Шкорпил и с тях участва в археологически експедиции във Варненския край и по поречието на р. Русенски Лом. Използва опита, който вече има, и след завръщането си в Разград подготвя почвата за създаване на археологическо дружество в града. По негова инициатива на 19 март 1922 г. се учредява Археологическо дружество в Разград. Явашов е избран за негов председател и остава такъв до края на живота си.12067146_179675439035226_1386054912_nПрез същата година прави разкопки на Хисарлъшката могила и със събраните материали, както и тези, съхранявани в гимназията, урежда музейна експозиция в специално предоставено за целта помещение в непосредствена близост до общината. Чрез Археологическото дружество Явашов изгражда ядро от съмишленици и сътрудници и превръща музея в център за изучаване миналото на Разградския край.
Много време и творчески усилия Явашов посвещава на проучването на тюлбето Демир Баба и района му, привлича към тях вниманието на известни учени и институции и благодарение на това през 1927 г. Министерството на просвещението обявява за старина Демир Баба теке, Мумджиларската /дн. Свещарската/ могила и джамията „Ибрахим паша” в Разград. В резултат на проучванията си по-късно Явашов издава брошурата „Демир Боба, българска старина – светиня”.12087604_179675669035203_1888551311_n
Натрупаният исторически материал му дава възможност да премине към написване история на Разград. Той обобщава и систематизира всичко, което е събрал – находки, легенди, спомени, исторически свидетелства и публикации дотогава. През 1928 г. привършва том 1 на това крупно произведение, а през 1930 г. читалище „Развитие” издава историята под заглавие „Разград. Неговото археологическо и историческо минало”.
Анание Явашов е образец на следосвобожденски просветител, продължител в новите условия на делото на възрожденските будители. Нему е близко всяко дело, с което може да бъде полезен на обществото. Народен представител и секретар на Третото Велико народно събрание /1886/, той е желан лектор на читалище „Развитие” и негов председател 1891 – 1892 г., оглавява инициативен комитет за построяване на нова читалищна сграда, учредява околийския лозарски синдикат за възстановяване на лозарството в Разградския край. С превода на книгите „Практически пчелар”, „Живи плетища”, „Училищната градина” и др. той цели повдигане културата на българския стопанин.
За неговата народополезна дейност обществото и съгражданите му отвръщат с всеобщо уважение, на каквото много малко хора са се радвали приживе. И когато на 25 май 1934 г. се разнася тъжната вест за смъртта му, многохилядна процесия четири часа се прощава с него по улиците на града под звуците на траурни химни. Признателните разградчани го обявяват за свой почетен гражданин и издигат негов паметник край руините на античния Абритус.
Продължител на делото на възрожденските будители в нови условия – това е личността на Анание Явашов. За неговата народополезна дейност обществото и съгражданите му отвръщат с всеобщо уважение, на каквото малко хора са се радвали приживе.
Пазим паметта за него и в дома, в който е живял. Днес къща „Анание Явашов” е един от обектите на Регионален исторически музей – Разград. В експозицията й /2009 г./ за първи път в града ни беше показан градският бит от Новото време. Там освен, че посетителят може да направи една разходка по улиците на стария град, да се докосне до хората му и да надникне в интериора на една градска къща, има възможност и да види два документални филма, които разказват за стария Разград и за академик Анание Явашов.

Нели НИКОЛОВА, главен уредник в Регионален исторически музей – Разград

 

Тук предлагаме разказа на д-р Коста Катранджиев, чийто дядо Георги Вълчев е брат на Тодора, майката на Анание Явашов.

Академик Анание Явашов на гости у вуйчо си
/Материалът е публикуван във в. „Музейно дело” – 1.Х.1970 г.; със съкращения/

12067252_179675269035243_550826197_nПрез последните години на османското иго един селянин балканджия, на име Иван Явашчооглу, по-късно наречен Явашчата, от колибите на село Драгойча, Дряновско, решил да потърси добър поминък, напуща родното си огнище и се преселил в Делиормана – в „турската касаба” Разград. Иван Явашчата се сродява с дядо ми Георги Вълчув – известен местен абаджия, като се оженва за сестра му Тодора Вълчува и младото семейство се задомява в българската махала „Варуша”, баш в „късъка” /задънена уличка/ на Бърневия „кадифе сокак”, в една прихлупена къщичка, дворът на която граничи с „Тогоолу махлеси” /сега улица „Анани Явашев”/.
Годините неусетно минават и носят все по-нови събития за семейството на Иван и Тодора. Като от сън те осъмват ненадейно сред буйния детски глъч на роящото се ято дечурлига, от които оцеляват най-голямата Анастасия, Стефан и седмият най-малък – Анание. Кой можел да предполага тогава, че тези три деца ще създадат цял рояк семейства: Анастасия става майка на шест, Стефан – баща на седем и Анание става баща на други седем семейства!
Още от деца слушахме как баба и майка ми се възхищаваха от съпружеската двойка Ана и Анание Явашови, които много обичаха и уважаваха. При гостуването им у нас явно се откриваше високата култура, познанията и възпитанието им. Те като че ли бяха нови хора, от друг свят, от друго тесто.
Действията се развиваха в горния кат на нашата къща: било в гостната стая, било в покоите на старите, било на одъра срещу кичестата градина – според това дали гостуването е през големи празници или в обикновени дни. Ето, че стареят на днешното гостуване дядо Георги, който запазваше винаги председателството, подема с въпроси към Анани:
– Е, Анание, сега като те слушах да разправяш, виждам, че много си писал, много си учил и много си чел! Ама „гял гелялим” по моему, учил си, учил си, ама чак за поп не си се изучил! Занаят не си хванал! Пари не си спечелил!
Баба Султана нервно се раздвижва и загрижена хвърля поглед към дядо Георги. Той обаче, твърд като гранит, съвсем спокоен продължава:
– Ех, верно де, и с даскалъка все ще изкараш за един хляб, къщата си ще нахраниш и децата си на улицата няма да оставиш! Ама друго щеше да бъде, ако беше послушал баща си Явашчата и да беше фанал занаят. Абаджия да беше станал!
Баба Султана неудържима, преди Анани да заприказва, с висок глас възразява:
– Хич не е то тъй! Аз друго мисля! Според баща ти Явашчата и за вуйча ти Герги няма нищо по-хубаво и по-доходно от абаджилъка. И според тях, ха сега всички деца абаджии да направим. Тъй беше у дома: като се залови вуйчо ти от малки абаджии да ги прави, пък хич не ги пита, аджаба искат ли децата абаджии да стават?
Дядо Георги повишава глас и пак продължава убедително:
– Ние, Анание, с баща ти от нищо нещо станахме, берекет вярсин на труд в занаята и пестеливост!
Анание скромно отговаряше:
– Зная, вуйчо, зная, ядох попарата и аз на тоз занаят, нали баща ми ме даде чирак и цялата 1872 година с чираклък абаджилъка учих. Баща ми беше строг и настойчив, искаше майстор абаджия да стана. Не искаше аз да уча и да пиша, нито даваше пари да следвам. Тежко ми беше! Нали знаеш, четири години при брата си бакалия бях… /1873 – 1876/.
Баба Султана не се дава, пак подема с настойчивост към Анание:
– Още от деца ви връзваха пръстите с конец, за да свиквате да държите напръстника и иглата. Като гледах как се врязваше конецът в пръстите ви, сякаш игла в сърцето ми се забиваше. Добре, че сестра ти Анастасия вдигна врявата, да отидеш да учиш, като самата тя пое издръжката ти в Болград и чак на втората година Явашчата разбра, че с учението ще бъдеш по-на прав път и пое масрафа ти в Чехия /1878/. Затуй аз казвам, абаджилъкът не е за всяко време, нека да учат децата, за да не останат слепи като нас, макар със здрави очи!
Анание старателно убеждава вуйчо си, че майка му е права и дядо примирително я изглежда, казвайки усмихнат на всички:
– Хайде, аз да съм кривият, тя да е правата!
Вуйчото на Анание сега ще изглади грапавините в разговора и леко ще погали и ще въодушеви благородната му съпруга Анна, която развълнувана ще чуе две сладки думи за нея: „Анание, продължава умилително дядо Георги, спомням си като свърши учението си в Прага през 1884 г. и се завърна с булката в Разград, баща ти вдигна на крак целия ни род да ви посрещаме на гарата. И сега като че ли гледам Явашчата просълзен от радост, как окачи наниза от златни махмудии и пендари на бялата шия на чехкинята Анна…”
Радостно оживление обхваща гостите, а баба Султана прегръща развълнуваната до сълзи съпруга на Анание. Идва ред, когато дядо Георги ще заговори и с нея: „Знаеш ли,
Анна, майка му на Анание – моята сестра де – Тодора, беше хем трудолюбива и окътница стопанка, хем плодовита майка: седем деца преминаха през снагата й!”
Усмихната, Анна отговаря: „Пък аз, вуйчо – девет!”
Дядо Георги продължава: „След първите деца на Тодора настана злочестина: четири деца едно след друго не оцеляха. Изплашихме се! Решихме новото дете, което идва, да го кръстим на името на деня, в който се роди. На 1 октомври 1855 г. беше денят на Назари, Анания и Михаил, така че седмото дете кръстихме Анани и Бог го поживи!”
При всяко гостуване Анание – сам или с жена си – не изпускаше нито един случай, без да заговори за онова, което лично го интересуваше. Подробно навлизаше в спомените на двамата столетници и ги връщаше в епохата на османското иго. Дядо Георги му разправяше изживяното като съвременник на четири мурабета: „Хасан кавга”, Севастопол мурабеси”, „Шумна кавгасъ” и пр. той описваше картинно как са бягали с волска кола от Бабадаг при едва поносими страдания, глад и болести. Тези данни умело са възпроизведени и отразени в книгата на Явашов.
Аз имах голяма слабост да имитирам разговора между Анание и дядо Георги, обаче срещах особени мъчнотии да ги разгранича в диалога – в гласа и интонацията – до толкова те се сливаха в отделни психологически моменти. И сега дори, когато гледам и сравнявам последните им портрети, добивам впечатление да си баща и син! Положителните наследствени качества са отразени също в голямата им трудоспособност и в запазване на интелекта, непокътнат даже и в преклонната им възраст при завидно висока нравственост и честност.
Войните не пощадиха семействата, както на племенника, така и на вуйчото. Анание загуби прекрасния си син Борис, а вуйчо му – двама внуци левенти. Анание, придружен от най-малкия си син Владимир, тръгна да търси гроба на убития Борис, за да успокои бащината съвест, че е турил бил белег и му се е поклонил.
През октомври 1918 г. Анание и Анна Явашови за последен път гостуваха в нашия стар дом – на вуйна си баба Султана. С присъщото им благоговение те се поклониха на столетницата и след като целунаха бездушната й десница, завинаги напуснаха тази незабравима за всички роднини и приятели отколешна историческа къща, къщата, която затвори в себе си цял низ от спомени отпреди и след Освобождението ни.

Д-р Коста КАТРАНДЖИЕВ

Прочутият Разградски панаир в миналото

NELIПанаирите са традиционни форми за периодично събиране, социални контакти и развлечения, които битуват в обществото отдавна. Още в средата на XIX-ти век в българските земи функционират около 40 подобни панаира в различни селищни центрове. В годините след Освобождението и в първите десетилетия на ХХ-ти век панаирите, както и съборите, дълбоко са се вкоренили в българската обичайно-празнична система. Те продължават да битуват, но бързо променят някои от функциите си, както и социалния състав на участниците.

Панаирите продължават да доставят развлечения на многобройните посетители. Там те слушат песни, играят хора, зяпат по сергиите и се забавляват с представления от различен тип. Успоредно с развлекателната функция панаирът запазва и ролята си на място за обмяна на информация, социални контакти, та дори и демонстриране на модни тоалети. Това важи особено за по-заможните граждани.pan3 Често богати госпожи, скучаещи през деня, се разхождат с часове между сергиите. Така или иначе, Панаирът си остава важно средище за срещи и размяна, за търговия и сделки, и не на последно място, за развлечение на хората от всяка възраст и пол. Децата са особено щастливи по време на панаира заради пъстрите сергии, веселите въртележки и мамещия свят на цирковете.pan2Всичко това се отнася и за прочутия разградски панаир, който има вече солидна история. През 1921 г. със специално решение на правителството на Александър Стамболийски се разрешава провеждането в Разград на два панаира: пролетен, който трае 5 дни, през първата половина на м. април и е само за дребен и едър добитък, и есенен – 7-дневен /от понеделник до неделя/, в средата на септември, за едър и дребен добитък, манифактурни, бакалски и др. стоки и занаятчийски производства. В рамките на есенния панаир се организират и народни борби, както и други развлечения за посетителите. Мястото на провеждане е южно от казармата на 19-ти пехотен полк /дн. от лявата страна на пътя за Търговище/, а от 1939 г. панаирът се премества от другата страна.

Реклама от 1940 г. в местната преса /В. „Разградско слово” в броя си от 14 септември 1940 г./ убеждава, че това е единственият по големина панаир в Северна България за сезона, „на който се излагат за продан най-добрите коне и рогат добитък от прочутия Дели-Орман”. И дори пътуването по БДЖ до Разград от Шуменска област по времето на панаира е с 50 % намаление. Въпреки годините на войната и превратностите в историята, есенният панаир се провежда до 1950 г. По-късно, през 1972 г. е обявена Седмица на търговията, която съществува до 1984 г.pan1
С писмо от 21.08.1990 г. Общинският народен съвет в Разград дава съгласието си традиционният есенен панаир на гр. Разград да бъде възстановен и да бъде организиран от фирмата „Анемоникомерс” на Андрей Минчев. А с писмо от 10.04.1991 г. на Временния общински изпълнителен комитет, Общинският народен съвет дава съгласието си да бъде възстановен и пролетният панаир на града от същата фирма. Като през 1991 г. е определен да се състои в периода 9 – 12 май, да започва ежегодно в четвъртък и да трае 4 дни. Определено е да се организира на изложбената база на Селекционния център по животновъдство в Гецово /тогава квартал/.pan4И така, през 1990 г. е възстановен традиционният разградски есенен панаир. От 15 до 30 септември на територията на изложбената база на Селекционния център по животновъдство в района на кв. Гецово е организирано 65-ото му издание. През панаирните дни се провеждат конни състезания, борби, атракционни развлечения.
Така че през тази година е неговото 24-то издание след възстановяването му.

По-долу предлагаме на читателите една „Скица: На панаира”, публикувана в бр. 179 от 23 септември 1926 г. с автор под псевдоним Жорж Зуавчин, за да усетят атмосферата на прочутия ни панаир.

 

НА ПАНАИРА

/С к и ц а/

Съм на „прочутия” Делиормански панаир – по-прочут дори и от вестник „Балбунарски Лъч”, който се печата в Разград, продава се в Разград, но носи надслов „Балбунарский” и излиза, когато съдията изпълнител даде обявления.
Застанал всред площада, пред цирковете, унесено слушам примамливите речи на клоуните от високите естради.
– Бързо, бързо, бързо, – вика отдясно стар, лустросан, напудрен цилиндър, – сега ще почне нашата програма. Входа е само 5 лева, за да може всеки да ни посети.pan5
– Тук ще ви се покаже – обажда се от втора естрада човече в костюм на сатир – постижение на науката, изкуството, културата, прогреса. Не се заблуждавайте в громките фрази и големите закани на нашите съперници, както отляво, така и отдясно. Заповядайте, заповядайте, всичките наши номера са дело на истински спорт.
– Тука, тука, тука при чудесата на природата – крещи палячо един от трета трибуна. – Изкуство, култура, прогрес – всичко това са празни приказки. Елате да видите какво може да направи майката природа. Това, което виждате – теле с 6 крака, пуйка с 3 крака, това е само за реклама. Влезте вътре и вие ще се удивлявате от извършеното.
Седиш, гледаш, слушаш и като че ли си готов да се хванеш на примката на някой от клона.
Не… ние галантарейните мъже предпочитаме да отидем да изпием по едно питие, вместо да гледаме „постиженията” на културата, прогреса и разните „природни явления”.
Но где именно да се отбие човек? Бирарии доста много, като почнеш от „Вуйча”, „Чича”, „Свака”, „Приятна почивка”, „Баядерка”, „Лоза” и др. и свършиш с кафене-ресторант- сладкарница-бирарията на Коста Рекорда печатарчето.
Решавам да ги посетя всичките – да няма предпочитания. Започвам от „Газда” Вуйча. Заварих достойния носител на прозвището „Вуйчо” надвесен над масата да прави своите вечни сметки. Казвам му направо, че искам да го почерпя, какво ще пие – „абе, кводае” отговаря и обръщайки се към келнера извиква „я дай една бира с две чаши” – специален израз на Вуйча отпреди четвърт век, запазен с крепостен акт.
Плащам и излизам. – А навън олелията е в разгара си.
– Двайсет лева басмата, само да падне парата! – крещят Соломон Давид или Ачо и другите до тях.
Движещата се маса те приема в обятията си и те изхвърля пред друга бирария.
Хей, младо момче от старата круша.
Дай ми една чаша мастика.
Из правия път дето тика.
Избистря се погледа, заработва мозъка и ти се усещаш способен да отраеш на хаоса, що цари около теб.
До теб достигат както звуците на циганския Джазбанд от баядерката, тъй също и поетическите подвиквания на панаирджийските продавачи.
За едно пет! за едно пет! Реве хлапак пред ролетка.pan– Кисела боза! Шербет! Умишлено като че ли прибавя стоящият до него бозаджия.
– Бонбони, бонбони, бонбони! За Иванча, Стоенча, Петра, за Цони, Бонбони за далак, за стомах, бонбони за богат, за сиромах. Бонбони за глава, крака, ръце, бонбони за любов от сърце!- Балони, балони, балони, за млади, стари, за бедни и кокони!
– Гребен за едри въшки! Т.н и т.н. до безкрая.
Не усещаш от възторг как си попаднал в „приятна почивка”.
Едно още не мога само да разбера – названието на бирарията от що произлиза?
Дали от факта, че там играе, пее, танцува, имитира познатата Милка, съперница по кючек на бачи Коля, или от това, че след като сте изпили две халби бира трябва да заплатите 35 лева?
Почивката ви е приятна, но неприятно е ставането. И затова е препоръчително да отидете сутрин в 8 часа, да си заемете масата и да стоите до затваряне на заведението, па даже и до затварянето на панаира. Обед и вечеря ще ви се носи от органите на обществената грижливост.
В тая бирария ще узнаете че се намирате на Дели-Орманския панаир: цялата е пълна с фесове. Дори и някои българи търговци на панаира съ си сложили фесове, за да не ги познаят близките им и за да представляват по-примамлив обект за наблюдение от Милка и антуража й.
За по евтино турското народонаселение пие лимонада, но пък практичната и миловидна Милка е сложила по-висока цена на това питие и много червени фесове от Дели-Ормана пожълтяваха при плащането.
И сега, когато си пия бирата напр. в градинското казино и запитвам бай Андрея колко дава лимонадата и той ми каже 4 лева, мисля си: брей че евтина, тя трябва да не е хубава, или пък евтинията е споходила нашия край.
И така си е: искате да ви се види живота в Разград евтин, условията за борба с скъпотията много добри, вечно с пари в джеба да сте – посетете Дели-Орманския панаир.
Задълбочен в тия съждения, аз не забелязах как съм попаднал в зоната на пожарникарския маркуч и бидох малко-множко поразхладен, наред с много като мен, и хубаво полян – наместо част от улицата – от ревностните Разградски Градски общински пожарогасители.
Жорж ЗУАВЧИН

 

Нели НИКОЛОВА – гл. уредник в къща музей „Д. Ненов”

75 години от Крайовския договор

NELIНа 7 септември 1940 г. в 15,20 часа в румънския град Краойва е подписан договорът, с който в пределите на България е върната Южна Добруджа, отнета й по силата на Букурещкия договор от 28 юли / 10 август/ 1913 г. От българска страна подписи в този документ полагат пълномощният министър Светослав Помянов и Теохар Папазов, нарочен съдия при Постоянния съд за международно правосъдие, в качеството си на царски пълномощници. Българската делегация в Крайова е водена от С. Помянов и в състава й влизат генерал-лейтенант Г. Попов, д-р А. Ангелов, Александър Моллов, полковник Ив. Попов, Т. Теодоров, проф. Ст. Романски, Ас. Чакалов, Н. Узунов, а от Министерство на външните работи – Ив. Данчев, П. Чопов, С. Балан, Ял. Кацаров и Хр. Бояджиев.
Румънската делегация е доста по-многобройна и е председателствана от Ал. Крециану, пълномощен министър. Българската делегация тръгва за Румъния на 18 август 1940 г. през Видин. В Калафат е посрещната от румънскте власти и със специален влак е отведена в Крайова, където пристига на 19 август. Посрещнати са любезно, съгласно всички изисквания на протокола. Но в традиционното румънско гостоприемство се чувства и нещо повече от обикновена формалност.
Териториалните въпроси са уговорени предварително, още преди тръгването на делегацията за Крайова – да се върне статуквото отпреди 28 юли /10 август/ 1913 г., като се елиминира възможността да се нанасят дори най-малки поправки в граничната линия, които биха имали за цел да удовлетворят нечии интереси /примерно от българска страна – касаещи водоснабдяването на Силистра, а от румънска – използването на едно автомобилно шосе/. Така български и румънски военни експерти начертават върху картата новата стара граница, онази, която е до 1913 г.
Румъния настоява за по-дълги срокове, за да може цялото румънско население да напусне Южна Добруджа, преди да влязат там българските власти. От българска страна се бърза, поради желанието за изселване преди да е настъпило лошото есенно време. В крайна сметка когато българите навлизат на територията, румънците вече са я напуснали. Постигнато е съгласие предаването да стане на четири етапа между 20 септември и 1 октомври 1940 г., а изселването – в тримесечен срок от ратификацията на договора, която пък трябва да стане най-късно до 15 септември 1940 г. Доброто време в онази есен продължава дълго, до края на 1940 г., и изселването може да стане при добри атмосферни условия.
Естествено, най-важният въпрос за разрешаване, е изселването на българското население от Северна Добруджа и на румънското население от Южна Добруджа. Логично за българското население е трудно да напусне огнищата, където са живели деди и прадеди. Българската делегация се старае да намери едно по-благоприятно решение. Добруджанецът Т. Теодоров полага най-големи усилия в това отношение, като изготвя изложение,в което предлага изселването да не е задължително, а факултативно. Онези, които откажат да се изселят, занапред да не могат да търсят подкрепа в качеството на народно малцинство. Приема се обаче, само факултативно изселване при известни условия, на българи и румънци в други области на Румъния и България.
Чл. 2 на Крайовския договор повелява, че „високодоговарящите страни заявяват тържествено, че установената между тях граница е окончателна и вечна”. Което от своя страна означава, че „всяка от договарящите страни се задължава следователно да не предявява никога претенции от териториално естество срещу другата високодоговаряща страна.”
Според чл. 3 е постановено за Добруджа изселването да бъде задължително. А чл. 6 установява създаването на една смесена комисия от трима членове румънци и трима членове българи, до която ще се отнасят всички въпроси, свързани с прилагането на договора, за чието разрешение не е била предвидена специална процедура. Комисията ще има седалище в Гюргево и се предвижда да се събере в тридневен срок след размяната на ратификационните документи. Последната е предвидена да стане в Букурещ най-късно до 15 септември 1940 г.
Самият Теохар Папазов две години след подписването на Крайовския договор дава собствена оценка: „Добре схванат и искрено приложен, договорът ще даде възможност за възстановяване на старото приятелство, което по-рано винаги е съществувало между двете съседни страни, свързани с толкова общи интереси. … Доколкото ми е известно, няма друг пример в историята, да е отстъпена доброволно територия по силата на разума и на добре разбраните интереси. В случая надви благоразумието и създаде залог за едно добро бъдеще на двете съседни страни.”
Макар и да протичат в началото мъчително и трудно, преговорите завършват на 7 септември с подписването на договора за връщането на Южна Добруджа в пределите на България. Независимо, че някои клаузи и редица изисквания във връзка с приложението му са неизгодни за българската страна и за интересите на българското добруджанско население, българският народ приема сключването му като акт на национално освобождение на Южна Добруджа.
На 21 септември 1940 г., възторжено посрещната, българската армия започва да влиза в областта. Това е най-големият успех на българската дипломация след края на Първата световна война. България си възвръща територии, населени изключително с българи, откъснати в противовес с всякакви исторически и етнографски права. Провежданата политика на мирна ревизия и неутралитет доказва правотата си. Не трябва да се забравя, че това е единствената териториална промяна, извършена в полза на победена страна по време на войната, която остава в сила до нейното завършване. От друга страна подписаната на 7 септември 1940 г. в Крайова спогодба между България и Румъния завихря нови, динамични процеси на Балканите.
Нели НИКОЛОВА

Битката за морския пясък

България има брегова ивица с дължина 387 км, върху която има около 16 000 дка плажове. Не е толкова много (сравненията с Гърция, Турция или Хърватия са неуместни), но не е и никак малко – от десетилетия насам летният туризъм носи големи приходи на десетките морски общини, на малкия и големия бизнес и на държавата. Почти цялата плажна ивица се използва за нуждите на туризма. Този държавен ресурс, който е посочен в конституцията, носи около 10 млн. лв. годишно под формата на наеми, концесионни такси и гълта още толкова под формата на инвестиции в поддръжка и обслужване. Зад дългите пясъчни ивици, хилядите чадъри и стотици заведения обаче има гъста плетеница от интриги и интереси в един доста „ексклузивен“ бизнес, достъпен за ограничен кръг от инвеститори и с висока степен на риск.
Плажовете бяха прехвърлени на частни стопани, като този процес започна през 1997 г. От тогава до сега ивиците преминаха в ръцете на няколко основни типа инвеститори: едните са собственици на хотели по морето, които поеха и управлението на плажове в съседство, за да предлагат на клиентите си пълен пакет от услуги; другите са класически оператори: наематели и концесионери на плаж, чиято цел е да печелят и от хотели, и от случайни посетители, от заведения, водни спортове и др. Големите известни плажове са запазени от години за определен тип инвеститори, свързани с бившите силови групировки. Има много по-малки плажове, които се разработват от концесионери, а напоследък и наематели. В това уравнение напоследък се намесиха и курортните комплекси като Албена, Златни пясъци, Св. св. Константин и Елена и други, които настояват, че комплексите трябва да се управляват като едно цяло и затова държавата трябва да им прехвърли и плажовете, вместо да им ги дава на концесия в състезание.
Различните интереси на тези инвеститори се сблъскаха за пореден път след новината за прехвърлянето на плажовете в министерство на туризма и заявката на държавата за смяна на модела на стопанисване. Едните искат да получават ресурс „по право“, другите искат намаляване на държавната такса, третите – отпадане на някои отговорности. Но в темата за плажовете има един много по-важен за всички въпрос и той е как услуга, основана на общ за всички ресурс, да стане едновременно по-качествена и по-добре организирана.
Моделът за отдаване има няколко недостатъка. Първо, той не прави разграничение между различните видове плажове: дали са в оживен комплекс, в голям крайморски град или на няколко километра от най-близкото населено място – за всички важи една и съща методология за определяне на цената и едни и същи правила за стопанисване. Второ, залага много високи изисквания към потенциалните кандидати, което, освен че ограничава кръга на участниците, води до оскъпяване на услугата за сметка на крайния клиент. Наемите и концесионните такси за плажовете започват от няколко хиляди лева и достигат до около 2 млн. лева за един плаж. Те се плащат задължително за 12 месеца, без значение какъв е бил сезонът и колко месеца е работил стопанинът. Така например концесионерът на плаж „Лозенец“, който тази седмица беше затворен заради бактерии във водата, ще трябва да отговаря със собствените си средства за провала на община Царево да пречисти водата. Към таксата се прибавят разходите за т.нар. задължителни дейности като водно спасяване, медицинско осигуряване, почистване, изграждане на техническа инфраструктура. Самите правила за обезопасяването, а и за извършването на търговската дейност са така написани, че на практика всеки наемател във всеки момент е нарушител. Това, от една страна, прави контрола от страна на държавата труден и неефективен, а от друга, създава много висока степен на риск за инвеститорите. В мътната вода процъфтяват предимно онези с връзки, а страдат всички туристи.
Излиза ли сметката
„Стопанисването на плаж е много отговорна дейност и ако не се прави както трябва, може да има много неприятни последици. Плажът е лицето на курорта“, коментира темата Николай Недков, член на надзорния съвет на „Златни пясъци“ и общински съветник от Варна, наемател на плаж „Нирвана“ в най-северната част на Златни пясъци. Недков е бил единственият кандидат в процедурата за малкия плаж на север от курорта, в близост до пречиствателната станция. Наемът на година е 32 000 лв. „Разходите по поддръжка са доста големи, почти колкото наема“, казва той и описва задължителните дейности, в които инвестира всеки сезон: спасителен пост на всеки 100 метра, трима спасители за всеки пост плюс заплати и осигуровки; почистване, тоалетни, душове, вода, ток, медицинско обслужване. „Ако нямах договорка с хотелиери да карат туристи на плажа, нямаше да изкарвам и половината на наема“, твърди предприемачът. Той е заел 30% от активната плажна площ (при положение че има право на 50%) с платени чадъри, но категорично отхвърля варианта да се откаже изцяло от тях. „Ако аз трябва да разчитам на оборота от моя ресторант на плажа, който е 300 лв. на ден, няма да мога да платя нищо“, заявява предприемачът. Чадър, два шезлонга и две шалтета на „Нирвана“ са 20 лв.
„Сметката при стопанисването на плаж излиза най-добре в курортите, на другите места е по-сложно“, казва Андрей Василев, който също е общински съветник от Варна и търговски директор на „Лазурен бряг 91“ – концесионер на централния варненски плаж. Фирмата е свързана с варненската група „Химимпорт“. „Най-зле е там, където няма инженерна инфраструктура. Ако няма достъп за туристите – няма и кой да плаща. С наем от чадъри и шезлонги не можеш да си платиш концесията. Но аз съм и против да се разчита само на заведения и плажовете да са пълни с барове. Трябва да има баланс“, казва още Андрей Василев. Той, както и останалите представители на бранша, е на мнение, че държавата трябва да направи разграничение между плажовете в комплекси, в града, пред къмпинга или в неурбанизирана територия и да ги отдава по различни правила.
По-крайни в критиките си към самите стопани и необосновано скъпите „екстри“ на плажа са туроператорите. „Всички знаят какви пари се генерират на плажовете, чадърите не са им основното перо в прихода“, казва Венцислав Танчев, управител на компанията „Сънтурс“, представител на германския туроператор „Алтурс“ (Alltours). „Наемателите могат да се откажат да взимат пари за тях, а това ще даде силен тласък на туризма“, казва експертът. Това, разбира се, не зависи само от благоразположението на бизнеса, а трябва по някакъв начин да се стимулира от държавата. Дали ще е с по-ниски концесионни такси, или като облекчи изискванията към стопаните и поеме част от неприсъщите им в момента дейности, като медицинско осигуряване например – тепърва ще се решава. Танчев има и по-радикално и оригинално решение. „Държавата печели годишно от концесии около 10 млн. лева, или 5 млн. евро. За реклама на туризма се дават над 5 млн. лв. от бюджета и още толкова на година от еврофондовете. Не съм сигурен, че в момента тя е много успешна. Затова държавата може да се откаже от този приход, и без това не е кой знае какво, и вместо това да рекламира страната ни с безплатните плажове. Наемателите могат да печелят от заведения, водни спортове, масажи и др.“, смята той.
Защо са скъпи заведенията и чадърите
„Държавата е виновна за това, че цените по българските плажове са по-високи от тези в Италия“, коментира пред „Капитал“ собственик на плажно заведение, пожелал да остане анонимен. „Преди поддръжката на плажовете е била задължение на общините, като за да им се спестят тези разходи, се е преминало към концесиите. За частните компании разходите по поддръжката остават, но са добавени и още – такси и наеми. Държавата трябва да се радва, че има кой да го прави, затова трябва да намали таксите или дори да ги премахне напълно, а изборът на концесионер трябва да става не на база цена, а на база представен проект за ползването на конкретния плаж“, смята още той.
Така например сегашната ситуация на практика създава несигурност за всички по „плажната верига“, включително за заведенията. Един плаж може да печели много от хубави заведения, но отношенията между двете са странни. Заведенията заплащат или фиксиран наем на концесионера, или разпределят с него печалбата в определено съотношение. Често концесионерът е собственик на плажните конструкции. По думите на собственици на заведения договорът между стопанина на плажа и тях е така разписан, че те почти гарантирано ще бъдат в нарушение на някое от условията за шум, работно време, заемане на допълнителна площ, като например дюна, допускане на хора с кучета и т.н. Това позволява на концесионера лесно да прекрати договора предсрочно и да сключи договор със следващия мениджър, готов да предложи по-добра цена. Така заведенията, първо, живеят в несигурност за утре, а, второ, трябва да покриват наема към концесионера. Това неизбежно се отразява на цената за крайния потребител.
Заведенията не са единственото, което прави впечатление с цената си. „Абсурдно е за чадър и шезлонг да се плаща повече, отколкото за нощувка – всички са на това мнение“, се казва в отговори по темата на Министерството на туризма, изпратени до „Капитал“. „Важното е да се намери формулата, така че нито концесионерите да бъдат ощетени, нито хотелиерите, но и туристите да получават услугата, която очакват. Това е свързано и с разделянето на плажовете на различни категории по функционалност, защото не следва правилата за някои по-слабо посещавани плажове да са сходни с тези в оживените черноморски курорти“, признават от министерството. Целта е цената на услугите да бъде достъпна, а където е възможно, да стане минимална или дори нулева „в най-кратки срокове, дори от следващата година“, посочват от ведомството на Николина Ангелкова.
Но и в момента в Закона за устройство на черноморското крайбрежие има разграничение на плажовете – в национални и курортни комплекси, населени места, вилни селища, къмпинги и неурбанизирани територии, припомня Андрей Василев от „Лазурен бряг 91“. „Честно казано, не стана ясно как това се отрази на наемната цена. Според мен никак. Трябва да се направи ясна диференциация между плажовете в зависимост от това дали има инфраструктура, от една страна, и от друга – дали са в национален курорт, населено място или нещо друго.“ Това привидно разграничение беше направено след поредния опит за реформи преди няколко години, когато свободната плажна площ беше увеличена от 20% на 50% и ДДС стана задължителен за концесионерите. Ако питате концесионери като Василев: „Това е несправедливо – все едно да си купиш хотел със сто стаи, но да отдаваш под наем само 50, останалите да ги даваш безплатно. Тази методика не е коректна и води до оскъпяване на услугите.“ Но идеята да се покрият с платени чадъри всички плажове сама по себе си е абсурдна и дори и така няма да доведе до това концесионерите да си изплащат наема с това перо.
Много наглост и малко качество
Дори за 50-те процента платена площ Василев сам признава, че качеството на услугата не е толкова високо, че да отговаря на цените. Изследване на „Капитал“ показа, че освен в Лозенец на много места все още няма дълбоководно заустване и това води до проблеми с водата извън одобрените зони за къпане, а понякога и в тях. „Туристическият продукт е некачествен, но за сметка на това скъп“, констатира Василев. Той защитава идеята, че плажовете в националните курорти и курортните комплекси трябва да минат към самите курорти или към хотелите. Именно тази идея – да се дават привилегии на определени участници на пазара, доведе до раздор в бранша и разцепването на Асоциацията на концесионерите на морски плажове. Нейният председател Иво Стефанов не подкрепя исканията на хотелиерите, тъй като те представляват недопустима намеса на свободния пазар и ограничават конкуренцията.
Самите хотелиери неофициално коментират, че в момента концесионерите им извиват ръцете. „Не можеш да имаш all inclusive без плаж, затова хотелиерите са длъжни да се спазарят с концесионера за чадъра и шезлонга. Ако си собственик на хотел на трета линия, няма да имаш голям избор, освен да платиш“, казва представител на бранша. Но идеята, защитена в писмото на представителите на „Слънчев бряг“ АД – да им се предоставят плажовете пред хотелите, тъй като досегашният модел нямал визия, е, меко казано, неприлична. Не е сложно да предположим, че да се предоставят плажовете безплатно и без конкуренция ще доведе най-малкото до поскъпване на услугата, а най-вероятно и до влошаването й. Ако ви трябва пример, Слънчев бряг-север в момента се стопанисва от дружество, в което имат участие хотелиери – нарушенията там са толкова много, че министърът на регионалното развитие Лиляна Павлова обяви, че ще се постарае да отнеме тази концесия. Представете си да нямаше такава възможност.
Засега единствената сигурна промяна е, че концесиите ще преминат към Министерството на туризма от 2016 г., потвърдиха пред „Капитал“ от ведомството на Николина Ангелкова. „По казуса се работи още от началото на мандата. Създадена е междуведомствена работна група с МРРБ, която трябва да подготви условията за плавното прехвърляне на тези функции. Това трябва да не се прави механично и стресово, а с нужния капацитет и анализ на методологията и контрола. За целта се проучва и чуждият опит на редица държави, сред които Гърция, Турция, Хърватия, Испания, Италия и други, за да се намери най-добрият модел, който да е подходящ за българските условия и да гарантира, че туристите ще бъдат доволни“, посочват оттам.
Сравненията с тези държави надали са релевантни – те са доста по-големи, с много повече плажна ивица. Всеки модел, който носи промяна към по-добро, ще бъде добре дошъл, но не очаквайте кой знае колко – промените по бреговата линия рядко стават бързо, когато са в полза на туристите.

Анализ на „Капитал“

Оркестърът на „Титаник” свири в България, преди да потъне

В една от най-разтърсващите сцени от „Титаник“ на Джеймс Камерън корабният оркестър свири на палубата „Nearer, My God, to Thee“ (в пр. – „по-близо, Боже, до теб“), докато пищящи, бягащи или отчаяни пасажери на лайнера намират спасението или смъртта си в ледените води. „Господа, за мен беше привилегия да свиря с вас!“ слага точката актьорът Джонатан Евънс-Джоунс – в ролята на Уолъс Хартли, първа цигулка и лидер на бенда. Историята на оркестъра, който повдигал духа на корабокрушенците в сетния им час, е сред най-устойчивите митове за кораба, потънал едва „четири дни след триумфалното начало на първото си плаване. В биографиите на Уолъс Хартли и седмината му спътници (млади музиканти от Великобритания, Белгия и Франция) обаче рядко е споменаван един любопитен факт, свързан с България Работата е там, че именно бендът на Хартли, оркестърът на „Титаник“, е донесъл първи рагтайма и джаза в България. Това откритие дължим на дългогодишния познавач и изследовател на жанра Владимир Гаджев, който разказа за „българската следа“ в книгата си „Джазът в България. Българите в джаза“. „Повече от месец публиката в няколко големи български градове – София, Пловдив и Варна, с възторг приема техните изпълнения. През зимните месеци бендът работи в новооткритото софийско Градско казино. Това са последните наземни участия на оркестъра, преди да се качи по трапа за първото и последно плаване на „Титаник“, пише Гаджев. Ето как прохождащият джаз стъпва на българска земя. В късната есен на 1911 г. в пристанище Варна акостира кораб, от който слиза британски оркестър, търсещ работа. Диригент и цигулар е Уолъс Хартли, вече известен в Европа бендлидер и стар „морски вълк“, кръстосвал Северния Атлантик с корабите близнаци „Лузитания“ (по-късно потопен от германска подводница през Първата световна война) и „Мавритания“ на фирмата „Кунард лайн“. Между плаванията той и оркестърът му отсядат в луксозните заведения на някои от големите европейски градове, докато отново получат покана да се качат на борда. Във Варна Хартли е ангажиран в ресторант „Грозд“ на входа на Морската градина, а слуховете за високите качества на оркестъра бързо достигат и до столицата. Следва покана от току-що построеното софийско Градско казино с адрес ул. „Гурко“ 1 (днес на това място се помещава Софийската градска художествена галерия). Така през зимата на 1911/1912 г. оркестърът на Уолъс Хартли пристига в столицата и започва работа в казиното при подчертан публичен интерес. Репертоарът му е смесица между европейската салонна и американската танцова музика, която включва и най-модното за момента предложение – рагтайма. От чисто историческа гледна точка е важно да се спомене, че съставът свири две, а може би и повече, от най-популярните мелодии на Ървинг Бърлин. Те са написани и издадени на ноти (звукозаписът като техника е все още в ембрионален стадий) през същата 1911 г. – Alexander’s Ragtime Band и In The Shadows. Специално първата и до днес е непреходен евъргрийн, а в България до края на Втората световна война се изпълнява с пригодения български текст „По целий свят/ дори у нас/ прочут е „Александър джаз…“ Така чрез оркестъра на Хартли във Варна и София за първи път прониква „новата американска музика“. Самият джаз през 1911 г. все още е във фазата на ферментация, неизбистрен като стилово направление, локално затворен в Ню Ор-лийнс и по поречието на Мисисипи, слабо известен дори на афроамериканската аудитория в САЩ. Концертите на състава будят особен интерес сред българското музикантство. Макар все още да е в плен на ориенталските интонации, то вече надава ухо за европейските, та дори и американските предложения. Процесът ще се задълбочи след Първата световна война било чрез звукозаписа, било чрез живия пример на нашите музиканти, емигрирали в САЩ след Илин-денско-Преображенското въстание и прибрали се като доброволци в Балканската, Междусъюзническата и Световната война. Сред старите софийски музиканти дълги години битува легендата, че Уолъс Хартли харесал един български кларнетист и го поканил да свири в неговия оркестър. Но документално тази версия не намира никакво потвърждение. Пък и е малко вероятно, като знаем, че бендът е съставен само от струнни инструменти. Гостуването на Хартли оставя ярка следа у българската публика. Софийската преса от онова време не пропуска да отбележи изявите, а през 60-те години писателят Константин Констатинов пише в своите мемоари „Път през годините“ (за реакциите след потъването на „Титаник“): „Припомнихме си хубавия момък със слабо закъдрени руси коси, диригент на малкия оркестър, които ни се покланяше усмихнат, когато му ръкопляскахме и искахме да повтори (…). Той беше дошъл в тая чужда страна да изкарва оскъдната си прехрана, създавайки всяка вечер удоволствие на хората по масите, и сега бе загинал с ореол на трагично мъжество. Ние не знаехме кой е, откъде е дошъл, как се наричаше, но почувствахме истинска скръб, като че в това нещастие бяхме загубили много близък човек“. По всяка вероятност изявите у нас са последните концертни гастроли на бенда на твърда земя, преди да се качи на борда на „Титаник“ и да отплава от бреговете на Саут-хемптън на 10 април 1912 г. Оркестрантите пътуват във втора класа и са записани в бордните документи в следния състав: Уолъс Хартли, от Ланкашър, водач на бенда и цигулар; Тиодор Роланд Бейли, роден в Лондон – пианист; Роже Мари Брико, французин от Косне-сюр-Лоар – чело; Джон фредерик Престън Кларк от Ливърпул – бас; Джон Лоу Хюм от Дъмф-рис, Шотландия и Жорж Александър Кринс от Спа, Белгия – цигулки; Пърси Тейлър от Лондон и Джон Удуърт от Оксфорд – чели-сти. Със своите 33 години Уолъс е доайенът на бенда – останалите загиват на възраст между 20 и 32. В репертоара съжителстват различни жанрове и епохи: до „Менует“ на Луиджи Боке-рини и „Солвейг“ на Едвард Григ откриваме Alexander’s Ragtime Band на Бърлин и Maple Leaf Rag на Скот Джоплин. Според тогавашната практика на луксозните круизни параходи съставът е имал готовност за разделяне на по-малки, независими една от друга формации в зависимост от изискванията на отделните ритуали: време за чай, следобеден концерт, матинета, салонна и танцова музика за вечерящите и т.н. Всички те са описани предварително в договора между лидера на състава и Брус Исмей, главен директор на фирмата „Уайт стар лайн“, собственик на лайнера. Подобна диференциация се е практикувала и в първокласните ресторанти на България – салонна музика по време на вечеря и „хот оркестър“, който по-късно започва да свири за танци. Според финансовите възможности на собствениците това са два различни оркестъра. Но много често музикантите от салонната формация сменят струнните инструменти с духови (цигулката с тромпет, виолон-челото със саксофон и т.н.) и продължават да работят с нов репертоар и съответните костюми. Тази предвоенна традиция отшумява чак в средата на 60-те години в елитните заведения – например ресторант „България“ в София. По-нататък историята на Уолъс Хартли и оркестъра му е известна – през нощта на 14 април 1912 година „Титаник“ се сблъсква с огромен айсберг и потъва, а с него и 1500 души пасажери (сред тях поне 38-40 българи) и екипажът. В ледените води изчезват и музикантите, които не спират да свирят докрая Според някои финалното им изпълнение е „Есен“. Други източници твърдят, че бендът до последно повдигал духа на корабокрушенците с рагтайм. филмът на Джеймс Камерън подкрепя версията, че на финала са свирили мелодии с религиозно съдържание. (Това предположение се свързва с факта, че бащата на Хартли ръководи църковния хор в местната методистка църква. Именно той запознава паството с химна Neared, My God, to Thee. Бъдещият джазмен пее в хора на баща си и пак там се научава да свири на цигулка.) Вече повече от век съвестни изследователи разкриват подробности от драмата на „Титаник“. Оркестърът става герой на самостоятелни истории: от филмите Titanic: The Band Played On и Titanic – Band of Courage, до документално-образова-телния „Гибелта на „Титаник“ и Варна“, създаден за Музея на историята в морския град от д-р Олег Бенов, Християн Облаков и Владимир Янев. Цигулката на Уолъс Хартли също продължава да живее 103 г. след смъртта му: тя бе открита на таван във Великобритания през 2006 г. Металните елементи на инструмента от палисан-дрово дърво са ръждясали от морската вода, той вече не е годен за свирене, но въпреки това бе продаден на търг за забележителните 1.45 млн. долара. Когато тялото на Хартли изплува две седмици след катастрофата, цигулката е привързана за тялото му. Тя е особено скъпа на музиканта, защото е дар от неговата годеница Мария Робинсън. Върху дървото е гравиран надпис „За Уолъс по случай нашия годеж“. В началото Уолъс се колебаел дали да приеме работата за „Уайт стар лайн“, тъй като току-що е предложил брак на Мария. Но в крайна сметка отплава с „Титаник“ и двамата годеници никога повече не се срещат. /КРОСС/

Девети май – символът на Обединена Европа

NELI„Видях войната. Видях войната във въздуха и на земята. Видях кръв течащата от ранените. Видях мъже, които изкашлят обгазените си дробове. Видях мъртвите в калта. Видях унищожени градове…”
В човешката история Втората световна война е най-голямата трагедия, сполетяла човечеството, но и предизвикана от собственото му безумие. Световна, защото бойните действия се водят на 5 континента и в 3 океана. Това е най-мащабният и унищожителен военен конфликт. Но тя е и пределна линия в историята на съвременния свят. В условията на невиждани жестокости и кръвопролитни боеве светът обръща посоката на своето развитие, за да тръгне по пътя на демократично мислене и глобалистки течения.
В продължилата 6 години Втора световна война вземат участие повече от 60 страни, а убитите са над 60 млн души.
Наред с тези жертви и материални щети, войната нанася огромни поражения и върху духовния аспект от историческото развитие на човешката цивилизация. Под пепелищата на разрушените и опожарени европейски градове, под труповете на загиналите войници и избитите в концентрационните лагери, лежат погребани и ценни паметници на човешката култура.
Втората световна война промени Европа из основи. Историците ще продължават да преосмислят уроците й и самата нея като факт. Но датата 9 май в съвременния свят стана символ на обединена Европа. Наред с признателността, съвременният човек има нови ценности. В 21-я век категории като партньорство, взаимопомощ, сътрудничество придобиват все по-широко значение. А това е сигурен знак, че Светът се обединява.
Нели НИКОЛОВА

1 3 4 5 6