Архив: Статии, коментари, анализи

Standartnews.com: Първият паметник за Руско-турската война е вдигнат в Разград

Стане ли въпрос за паметниците, посветени на Освободителната война, всички веднага се сещат за монумента на Шипка и за мемориалният комплекс в Плевен. Но малцина знаят, че първият паметникът-костница, посветен на загиналите в Осводителната война е построен още през 1879 г. в Разград – за годишнината от освобождението на града от турско робство
Той се намира на площад „Възраждане“, в стария исторически център на града. Построен е с доброволни помощи на признателните разградчани за увековечаване деня на освобождението на град Разград 16 (28) януари 1878 г., когато руските войски от ХІІІ армейски корпус влизат в града, предвождани от княз Александър Дондуков-Корсаков, на същото това място.
Този паметник, обявен през 1967г. за паметник на културата с национално значение, с историческата си стойност е оригинален и по своята архитектура. Мавзолеят е с квадратна форма, от западната страна има вход с двукрила метална врата, срещу която е разположена ниша, с нарисуван портрет на царя освободител Александър ІІ. Покривът е купол, стъпващ направо върху стените. Сградата е с елементи на австроунгарската барокова архитектура, което се обяснява с факта, че този забележителен строеж се свързва с името на знаменитият австрийски майстор Фридрих Грюнангер, започнал кариерата си в България като архитект на град Разград.
Основният камък на мавзолея е положен на 1 март 1879 г. от княз Дондуков Корсаков. Откриването е извършено на 14 октомври 1880 г., когато над входа на паметника е поставен надпис „В памет освобождението на град Разград, 16.01.1868 г.“. През 1964 г. ръководството на исторически музей възстановява надписа с бронзови букви и цифри. През 1932 г. местното опълченско поборническо дружество поставя на паметника възпоменателна плоча с имената на загиналите от Разград 68 български поборници опълченци и руски войници. На 7 юни 1936 г. признателното гражданство поставя от другата страна на входа му още една плоча с имената на загиналите революционери от четата на войводата Таньо Стоянов.
В чест на 100 годишнината от Освобождението на България през 1978 г., вътрешната част на паметника – символ на българо-руската бойна дружба, е преустроена и обновена. Костите на погребаните в разградските гробища руски войни, загинали за свободата на България, са пренесени тук в две урни. Така паметникът е превърнат в мавзолей-костница – първи в страната, издигнат в чест на руските воини, загинали за българското освобождение, заедно с българските опълченци.

Константин СЪБЧЕВ, Елена ДИМИТРОВА
/Standartnews.com/

В Комитетската къща в Пороище отваря врати нова експозиция

Днес в Пороище ще бъде открита новата експозиция на Комитетската къща. Обновяването й е резултат от съвместната работа на специалистите от Регионален исторически музей – Разград и представя богатата многовековна история на селото. В нея за първи път посетителите ще могат да видят текстове на оригинални документи и снимки на личности, свързани с миналото на селото. Тук предлагаме някои по-интересни моменти от изключително богатата и интересна летопис на това будно и емблематично за региона ни селище.
IVПри археологически разкопки през 70- те години на ХХ в., ръководени от Ара Маргос, са открити следи от човешка дейност от дълбока древност. В местностите „Гамулките” и „Пачан чешме” са открити глинени съдове и монети от римско време. В местността „Гаванче” е открита колективна находка от 18 римски монети.
Първите писмени сведения за селището датират от ХVІ в. Във вакъфа на джамията на Ибрахим паша от 1533 г. селището е записано с името Доймушлар, вероятно създадено от преселници юруци, занимаващи се със скотовъдство. По- късно през 1573 г. в опис на джелебкешаните /овцевъдите / селото е записано с името Арнауд или Бинбаши /Хиляда езера/. Новото име показва, че селището е създадено от преселници албанци. Едно от основните занимания на тогавашните жители е търговията. В запазен документ от 1576 г. местни търговци сключват сделка за доставка на 1233 волски кожи по 38 аспри едната в Дубровник /днес град в Хърватска/. Други търговци са стигали до пазарите във Влашко и Молдова из големите градове на Османската империя и земите на Хабсбургите. През 1616 г. строители от селото участват в строежа на сегашната джамия „Ибрахим паша”. От това село произлиза и молдовският воевода Василий Лупу /1597- 1661/. В годините на своето управление Василий Лупу многократно помага с пари Цариградската патриаршия. В знак на благодарност през 1642 г. патриаршията изважда селото от състава на Червенската епархия и го поставя под прякото подчинение на патриарха. Текстът на този документ може да бъде видян в новата експозиция. През 1797 г. английският пътешественик Джон Джексън описва селището като голям град. По стари описания и спомени през този период в селото има около 1200 къщи с около 12 000 жители. Самото селище е обградено с ров и стена и има седем порти. В селото има четири църкви но днес е запазен само храмът „Св. Атанасий”.
Повратен момент в историята на селото е свързан с Руско- турската война от 1806- 1812 г., и най- вече събитията през 1810 г. През пролетта на 1810 г. руските войски, водени от ген. Каменски, навлизат на територията на Балканите и това предизвиква бунт сред местното българско население. На 01 юни град Разград е превзет от руските войски. През лятото те водят редица сражения с редовни и нередовни османски части. Жителите на с. Арнауткьой също се включват в отрядите, оказващи помощ на руските войски. През есента на 1810 г. при изтеглянето си на север от р. Дунав, селото е запалено. С призив на ген. Каменски към жителите на с. Арнауд ги призовава да напуснат това място и да се заселят на север от р. Дунав. Жителите последват този призив, но по- късно тридесетина семейства се завръщат. Текстът на този призив също е експониран в новата експозиция. Постепенно животът в селото се възстановява, като тук идват преселници от Балкана. В следващата война от 1828- 1829 г. селяните отново напускат къщите си, но след края на войната пак се завръщат. Преди Освобождението, през 1864 г. тук има изградено взаимно и класно училище, а от 1871 г. и девическо. През 1872 г. при преброяването на населението на Арнауткьой са записани 792 жители с печалба от занаяти и други дейности от 52 000 гроша и платен данък от 1500 гроша.
popВ национално-освободителното движение на българския народ от ХІХ в. се включват и хора от селото. На 23 януари 1872 г. в къщата на свещеника Иван Самоковски отсядат Ангел Кънчев, Гани Чернев и Марин Цонзоров. Заедно с местните жители хаджи Павли Геранлията, хаджи Ради Терзипанов и Сава Добрев създават местния революционен комитет. В хода на Освободителната война от 1877- 78 г. седем младежи от селото участват в българското опълчение. На 29 януари 1878 г. руските войски влизат в Арнауткьой, като тук е изграден и военен лазарет. Починалите от раните си и болести руски войници днес са погребани в селското гробище. Тук особено място заема гробът на полковник Андрей Принтц.
След Освобождението селото продължава своето развитие. Опълченецът Иван Ничев участва като доброволец в Сръбско- българската война 1885 г. По време на Илинденско- преображенското въстание фелдфебел Дако Георгиев е водач на чета. С нея той взривява моста край с. Секулово и релсите по жп линията Битоля – Солун. През 20- те години на ХХ в. отваря врати читалището. На 14 август 1934 г. със заповед на Министерския съвет, по инициатива на учителя Иван Похонзов населеното място получава новото си име – Пороище. На 15 февруари 1949 г. е учредено местното ТКЗС. В периода 1971- 1994 г. селото е квартал на гр. Разград. Това дава отражение в развитието му, като голяма част от жителите се преселват в града. Традиционен за Пороище е съборът на 17 юли, свързан и с почитането на аязмото „Света Марина”. С тези и други моменти от историята на Пороище могат да се запознаят посетителите на експозицията в Комитетската къща.
В продължение на две години със собствени средства Регионалният исторически музей извърши строително – ремонтните работи. Предстои да бъде обновен и ремонтиран лапидариумът в градината към къщата. Тук са разположени 30- тина надгробни камъка от ХVІІ- ХІХ в. По този начин Комитетската къща ще бъде достъпна за посетители и може да заеме своето място сред туристическите обекти в Разградски регион.
Иво СТОЯНОВ – зав. отдел „История на българските земи ХV- ХІХ в.”, Регионален исторически музей – Разград

Един поглед върху книгата „Освобождението на Разград 1878 г.” на проф. д.п.н. Пламен Радев

От известно време на страниците на един от местните вестници се публикуват статии на проф. д. п. н. Пламен Радев, касаещи историята на Разград. Фактологическите грешки на автора в тези публикации, както и непознаването на историографската база е една от причините авторът на настоящия материал /Иво СТОЯНОВ – б.р/ да изрази своето становище. Още повече, че вече не веднъж граждани се обръщат към Регионалния исторически музей в Разград с въпроси относно разминаванията в историческата информация. Становището е внесено в редакцията на съответния вестник, но тъй като по някакви причини се бави публикуването му там, авторът предостави текста и на e-Razgrad.bg., за да стане достояние на широката читателска публика.

IVOНаскоро излезе книгата „Освобождението на Разград 1878 г.” с автор проф. д.п.н. Пламен Радев. В нея авторът прави опит да представи историческите събития, свързани с Руско- турската война и освобождението на гр. Разград. Това ме предизвиква да изразя своето отношение, като човек, запознат с материала като литература и като източници. Още повече, че няколко пъти към музея се отправят запитвания от граждани относно съдържанието на публикациите на проф. Радев.
Настоящото издание е компилация от събрани и преразказани от автора документи. Той не представя свое становище относно събитията, които разглежда. В подобни научни изследвания обикновено авторите включват така наречения „приносен момент”, т. е. нещо ново, което те самите са открили – било като изводи, било като нови факти, касаещи темата. Липсата на рецензия относно съдържанието на изданието говори за едно непрофесионално отношение към материята. Книгата няма никаква научна стойност и може да манипулира обществото относно събитията, свързани с освобождението на Разград. В нея проличава, че авторът не познава изворовата база в детайли и историографията по проблема.
plamenВ изданието не е разгледан въпросът за предпоставките относно избухването на войната, а те съществено влияят върху ситуацията от 1877-78 г. Като цяло не е проследен ходът на бойните действия и представените събития висят в пространството и времето. Липсва описание на положението в Лудогорието и на военно- стратегическото място на Разград. Това проличава на стр. 27, където едва с няколко реда е описано сражението край с. Езерче. Проф. Радев дори подменя чистата фактология на събитията, представяйки сражението на 26 юли 1877 г. като настъпление на руската армия. Всъщност това сражение е в резултат на започнало от османската армия придвижване към Русе, за да окаже помощ на обсадения там гарнизон. То е част от мащабното настъпление на османската армия по целия фронт срещу Източния руски отряд през лятото на 1877 г. Самото сражение е доста добре проучено и описано в научната литература. Липсата на ясна и последователна хронология на войната не дава възможност на читателя да разбере и за започналото общо настъпление на руската армия след падането на Плевен на 10 декември 1877 г. Именно в резултат на това всеобщо настъпление от края на 1877 г. и началото на 1878 г. идва и освобождението на Разград.
В книгата си проф. Радев допуска една груба грешка, лансирана и в други негови публикации. На стр. 45, пишейки за разградската общественост по време на Освободителната война, заявява, „През 1932 г. местното опълченско поборническо дружество поставя на паметника (мавзолея- костница) плоча с имената на загиналите от Разград 68 български поборници опълченци и на починалите от болести и рани в града руски войници”. Тази информация е взета от интернет без ни най-малко да бъде проверена от проф. Радев. През 1991 г. Елена Иванова публикува изследването „Опълченци от Разградско”, в която чрез съдействието на Националния музей „Шипка- Бузлуджа” установи имената на 68 опълченци, свързали живота си с Разград и Лудогорието. От тях двама загиват в боевете за Освобождението на България. Димитър Енчев от с. Хърсово е убит край Стара Загора, а Георги Христов от Разград загива в боевете на Шипка. Всъщност на плочата на мавзолея има изписани 36 имена, които са на починалите в лазарета руски войни и на починалите до този момент /1932 г./ опълченци. Относно мавзолея – костница и неговия проектант арх. Грюнангер не всичко е докрай изяснено. Той със сигурност е автор на проекта за Гимназията в Разград, но дали той е проектирал Мавзолея или не е, и дали е бил главен архитект на Разград, а само на Русе, са неща, които не са изцяло проучени.
В книгата има много натрупана излишна информация, нямаща пряко отношение към темата, а е дадена като пълнеж. Така например присъстват ХІ и ХІІ армейски корпус, без да се изясни тяхната роля относно бойните действия, водени от Източния отряд. Странно защо на стр. 12 имената на главнокомандващите османската армия са дадени на турски език, а не на български. Също така за тях не са дадени никакви биографични данни. В биографичните данни за руските офицери и генерали пък са дадени и много по-пикантни неща от техния личен живот, които не са пряко свързани с разглежданите събития. За сметка на тези любопитни факти, някои важни моменти са слабо и набързо засегнати. Такъв е например въпросът за ролята на българите от Разград и други селища в помощ на руската армия.
Авторът на книгата свързва името на поручик Владимир Василиевич Вознесенски като първия комендант на града и с инициативата за построяването на мавзолея- костница, намиращ се на площад „Освобождение”. Веднага след влизането на руските войски в града, за комендант и окръжен управител е назначен подполковник Василев. На страниците на в-к „България”, год. ІІ, бр. 127, стр.3 от 28 януари 1879 г. дописникът на вестника П. С. Вълнаров описва зараждането на инициативата за построяването на паметника. По време на тържественото честване на първата годишнина от освобождението на града „началника на дружината г-н Киселов в една своя твърде красноречива реч изрази желание, щото разградчани да бъдат щедри, за да … увековечат паметта на този исторически ден. В минутата Н. В. Пр. г-н Григорий пое и разви речта му и … предложи да се въздигне в чест на освобождението на Разград и на падналите за превземането му храбри войници един великолепен памятник. За съзиждането на този памятник Н. В. Пр. г-н Григорий, настоящий и бивший ни началник- тримата- подариха по 100 рубли волна помощ, след тях турските ни първенци записаха 550 фр. …” /правописът запазен, б.а./. Както се вижда, тази инициатива е подета от местната власт и гражданството. Съвсем естествено е, че поручик Вознесенски като окръжен управител също има заслуги за построяването на мавзолея. Този документ показва и защо поручик Вознесенски не може да бъде обявен за първи комендант да града. Той е назначен за окръжен управител на мястото на капитан Кноринг, представен от проф. Радев като /г-н К./. Публикуваната биография на Владимир Вознесенски е нова за публиката, но проблемът е, че тя не хвърля светлина върху ролята му в следосвобожденския период на Разград.
През 2003 г. излезе от печат изследването на Елена Иванова „Военните действия на Източния отряд по време на Руско- турската война 1877- 1878 г. и Освобождението на Разград”. В нея професионално, научно, много подробно, точно и ясно са представени събитията, свързани с нашия град. Книгата е достъпна за разградската общественост и всеки, който иска да се запознае с този период от историческото ни минало, може да получи книжката от Регионалния исторически музей. Тя е на разположение и в Регионална библиотека „Проф. Боян Пенев”.
Като цяло книгата на проф. д. п. н. Пламен Радев представлява опит за съставяне на сборник, посветен на лица и събития, свързани с освобождението на Разград. Оформянето на подобна книга изисква и представянето на научен апарат на използваните от автора извори и историография. Дали книгата „Освобождението на Разград 1878 г.” е сполучлива или не, е въпрос на мнение на всеки читател. Слабата информираност на автора и липсата на професионален подход към разглежданите проблеми води до неясно представяне на историческата картина. Освен тези посочени грешки, могат да се открият и други неточности. Основният проблем, свързан с историческите изследвания на проф. Радев, е, че те се налагат на разградската общественост. Тези бележки целят да бъдат полезни не само на обикновения читател, а преди всичко на тези, които биха ползвали книгата като източник при работа върху научни разработки. Това би ги заблудило и вкарало в една погрешна трактовка относно събитията, свързани с освобождението на Разград.
България е свободна държава и свободата на словото е гарантирана, но все пак, когато се пише за история, трябва да се внимава при боравенето с фактите. Историческата наука не се занимава само с тях, а най- вече цели да проучи и представи причинно-следствените връзки в хода на дадено събитие. А липсата на професионализъм и непознаването на научната методология, води до неправилни интерпретации, които не са в полза нито на автора, нито на читателя.

Иво СТОЯНОВ – завеждащ отдел „История на българските земи ХV- ХІХ в.” – Регионален исторически музей, Разград

Пеевски излиза от играта. От кого ще бъде заместен?

И без театралните жестове на Борисов става все по-очевидно, че Пеевски излиза от играта. Дори и най-овластената подземна структура не може да си позволи играч, осветен от толкова много прожектори, коментира Т. Ваксберг.
Ако правиш нещо нередно, гледай да го правиш скришно. Никой не е чел конституцията на гангстерите, но някак е ясно, че това е нейният член първи. Джебчия, чиято ръка в чуждата чанта е проследявана от няколко камери едновременно, може и да грабне портмонето, но със сигурност ще срещне проблем в кариерата си. Защото стане ли телевизионна звезда, няма как да се издигне до пират на седемте морета или разбойник-главатар.
Да, става дума за Делян Пеевски. Не защото прилича на джебчия (приписват му се далеч по-мащабни интереси) и не защото прилича на гангстер (гангстерите по принцип нямат кресла в парламента). А защото достигна една степен на европейска прочутост, несъвместима с обичайната му битност – тази на политик с неясен произход на богатството и професионална неоправданост на кариерата.

Борисов и „оттенъкът“
Вчерашният ден даде няколко повода за прогнози, че звездата на Пеевски принудително залязва. Първо премиерът анулира търг, в който фирма, свързвана с Пеевски, беше победител (заедно с друга). После Борисов излъга, че анулира търга, защото се е притеснил за общественото мнение: „Никога не бих си позволил да остане в обществото какъвто и да е оттенък, че нещо неправилно съм извършил“, каза Борисов. Твърдението му е лъжа, защото „обществото“ от много отдавна посочва „оттенъка“ на нередност около правителствената симбиоза с Пеевски, а Борисов нерядко е позволявал този „оттенък“ да залива ежедневието като основен цвят.
Затова истината трябва да е по-различна: Борисов вероятно е бил директно предупреден от германската канцлерка Ангела Меркел, с която се е срещнал предишния ден. Две седмици по-рано германското списание „Шпигел“ публикува статия за Пеевски, в която нарече бизнесмена „най-скандалната фигура в българската политика“. Освен това написа, че „както никой друг, той [Пеевски] олицетворява олигархичната система на клиентелизма“. Борисов не се е притеснявал заради българското „общество“, а заради германското. „Шпигел“ и Меркел се оказаха петата власт в България. И единствената власт, която Борисов осмисля именно като „власт“.
Вчерашният ден донесе още една комбинирана новина с отношение към съдбата на Пеевски. Тя е в решението на премиера да разсекрети доклада за източването на КТБ – банка, постигнала необясним просперитет по време на съдружието между Делян Пеевски и Цветан Василев, но докарана до фалит точно в момента, в който Пеевски се изтегли от дружеския кръг.
И двете решения – за анулирането на търга и за разсекретяването на данни за КТБ – съвпадат с анонса на Брюксел, че Европейската комисия е готова да прекрати мониторинга си върху Румъния. Не обаче и върху България.

Кой ще е новият Пеевски?
Цялата едновременност на събитията подсказва нещо, което всеки наблюдател в България знае отдавна: Пеевски не може задълго да остане това, което е (протежиран от ГЕРБ, БСП и ДПС-бизнесмен от пещерата на Аладин). Нито пък може да остане там, където е (в парламента), но вече като нов човек – с работно време, обясними доходи, професионална дейност, проверяемо ежедневие, приемлива вербалност. От самото начало на тази полу-надземна авантюра Пеевски трябва да си е задавал въпроса: за колко време е всичко това? Очевидно за доста дълго, както показа практиката. Но не и завинаги.
Същественият въпрос обаче не е само какво ще стане с този бизнесмен в една страна без гарантирано правосъдие и с разследващи органи, дишащи с белия дроб на самия Пеевски. Въпросът е от кого ще бъде заместен. Нека няма съмнение, че целият шум от понеделник насам подготвя не прекратяване на олигархичните зависимости, а просто смяна на олигархичните играчи. Доказателство за това е поведението на самия премиер. Вчера той с лекота анулира търг, намиращ се извън неговите правомощия, и разсекрети документи, които удържаше като секретни, макар че по условие би следвало да са публични. Тоталната власт, демонстрирана сега от Борисов във връзка с изтеглянето на Пеевски, е била употребявана със същия размах и при утвърждаването на Пеевски. И ако някой все още търси отговора на въпроса КОЙ, нека се върне към предишното изречение.

Източник: Дойче веле
Cross.bg

Къде е гробът на стоте, разстреляни на 1 февруари 1945 г.?…

На 1 февруари 1945 г. в София е изпълнена присъдата на 100 души, постановена от Първи и Втори Върховни състави на Народния съд.
Съгласно чл. 10 на Наредбата – Закон за съдене от Народен съд от 4 октомври 1944 г. „след приключване на съдебното дирене, изслушване на обвинението, защитата и последната дума на подсъдимите, съдът постановява мотивирана присъда, неподлежаща на обжалване и одобрение”. За законността на цялата тази разправа тук няма да стане дума. Няма да стане дума и за това, откъде всъщност е дирижирана. За протичането на процеса са организирани 13 Главни и Специални съдебни състави и 125 Обикновени състава. Главните съдебни състави са: Първи състав – започва работа на 20 декември 1944 г. при общ брой на подсъдимите 51, между които са регенти, дворцови съветници и министри; Втори състав – срещу депутатите от 25-то Обикновено Народно събрание при общ брой на подсъдимите 127; Трети състав разглежда обвиненията по случаите с избиването на полските офицери военнопленници край гората Катин и гр.Виница, подсъдими 6; Четвърти състав заседава от 14 февруари 1945 г. при общ брой на подсъдимите 279, между които са подсъдими членове на висшия военен съвет, висши военни.
Смъртна присъда от Първи Главен състав от Разград имат Петър Габровски като бивш министър на железниците, пътищата и благоустройството в последното правителство на Георги Кьосеиванов, но положението му на бивш министър на вътрешните работи в двете правителства на Богдан Филов се използва като обстоятелство, особено отекчаващо вината му на подсъдим; както и Иван Багрянов като министър-председател на България за времето от 1 юни до 2 септември 1944 г. Трима са съдените от Втори Главен състав в качеството им на депутати в 25-то Обикновено Народно събрание от нашия край – двама от Разград /Георги Рашков и Матьо Иванов Колев/ и един от Исперих /Петър Грънчаров/, техните присъди са доживотен затвор. /Георги Рашков има присъда, постановена и от състава на Народния съд в Разград. /
Идеята за настоящия материал възникна, когато, четейки книгата на д-р Найден Найденов „Спомени с Иван Багрянов” и по-специално частта, в която става въпрос за събитията около Народния съд, си спомних и думите на неговия син Михаил Багрянов, че той всъщност не знае къде да запали свещ на своя баща. „В която и да е църква” – ще кажат вярващите. Да… И все пак къде е гробът му? Има едно несъответствие между официалната информация за разстреляните на 1 февруари 1945 г. и разказа на д-р Найденов. Той пише своите „Спомени…” през 1958 – 1961 г. / ръкописът е открит 30 години по-късно и публикуван през 2002 г./, но събитията са много ясни в неговия разказ и той се явява почти като очевидец. Д-р Найден Найденов е депутат от Пловдив в ХХІV-то Народно събрание. С Багрянов са близки приятели и затова когато през есента на 1944 г. г-жа Емилия Багрянова е интернирана в едно добруджанско село, а съпругът й е задържан, в дома на д-р Найденов са отседнали временно сестра й Елена /Леца/ и синът Михаил. Чрез едно момче от затвора докторът поддържа връзка с Багрянов. Мишо изпраща на баща си уверения, че скоро ще си дойде у дома. Десетгодишният тогава малчуган е сигурен в надеждата си: „Той никому зло не е сторил, защо тогава ще му сторят на него зло?”
Когато в неделята тяхна близка занася храна в затвора, Найденов я предупреждава да използва залисията на надзирателя, присъстващ на свиждането, и да съобщи на Багрянов да развие ламинираната обвивка на термоса, в който му изпращат мляко. На дъното е оставил писмо. С това поръчение тя се справя сполучливо и при следващото свиждане получавайки термоса, намира в него писмо от Багрянов с пълни подробности за положението му, как и за какво е разпитван, с кои лица се е срещал. Връзката е установена. Термосът отнася и донася писмата. Багрянов вече знае какво става навън, а близките му узнават за всичко в затвора. Така продължава, докато започват заседанията на Народния съд и подсъдимите са преместени в килиите при Съдебната палата.
Писмата, изпращани от Багрянов, са пропити с оптимизъм. Той смята, че пред него се очертава благоприятен край. Д-р Найденов, обаче, не вярва в това. Щом получава от Багрянов съобщение да му ангажират адвокат, телеграфира в Пловдив на Йордан Ковачев, който в началото приема. Уговарят дори и хонорара – 250 000 лв. Но на другия ден Ковачев изпраща телеграма: „Разболях се, не мога да поема защитата.” Авторът не коментира този факт, на се налага да търсят друг адвокат. Насочват ги към бившия столичен кмет и виден демократ Хараламби Орошаков. Договарят веднага 500 000 възнаграждение /250 000 му се броят веднага и останалите в деня на започване на процеса/. Д-р Найденов е на мнение, че пред този съд адвокат е излишен, но го прави за успокоение на Багрянов – за да не помисли той, че са го изоставили, защото намират положението за безнадеждно. А и самият той иска да изпълни дълга си към своя обичан и незаменим приятел. Орошаков се държи пред съда много добре и много смело. Той организира и подготвя добре защитата. Но… наивно е да се очаква някакъв положителен резултат!
Народният съд започва своите заседания на 20 декември 1944 г. Достъпът до залата е много ограничен. След всяко заседание д-р Найденов се среща с Орошаков, който го уведомява за хода на процеса, възлага му да направи някои проучвания, да издирва документи или да се среща с лица, посочени за свидетели.
На 1 февруари, към обяд, радио София започва да предава „важно съобщение”: „Днес в 4 часа следобед пред Съдебната палата се свиква голям митинг послучай произнасяне на присъдата срещу народните убийци – бившите царски лакеи, регентите и министрите от кабинета на Филов, Божилов и Багрянов.” В дома на д-р Найденов са седнали да обядват. Всички мълчат като на погребение, със сълзи на очи. Напрежението е върховно. Точно в 16.30 шпикерът на радио София предава: „Старшият член на състава на Народния съд, пред който са изправени да отговарят царските лакеи, регентите и министрите от кабинетите на Филов, Божилов и Багрянов, започва да чете присъдата.”
Жените се кръстят и молят. Мъжете мълчат, но нервите им са страшно опънати. Стефан Манов зачита присъдата с гръмовит глас, отсечено и настървено. Редят се едно след друго имената и след всяко име – „смърт”! Идва ред на кабинета на Багрянов…
– Иван Багрянов – смърт! – звучи злокобната дума.
Жените изпискват, мъжете захълцват. Последват имената на другите министри от кабинета. Само Стоил Стефанов стои и гледа с втренчен поглед. Той винаги е твърдял, че присъдата ще бъде лека. Д-р Найденов го хваща за ревера и го разтърсва – двамата решават, че трябва да се опита и последната възможност. Д-р Найденов и Леца хукват най-напред при Тодор Павлов – най-главният в новоназначения регентски съвет, комунист, за да го молят да свика по най-бързия начин регентския съвет. Регентът ги изпраща с уверението, че Багрянов ще бъде спасен и двамата се насочват към Кимон Георгиев, тогава министър-председател. Той ги увещава, че „Присъдата ще бъде обсъдена от Министерския съвет, регентите, ще вземем решение и едва след това ще дойде изпълнението й. Запомни, Найденов, докато Кимон Георгиев е министър-председател, смъртната присъда на Багрянов не може да бъде изпълнена! Отивайте си вкъщи спокойни и с вяра в моята дума!”
Слизайки по стълбите, срещат Никола Петков, който искрено е възмутен от смъртната присъда на Иван Багрянов. Той също ги уверява, че присъдата не може да бъде изпълнена без разглеждане и решение на Съвета и регентите. След всички тези обещания Леца и д-р Найденов се прибират вкъщи. Но вътрешният глас подсказва: „Тази вечер идва краят!”…
Не можейки да спи, с опънати до краен предел нерви, д-р Найденов се качва при сестра си Гана, която живее на горния етаж, за да сподели тревогите си. Там заварва Димо Казасов. Д-р Найденов изразява пред него доста бурно възмущението си от присъдата, но Казасов остава невъзвутим – не казва и дума на съжаление. „А какви излияния правеше пред Багрянов, как се влачеше при него, когато беше министър-председател!”
Когато влиза шофьорът му, се оказва, че това е Стоян, който е шофирал ползваната от д-р Найденов кола по време на тримесечното управление на Багрянов. Часът е 11. Д-р Найденов е осенен от една идея. Под претекст, че трябва да отиде до гарата да посрещне някого, той иска колата на Казасов, който учудващо се съгласява с охота, но им поръчва: „Гледайте до 12 да се върнете, защото ми се спи.”
Стоян знае паролата за свободно движение /от известно време е въведен милиционерски час – от 10 вечерта до 5 сутринта/ и поемат към Съдебната палата. Стоян обича и д-р Найденов, и Иван Багрянов, и се съгласява с плана. Около Съдебната палата има кордон милиционери, а пред вратата към „Алабин” стоят с пушки на рамо не по-малко от 30 милиционера. Когато пресичат ул.”Лавеле”, виждат, че от вратата на Палатата, водеща към затворническите килии, излизат хора и се качват в няколкото камиона, спрели на улицата. Камионите са заобиколени от милиционери и … е ясно, че отвеждат осъдените на екзекуция. На отвора отзад на камионите стоят прави милиционери с шмайзери в ръце. Д-р Найденов очаква, че камионите ще завият на север по бул. „Хр. Ботев”, за да се насочат към гробищата, но за негова голяма изненада те продължават по бул. „Македония” в посока към Княжево. Стоян кара много бавно, а той наблюдава движението на камионите по задните червени лампи. Завиват край „Руски паметник” и се насочват към Княжево. Няма как да карат повече след тях, защото е опасно…
Сутринта в 5 часа д-р Найденов включва радиото. След традиционния марш идва злокобното съобщение: „Тази нощ беше изпълнена присъдата на царските съветници, регентите и министрите от кабинетите на Филов, Божилов и Багрянов.” Майка му плаче… Голяма мъка изгаря и неговата душа… До последния момент той храни надежда, че Багрянов ще бъде спасен. Уви!… Облича се бързо и хуква към дома на Георги Енев – журналист, който по времето на Багряновото управление е назначен Ръководител на пресата при кабинета на министър-председателя. Иска да сподели с него мъката си, защото и той обича Багрянов. Заварва Енев много разстроен, с плувнали в сълзи очи. Журналистът му заговорва тихо, с много болка: ” Разбра ли, брат, всичко се е свършило!Нашият любим човек е екзекутиран. Защо?Кажи ми защо трябваше да убият този прекрасен българин? Аз добре зная какво той направи през тримесечното си управление, как държеше за нас, комунистите, и каква вяра имаше в утрешния наш ден! … Ще дойде време, когато тази голяма грешка ще бъде отчетена, но… него няма да го има!”
На д-р Найденов му хрумва идеята да отидат до гробищата, да видят къде са погребани и първи да се поклонят на гроба. В трамвая няма хора. Седнали един до друг, той разказва за нощната си обиколка край Съдебната палата, за товаренето на осъдените на камионите и отпътуването им не към гробищата, а в посока към Княжево. Тази посока е интересен факт, върху който Енев размишлява: „да не са откарани в Съветския съюз, а да казват, че са ги екзекутирали”. На което д-р Найденов отговаря: „Да ги откарат в Съветския съюз и да ги оставят живи – не вярвам! Аз мисля, че те са отведени из планините към югославската граница и там са избити.” – „За да не бъдат погребани в Софийските гробища – да не се знае мястото им.”
На гробищата стигат към седем часа. Тъй като преди два дни е навалял дебел сняг, трябва да газят до колене. Решават да се разделят и да пребродят гробищата в две посоки, като се срещнат някъде в западната им част. Ако налетят на милиционер и той запита какво търсят тук толкова рано, да отговорят, че търсят гроба на ген. Пеев, но не знаят къде да го дирят. Д-р Найденов поема на юг, Георги Енев – на север. С усилия газят из дълбокия сняг. Достигайки западната част на гробищата, д-р Найденов забелязва милиционер, който се разхожда напред – назад. Задава се и Георги. На въпроса му къде са тръгнали толкова рано, отговарят така, както са се наговорили. „Абе, зная аз какво търсите, ама махайте се по-скоро, за да не дойде началникът или някой от новите милиционери, та не мойте се оправи. Аз съм от старите, затова ви давам тоя съвет. Хайде, отивайте си!”
Докато се разправят с милиционера, и двамата оглеждат зорко охраняваното от него място. Изправен пред един елипсовиден, а не четвъртит гроб, дълъг около 10 – 12 м. и широк 7-8 метра, чиято повърхност – размесени буци земя и сняг – е изпъкнала над обикновеното равнище не повече от 40 – 50 см. Още при първия поглед изниква въпросът: „къде е земята, изхвърлена от тоя гроб, който без съмнение, за да приюти сто трупа, при тая дължина и ширина, следва да бъде дълбок най-малко 4-5 метра?” Д-р Найденов бързо прекарва през ума си двете възможни разрешения на този светкавично натрапил се въпрос: едното – всичката изкопана пръст може да бъде нахвърлена върху положените вътре трупове, както това се прави винаги. Но тогава би трябвало да има отгоре могила, висока поне 10 метра. Другото – след оформянето на гроба излишната земя да остане отстрани.
Прави впечатление, че наоколо снегът е гладък, с непокътната повърхност, без следи от газене, изхвърлена земя и т.н. Не се вижда нито един отъпкан проход, по който да са били доведени дотук осъдените – над сто човека, придружени положително от още петдесет души охрана – милиционери, началници и други, желаещи да се насладят на „тържеството”. Ако толкова хора са дошли дотук, ще има широк проход. Но… подобни следи няма. Очертават се само няколко тесни пътеки, явно отъпкани от единични поклонници, решили се да прегазят дълбокия сняг. Двамата с Георги Енев погазват малко из снега и излизат пред Парната електрическа централа, на запад от мнимия гроб. Иска им се да поговорят с някой от живущите в тази съседна махала, дали са чули изстрели през нощта и дали са забелязали нещо, което би представлявало интерес.
„Тук не са екзекутирани! – отсича твърдо Георги Енев. – Ясно като бял ден! Снегът наоколо е незасегнат, земя изкопана няма, а в тоя елипсовиден гроб с диаметър не повече от няколко метра, при състоянието, в което го видяхме с очите си, не може да се поберат не сто, а двайсет трупа! Добре си видял снощи, Найден. Камионите са отнесли другаде осъдените. Това е истината!”
Двамата стигат до извода, че и милиционерският пост, и повърхностното разкопаване са маскировка. Провират се през оградата и излизат при Електрическата централа. На улицата пред една врата стоят двама възрастни мъже, единият от които държи вестник в ръцете си. Във вестника пише, че през нощта е изпълнена присъдата на царските хора, регентите и министрите. „Ние сме до самите гробища, пък снощи не сме чули нищо.”- казва мъжът с вестника. Завързва се дълъг разговор, от който става ясно, че през нощта в гробището е било тихо. Двете дупки, останали от бомбардировката, не са големи, а и никакви гърмежи, никаква стрелба не се е чувала. „Сто гърмежа са си едно малко сражение” – а и кучетата не са лавнали. И двамата по свои си причини са изкарали безсънна нощ, но стрелба не е имало. „Ако имаше такова нещо, кучетата щяха да побеснеят.”
Д-р Найденов и Георги Енев вече са напълно сигурни – екзекуцията не е извършена тук: „Пред страха, че близките или верни приятели на загиналите биха могли да направят опит да ровят и търсят истината, поставят милиционерски пост, който стоя на мястото месеци наред – докато събитието отшуми…” А като прибавим и факта, че милиционерът, който е оставен първата сутрин да „пази” гроба, е от „старите”, а не от „новите” милиционери, тезата, че всичко е инсценировка, зазвучава още по- убедително.
Всъщност се оказа, че няма сериозни източници, които да докажат къде точно е изпълнена екзекуцията в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Няма и достатъчно сигурни доказателства, че телата на екзекутираните са в Централните софийски гробища. Така думите на Михаил Багрянов вече, лично за мен, звучат в пълния си смисъл…
Нели Николова – Регионален исторически музей, Разград

Празникът на Освобождението

28 януари е обявен за Празник на Разград с Решение № 192.1 на Общинския съвет от 27.12.1993 г. За първи път като такъв е отбелязан през 1994 г.
По повод на тазгодишното, поредно тържествено отбелязване на Празника, тук предлагаме откъс от книгата на историка Елена Иванова „Военните действия на Източния отряд по време на Руско-турската война 1877-1878 г. и освобождението на Разград”. Сборникът е издание на Регионален исторически музей по повод 125-годишнината на Освобождението. Той е едно научно-популярно изследване, което запознава читателите с обстановката и събитията в Лудогорието и Разград по време на Руско-турската освободителна война. В тази връзка по-обстойно са засегнати военните действия на Източния руски отряд, частите на който освобождават района на турския укрепен четириъгълник Русе-Силистра-Варна-Шумен, включващ и Разградския край. За написването му основно са използвани дневникът на военните действия на 13 армейски корпус, Донесенията на началника на Източния отряд – престолонаследника /преведени и съхранявани в Научния архив на музея/, както и други централни и местни издания, посветени на войната. Материалите в сборника са един поглед към събитията тук такива, каквито са били, на база на предадената информация от съвременниците и участниците в тях, но и от позициите на съвременната историческа наука. 138 години след историческите събития времето налага нови интерпретации в съответствие със съвременните обществени нагласи. Време е наистина да се освободим от всичко онова, което е водило до разграничение и разделение в историята. Нека историята бъде уроци, които вече сме научили и не се налага да ги повтаряме отново и отново. Защото всички сме част от цялото. Затова нека този път Денят на Освобождението бъде празник на едно духовно преживяване.

***

… Руското командване разпределя общия фронт на войските на Източния отряд: 12. корпус действа от р.Дунав през селата Писанец-Торлак /Цар Калоян/-Садина, от с.Садина до Търновско-Шуменския път действа 13. корпус. Именно войските на 13. корпус са насочени за превземането на добре укрепения Разград.
knigataНа 14/26.01.1878г. командването на Източния отряд издава заповед №7 за настъпление срещу Разград и Търговище, както следва:

1.140-ти Зарайски полк да се придвижи от Омуркьой /З.Стояново/ по пътя за Езерче.
2.Полковете, разположени в с.Садина да се изкачат на височините на десния бряг на р. Садински Лом, по посока на с.Осенец
3.139-ти Моршански полк да се придвижи от с.Костанденец към Торлак /Цар Калоян/.
4.138-ми Болховски полк да заеме с.Сваленик и от там да излезе на пътя за с.Писанец.
5.Два батальона от 137-ми Нежински полк да излязат на пътя Церовча /Церовец/ – Костанденец.
Според заповедта това придвижване трябва да стане много бързо и до вечерта на 14/26.01.1878г. да приключи. То трябва да осигури настъплението на руските войски на 16/28 януари към Разград.
Още на 7/19 януари при руските предни постове по шуменския път, избягали от Разград и околните села българи, съобщават, че турските войски се изтеглят към Шумен.

На 15/27.01.1878г. около 9 часа сутринта при началника на кавалерията на 13. корпус ген.Прохоров, намиращ се в с.Садина, пристига делегация от 10 души българи от Разград. Тя го уведомява, че турската войска е отстъпила от Разград, извозвайки цялата си артилерия. На ж.п. станция Разград има само 1 табор турска войска от 300 човека, който същия ден трябвало да се изтегли по ж.п. линията, а в града имало 500 черкези и башибозуци.
Българите връчват на ген.Прохоров благодарствен адрес от името на жителите и духовенството на гр.Разград:
IMG_8560“Ваше Превъзходителство!
Позволете на населението, преизпълнено с благодарност към Вас, да засвидетелства своето най-дълбоко уважение към нашите спасители!
Ваше Превъзходителство! Ние не можем да намерим думи, които биха били в състояние да изразят онова дълбоко уважение към
Вас и целия руски народ, което уважение завинаги ще остане в нашите сърца.
Нека ни бъде позволено, Ваше Превъзходителство, да кажем, че с помощта на Бога и августейшия император Александър II, изпратен на земята, за да протегне ръка на угнетените, които в течение на векове страдат от тиранията на угнетителите, да ни бъде позволено да кажем, че започвайки от настоящия момент, ние втъпваме в нов живот.
Накрая, Ваше Превъзходителство, от името на цялото население на града, изразявам пред Вас онези братски чувства, които великият руски народ потвърди със своята пролята кръв и на които чувства, ние слабите, можем да отговорим само с една благодарност.
Приемете, Ваше Превъзходителство, израза на дълбокото към Вас уважение и пожелание за успех във Вашите дела!”
Имайки предвид сведенията, получени от разградските българи, ген.Прохоров издава заповед, според която 3-ти батальон от Невския полк, две оръдия от Донска батарея №21 и два ескадрона драгуни да настъпят в 11 часа същия ден през с.Хесенджи /Осенец/ и Хасанлар /Гецово/ срещу Разград, под командването на полк. Марков.
Достигайки до с.Хесенджи /Осенец/, разузнавателният руски отряд е обстрелван от черкези, които се оттеглят към Хасанлар /Гецово/ и са отблъснати оттам от 3-ти ескадрон драгуни.
От жителите на селата Хесенджи /Осенец/ и Хасанлар /Гецово/ полк. Марков получава сведения, че в Разград са останали 4 табора турска войска, 12 оръдия и повече от 500 черкези.
Вземайки предвид тези сведения, полк. Марков решава неговият отряд да изчака в Хасанлар /Гецово/ останалите войски от I дивизия.

На 15/27 януари командирът на 13. корпус – княз Дондуков-Корсаков издава заповед №8, за завземането на гр.Разград на 16/28
януари 1878г.: “С цел да не се позволи на турците да изтребят българите и запасите, които могат да попаднат в наши ръце,
заповядвам: Войските на 13. корпус утре, 16 януари, да се насочат към Разград и шосето, което води за този град от Русе, а именно:
I. На войските от I-ва пехотна дивизия:
1.Изпратеният днес към Хесенджи авангард /един батальон от Невския полк и един дивизион драгуни/ да бъдат усилени с два батальона от Невския полк, с батарея, и след това утре да продължат движението си от Хесенджи за Разград.
2.Софийският полк, с батарея, и един дивизион драгуни да се насочи по същия път през Хесенджи и Хасанлар.
3.Втората бригада с казаци от 36-ти полк да се насочи към Разград през Казъл Мурад.
II. На войските от 35-та пехотна дивизия:
1.Болховският полк, с 3 сотни от 39-ти полк, да заеме Писанец.
2.Втора бригада ингуши и 2 сотни от полк №39 да се насочат към Езерче, откъдето ингушите трябва да се прехвърлят в Хесенджи, след пристигането в бригадата на сотня от Донския полк №39.
3.Един батальон от Нежинския полк да замине за Турлак с една сотня от Донския полк №39, а двата останали, с батарея, да се разположат пред Костанденец на височините на десния бряг на Сваленишкия овраг като резерв, готов да се отправи към Турлак или Езерче…”
osvobКакто става ясно от заповедта, частите на отряда трябва да настъпят към града в 3 колони: първата-по посока с.Осенец-с.Гецово-Разград; втората – с.Благоево-Разград и третата-с.Езерче-Разград.
Заповедта трябвало да бъде приведена в изпълнение на 16/28.01.1878г. Но имайки предвид малочислеността на отряда на полк. Марков, ген.Прохоров с дивизион от 11 драгунски Рижки полк, I и II батальони на Невския полк, целият Софийски полк с I и
VI батарея настъпва от Садина към Разград в 9 часа вечерта на 15/27.01.1878г. “Тъмната нощ – четем в дневника на 13. корпус – и падащият на парцали сняг до крайност забавяли движението и непрекъснато се стигало до отклоняването от пътя на движението, както и до намирането му с помощта на фенери. Стръмното с
лепкава кал изкачване на височините пред с.Садина дълго около една верста и спущането в ущелието на Хесенджи, задържало
движението на войската най-малко с 3 часа, тъй като се стигнало артилерията да пропуща по едно оръдие.”
На разсъмване на 16/28 януари I Невски полк достига шосето за Разград, Софийският полк и двете батареи се установяват в с.Хесенджи /Осенец/, а ген. Прохоров с дивизион драгуни в 6,30 часа се присъединява към отряда на полк.Марков в Хасанлар /Гецово/.
В нощта на 15/27.01.1878г., докато ген.Прохоров настъпва от Садина през Осенец към Разград, населението на града “очаквало всяка минута края на живота си”. Събралите се башибозуци и бежанци-турци започват разбиването и ограбването на българските магазини в чаршията. При адски шум и трясък грабежът продължава цялата нощ. Само намесата на околийския началник Кара Мюдюр спасява българското население от зверства и издевателства. Призори, след оттеглянето на башибозуците и околийския началник, със стражарите към Шумен, градът утихва. Излязлото българско население барикадира Вароша и разбива турските складове, откъдето се въоръжава и очаква нападение от черкези и от насъбралите се в лозята башибозуци.
След малка престрелка, в която е ранен един черкезин, нападателите са прогонени. В града настъпва междуцарствие: турците са отстъпили към Шумен, а руснаците стоят на около 5 км от Разград в с.Хасанлар /с.Гецово/. Тогава няколко младежи от града, между които Руси Стоянов и Б. Раданов, преоблечени като турци, движейки се покрай р.Черни Лом, стигат до руските части и ги информират за обстановката в Разград.
На полк.Марков е наредено да провери дали турците заемат височините пред Разград. Той настъпва към града с дивизион драгуни, изпращайки напред конници. Черкези се опитват да задържат драгуните, но те ги “подгонват” до Разград и отрядът на пол.Марков влиза в града.
След превземането на Разград, един ескадрон е изпратен на шуменския път, един полуескадрон на ж.п.станцията и един полуескадрон остава в града. Около 10 часа цялата войска на ген. Прохоров в Хасанлар /Гецово/ “се потегнала”, а в 11 часа настъпва към Разград, “ поздравявана по най-радушен начин”. След тях в града пристигат 2-ра и 5-та сотни от Донския полк №36, начело с ген. Дудински от Кара Хасанкьой /Зараево/ през Спахилар /Ломци/, а в 13 часа пристига цялата колона.
Веднага след влизането на войските в града, 3-ти батальон от Невския полк заема ж.п. станцията, където са намерени големи запаси от храни и боеприпаси, а от подвижния състав на гарата били оставени един натоварен вагон, платформа и една дрезина. В града, освен различни продоволствени складове, са заети барутният погреб и “патронната фабрика”.
Около 14 часа в Разград пристига командирът на 13. корпус княз Дондуков-Корсаков с част от щаба си, тържествено посрещнат от духовенството и гражданството.
С освобождението на Разград е прекъсната връзката между турските гарнизони в Русе и Шумен. В града е настанен щабът на командването на 13. корпус.
В хода на придвижването си към Разград и околностите му, руските части освобождават по пътя си без бой селата: 14/26 януари- Костанденец, Езерче, Торлак /Цар Калоян/; 15/27 януари – Хесенджи /Осенец/, Хасанлар /Гецово/, Казъл Мурад /Благоево/; 16/28 януари – Ушинци; преминават на 18/30 януари Ахмак /Мортагоново/, Липник, Голям Извор, Сеново, Гюзелдже Алан /Каменово/; 19/31 януари – Топчии, Хърсово, Демирджилер /Желязковец/ и др…

Материала подготви Нели НИКОЛОВА

Димитър Ненов сам актуализира рождената си дата

Ако потърсите биографична информация за пианиста, композитора, педагога и архитекта Димитър Ненов в интернет, почти навсякъде ще намерите посочена като рождена 1901 година. В научната литература обаче като дата на раждане се приема 1 януари 1902 г.
12476279_219157635087006_1203673433_nДатата 19 декември 1901 г. е по Юлианския календар /стар стил/, заменен през 1916 г. с Грегорианския календар /нов стил/. Самият Димитър Ненов осъвременява рождената си дата и посочва 1 януари 1902 г. В личния архив на композитора са запазени автобиографични материали, които доказват, че сам той смята втората дата за своя рожден ден. Когато през 1943 г. му се налага да изпрати автобиографични сведения на д-р Науман, той пише: „Роден съм на 1 януари 1902 г. от родители българи в гр. Разград.” И тъй като му се налага да опише отношението си към музиката и собствения си опит в тази област, той продължава: 12443234_219157638420339_1111024242_n„Музиката никога не е била чужда на дома ни: майка ни беше за времето и примитивния културен живот в провинцията добра и сериозна пианистка. Спомням си, че още на 3 ½ – 4 години познавах добре нотите и с часове стоях да слушам майка си, голямата си сестра или други дами из кръга на нашите познати. С навършването на 6 години започнах да уча и хармония при местния военен капелмайстор, но от нея малко е останало в съзнанието ми.
Когато излязох за първи път на концертния подиум, не мога добре да си спомня, три или четири месеца след започването на уроците, се готвех за някакво излизане на подиума, спомням си много добре и дрехите, които трябваше да облека, но дали съм свирил – не помня. Но на 9 години излизах няколко пъти в Плевен и Свищов.
Голямата ми и свежа памет, и общо взето, разностранните интереси, които проявявах по това време /рисуване, четене, езици, строителство и пр./, и въобще необикновено бързата възприемчивост сигурно са повлияли на моите родители да мислят, че голямото музикално дарование, което имах и според което трябваше да бъда преценен като „вундеркинд”, не е нещо изключително, а е една обща проява на едно будно и интелигентно дете.
12498864_219157645087005_984033991_nСлед десетата ми година системните уроци по пиано престанаха и се замениха с един повече или по-малко случаен контрол. На 11-12 години вече притежавах една голяма, макар и не съвсем безупречна техника, която ми позволи да се приближа до най-трудните произведения на големите класически и романтични майстори.”
Позволих си този дълъг цитат от автобиографичния материал на Д. Ненов, тъй като сам той разкрива подробности за себе си в най-ранната си възраст. Без никакви указания, още от тези детски години Ненов започва да импровизира на пианото: първата си композиция написва около дванадесетия си рожден ден /зимата 1913 – 1914 г./. Следват редица други произведения – „всичките, разбира се, в един детско наивен маниер, по стил нещо средно между Моцарт, Хайдн, ранния Бетовен и Шуберт, а малко по-късно и Шопен”. Липсата на каквито и да било указания и познания по теория, музикални форми и др. е причина почти нито едно произведение от това време да не бъде истински завършено. Притежаващ необуздана фантазия, Ненов сам си поставя почти непреодолими пианистични изисквания, прави безбройни опити за по-нови и по-лични изразни средства. Всичко това са белези на детското и юношеското му творчество.
12507032_219157671753669_145264306_nСам той си дава сметка, че тогавашният живот в провинцията – Разград, Търново, Плевен и Враца / в периода 1902 – 1919 г./ може да предложи много малко или почти нищо за получаването на едно системно музикално образование. А неговите родители, въпреки високото обществено положение на баща му, не правят много за това. Според Д. Ненов дори не са подозирали колко ценни са музикалните му качества. Фактът, че когато през 1917 г. той силно настоява да отиде да учи във Виена, това му е отказано, идва като потвърждение на твърдението му. Тогавашното материално положение на семейството не позволявало това, отказано му е по най-категоричен начин. Все пак от 1918 г. той е често в София и има възможност да слуша „хубава музика” и да влезе във връзка с някои от тогавашните музиканти – Маестро Георги Атанасов, проф. Андрей Стоянов. Силният стремеж към едно оформено творчество го кара да търси сам начините за избистряне на своя „хаотичен устрем”.
В писмо до Константин Зидаров от 26 август 1938 г. Ненов пише:
12498710_219157678420335_1442975503_n„Роден съм в Разград, 1902 г. Баща ми е офицер, роден в Сливен, човек със склонност към математиката … Майка ми, дъщеря на висш чиновник, отпосле адвокат и народен представител, е родена в Болград и наскоро преселена в България. Вероятно и тя е или от сливенско, или от ямболско потекло.
Интелигентна, умна, нервна, волева натура със силен артистичен отпечатък; прекрасна домакиня и майка. За жалост, липсата на средства и интриги по отпускане на стипендии не са позволили да развие напълно своя артистичен дар; била е две години в пансион в Букурещ; още не навършила 18 години, се оженва… Съзерцателна натура, стигаща до ясновидство, със силен, верен инстинкт, обективно отношение към нещата и хората, изящен вкус, отлична възпитателка, малко склонност към тирания, поради което по-късно между нея и мене се появиха конфликти тъкмо поради тази независимост в характерите.”
В писмото си до К.Зидаров Ненов обяснява, че от 6-годишна възраст е започнал уроци при майка си. В четвърто отделение е напреднал твърде много, но поради тежко заболяване на майка си е трябвало да прекъсне уроците. Въпреки това често излиза на концерти по време на забави като солист. Ненов помни детските си години с подробности, „едва ли не ден по ден” и си дава сметка, че в музикално и интелектуално отношение е бил истински вундеркинд. „Само липсата на условия, а също и на хора, които да окуражат моите родители, попречи още на млади години да направя кариера на пианист.”
Това все пак се случва във времето – през 1932 г. Д. Ненов завършва музикалното си образование в Болоня, Италия. А фактът, че той сам актуализира рождената си дата, би могъл да ни отведе в много посоки при опитите ни да се доближим до характеристиките и душевността на една невероятна личност.

Нели НИКОЛОВА – Регионален исторически музей, Разград

На снимките:

Д.Ненов в пеленаческа възраст

Родителите са харесвали детето си с дълги коси

Д.Ненов със сестрите си

Д.Ненов – гимназист

Сватбената снимка на родителите на Д.Ненов

Снимките са от фонда на музея

В полунощ срещу Водици (Богоявление) водата започва да „чува“ и да сбъдва

Големият български празник Водици води началото си отпреди Христа. Свързан е със силата на водата да „помни”и преклонението пред животворството й.
Старите българи са вярвали, че на границата между земния и отвъдния свят тече Реката на живота. Мястото, където душата се “измива” за последно, “съблича” тялото си и пречистена поема по Пътя към Бога си. Знаели са, че Водата пречиства, лекува и помни.
Затова повечето от обредите са свързани с действия и наричания, отправени към, от и за Водата: Мълчана вода, Жива вода, Кадена вода, Наречена вода, Умна вода, Мъчна вода, Любена вода, Вречена вода, Здрава вода…
Паметта и силата на водата, както и тяхната употреба и контролиране учените откриват и започват да използват едва през последните 15 години. Оказва се, че това е много старо знание, познато на българите от векове.

Празникът ВОДИЦИ е разделен на три части:
Започва от 5-и януари вечерта, когато в полунощ “потайна доба” небето се разтваря и сам Бог застава на Портата и “изпълнява желание”.
Това е Нощта на Мълчаната вода: Изнася се съд с чиста вода, която цяла нощ “мълчи” под звездите. И всеки, който иска “сбъдване” в полунощ, до тази вода изрича най-голямото си и силно желание. Водата и Бога го чуват и го „сбъдват”. Наричат го ДА БЪДЕ!
6-и януари е Мъжки водици. Млади мъже се хвърлят в реката за здраве и “мъжка сила”, а мъжки отрочета до една година се изкъпват в студена вода, за да станат мъже. Хвърлянето на кръста е много стар, предхристиянски обичай, който символизира връщането на Животворното начало на водата. За това на този ден водата лекува и заздравява и всеки иска да умие болест и грях на Живата вода.
7-ми януари е Женски водици. На този ден се къпят млади жени и женски отрочета до една година. Тъй като женската утроба носи Силата на сътворението, жените понасят котли с Жива вода от “къпаните” реки и ръсят с тях за здраве и Благоденствие. Жените са Водичарки, Совойници. В някои райони на този ден отново се гадае и предсказва за любов и зачеване.
На 7-ми януари свършват всички коледни празници и женското и мъжкото начало се обединяват от Водата и Сътворението. Започва сватбеният период.

Българско обредно наричане
На Водици се нарича за Ново начало. Това може да бъде сторено както на 6-ти , така и на 7-ми януари. Обредът се извършва с Вода, която от Мълчана се превръща в Наречена. Всеки „добросторник” в обреда се умива с Мълчаната вода и изрича най-силните си желания и копнежи пред нея, за да я “обърне” в Наречена, Силна вода. Предизвиква се и се изказва почит пред Силата на Водата, за да е силно и плодоносно Новото начало.
Нарича се за Ново начало, Сила, Благоденствие, Любов и Здраве.
/По материали от Интернет/

Ханука – чудото на Светлината

Еврейската общност отбелязва празника на Светлината Ханука. Празникът започва в 25-тия ден на еврейския месец кислев /ноември – декември/ и напомня на вярващите евреи за повторното освещаване на Храма в Йерусалим през 3597 г. по еврейския календар /168 г. пр. Хр./.
През 242 г. пр. Хр. Антиох ІV Епифан, владетел на Сирия, нахлул в Йерусалим и без особени затруднения го завладял. След като убил много хора и разграбил града, той се върнал в Сирия.Две години по-късно, Антиох отново се завръща в Йерусалим със своята армия. Той третирал евреите с голяма жестокост, разрушил стените на града, опожарил най-добрата част от града и заграбил всички златни съдове и съкровища от храма, пречейки на евреите да жертват и да се покланят. Той осквернил олтара, като пожертвал прасе на него и издигнал жертвеник на Зевс в храма. Евреите били принудени да спрат поклонението на Израилевия Бог, трябвало да престанат да празнуват всички еврейски празници и им било заповядано да престанат да обрязват синовете си. Хората, които се осмелявали да нарушат тези заповеди, били измъчвани, осакатявани, разпъвани или обесвани.
Един еврейски свещеник на име Мататия, събрал голям въоръжен отряд и въстанал срещу сирийците, преобръщайки езическите им олтари и убивайки тези, които жертвали на тях. Той също така наредил всички еврейски деца от мъжки пол да бъдат обрязани. Тогава те избягали със семействата си в пустинята и заживели в пещери. Сирийците тръгнали да ги преследват и успели да убият над хиляда души, изгаряйки ги в пещерите им.
След като ги предвождал в продължение на една година, Мататия се разболял и починал, оставяйки своя син Юда Макабеус като техен водач. Юда Макабеус и неговите братя продължили да се борят срещу сирийците и през 164 г. пр. Хр. те ги прогонили от страната. След победата, Юда казал на еврейския народ, че Бог очаква от тях да отидат в Йерусалим, да очистят храма и да принесат жертви. Хората отишли, възстановили олтара и върнали святите съдове в храма.
Когато те вече били готови да запалят светилника в храма /менората/, успели да намерят само една друза /малко съдче/, маслото в което щяло да им стигне само за един ден. Поставяйки вярата си в Словото Божие, те запалили менората и по чудо маслото не свършило. Светилникът продължил да гори по свръхестествен начин през всичките осем дни, без да угасва, докато евреите можели да приготвят още олио. Това е осем-дневното „Чудо на светлините“, празнувано от евреите през всички години до днес като „Празникът на освещението на Храма“ или „Празникът Ханука“.
Тази вечер в Софийската синагога ще бъдат запалени свещите за еврейския празник, който продължава осем дни. В продължение на осем дни във всички синагоги и във всяко еврейско семейство се палят свещите в ритуалния свещник – ханукия. Тази вечер президентът Росен Плевнелиев ще запали основната свещ на церемонията, наречена шамаша, с която се отправя послание за мир, разбирателство, толерантност и човеколюбие.
/e-Razgrad/
/По материали от интернет/

27-ми ноември – Празникът на победите

NELI

Нели НИКОЛОВА

В първите години след създаването си на 5 юли 1879 г. българската армия няма официален боен празник. Следва се традицията на руската армия, според която всяка бойна част чества свой годишен празник, задължително свързан със светец от църковния календар. Едновременно с това някои части възпоменават и дати на паметни битки от Руско-турската война. Военният министър полк. Паренсов забранява, с една от първите си заповеди от 1879 г., подобни празници, като се позовава на неоправдани разточителни разходи. Още на 1 януари 1880 г. с Указ № 1 княз Александър Батенберг учредява военния орден “За храброст” – отличие, с което се удостояват извършилите подвизи на бойното поле. А с Указ № 5 от 9 януари 1880 г. се постановява честването на Деня на храбростта в българската армия . В началото отбелязването на празника е скромно – церемонията включва панихида в гарнизоните, поздравления и обяд за кавалерите на ордена “За храброст” и военни паради главно в София. По-късно цар Фердинанд придава по-голяма пищност на честването, дори по време на войните празникът се отбелязва. Той се чества всяка година с отслужване на панихида за загиналите и молебен за живите, тържествата завършват с военен парад. Някои военни историци наблягат на факта, че привилегията да празнуват в този ден имат само онези, които са наградени с ордена “За храброст” и е напълно погрешно той да се смята за общовойскови празник. Едва от 1891 г. той се свързва с църковния празник на Св. Георги Победоносец – 23 април по Юлианския календар, тогава официален празник и за държавата. Но той винаги си остава привилегирован почетен празник само за носителите на военния орден.
От 1884 г. съществува специално разписание, когато в тържествени и празнични дни войската се освобождава от занятия, частите участват в паради, молебени и панихиди. Все още не е учреден специален боен празник на армията, но в датите присъстват сключването на Санстефанския мирен договор, Св. Георги Победоносец /честван тогава на 23 април/, Св. Димитър Солунски /20 октомври/, Св. Николай Чудотворец. Особено място в живота на войската заема Богоявление, когато по традиция се извършва водоосвещаване на бойните знамена. През 1893 г. празникът е съпътстван от 21 топовни салюта, но това все още не е бойният празник на армията.
След Сръбско-българската война /1885 г./, от 1886 г. по силата на министерска заповед са празнувани годишнини от победите при Сливница, при Драгоман, при Цариброд, превземането на Пирот. В тези дни се отслужват панихиди за загиналите офицери и войници, частите произвеждат църковни паради, а на войниците се дава по-добра храна /по специална разкладка/.
През 1888 г. военният министър полк. Сава Муткуров отменя празничния календар на полк. Паренсов и въвежда ново разписание на дните за молебени, панихиди и паради. За първи път е въведен общ боен празник на българската армия, който е разделен на две дати – на 7 ноември се чества Ден на падналите войници и се отслужват молебени и панихиди. На 8 ноември /Ден на победата при Сливница/ се произвеждат военни паради. В последствие /1898 г./ всички военни чествания се обединяват в датата 15 ноември, когато са завършени военните действия по време на Сръбско-българската войска. Празникът на победите е боен празник на българската армия, но той не придобива широка популярност в обществото и остава предимно за войската, военнослужещите и техните семейства.
Победоносното настъпление на 1-ва и 2-ра българска армия по време на Първата световна война срещу сръбските войски съвпада с Празника на победите /15 ноември/. Главнокомандващият ген. Никола Жеков издава заповед, с която поздравява целия личен състав на армията с “този велик празник, който ще вещае на поколенията за неговите воински добродетели и за несъкрушимата му енергия”.
Важна промяна търпи този празник през 1916 г., когато при преминаването от Юлианския към Грегорианския календар се пропускат 13 дни и той се отбелязва вече на 27 ноември. Още повече след превземането на Тутраканската крепост на 5-6 септември българската армия печели нови победи, връща си Южна Добруджа, а до края на ноември напредва към Букурещ. Има сериозни основания за тържественото честване на празника.
Обрат в този празник, обаче, настъпва през 1919 г., когато точно на тази дата е подписан Ньойският договор. Неговите клаузи буквално осакатяват и унижават България. Така че в следващите години този празник търпи развитие. Всяка година на същия ден в страната се провеждат протестни манифестации срещу Ньойската несправедливост. Войската е променена в изключителна степен, но тя продължава да чества бойния си празник. Тържествата се съсредоточават във Военното училище в София. Последното честване на Празника на победите е през 1925 г. Оттогава като боен празник на българската армия се чества вече Гергьовден, който след промяната на календара е на 6 май. А в дните около 27-ми ноември военните издания публикуват материали основно за несправедливостите на Ньойския договор. Само през 1941 г., във водовъртежа на Втората световна война, когато българските войски отново се завръщат в Македония, Беломорието и Добруджа, е припомнен старият боен празник – отбелязан на 27-ми ноември с манифестации и речи, като ден на славата на българското оръжие.
Разградският 19-ти пехотен полк има свой боен празник – това е датата 6 септември, когато през 1916 г. той е един от тези военни части, които изнасят основната тежест на Тутраканските боеве и ги превръщат в епопея. Като боен празник на полка се налага в годините след Първата световна война. Местната преса ежегодно отделя достойно място на страниците си на този празник, а разградското гражданство е изключително съпричастно в подобни чествания. Създава се усещането, че чувствата между войска и гражданство са взаимни.
След 1944 г. е наложена друга празнична система, друга идеология, които подменят дните за честване на Деня на храбростта Гергьовден и Деня на паметта Архангелова задушница с други празници. Едва в последните години тези празници са актуални във военния календар. Със заповед на министъра на отбраната Валентин Александров от 4 март 1993 г. е въведен 6 май като официален празник на Българската армия. А 27-ми ноември си остава за обществото датата на Ньойския диктат. Но трябва да се знае, че във военния календар този ден, макар и за известно време, е отбелязван като Празник на победите – защото той е спомен за една спечелена война, която е прослава за българската армия. Затова нека днес тази дата звучи със смисъла на Празника на победите!

Нели НИКОЛОВА – Регионален исторически музей, Разград

1 3 4 5 6 7