Архив: Статии, коментари, анализи

75 години от Крайовския договор

NELIНа 7 септември 1940 г. в 15,20 часа в румънския град Краойва е подписан договорът, с който в пределите на България е върната Южна Добруджа, отнета й по силата на Букурещкия договор от 28 юли / 10 август/ 1913 г. От българска страна подписи в този документ полагат пълномощният министър Светослав Помянов и Теохар Папазов, нарочен съдия при Постоянния съд за международно правосъдие, в качеството си на царски пълномощници. Българската делегация в Крайова е водена от С. Помянов и в състава й влизат генерал-лейтенант Г. Попов, д-р А. Ангелов, Александър Моллов, полковник Ив. Попов, Т. Теодоров, проф. Ст. Романски, Ас. Чакалов, Н. Узунов, а от Министерство на външните работи – Ив. Данчев, П. Чопов, С. Балан, Ял. Кацаров и Хр. Бояджиев.
Румънската делегация е доста по-многобройна и е председателствана от Ал. Крециану, пълномощен министър. Българската делегация тръгва за Румъния на 18 август 1940 г. през Видин. В Калафат е посрещната от румънскте власти и със специален влак е отведена в Крайова, където пристига на 19 август. Посрещнати са любезно, съгласно всички изисквания на протокола. Но в традиционното румънско гостоприемство се чувства и нещо повече от обикновена формалност.
Териториалните въпроси са уговорени предварително, още преди тръгването на делегацията за Крайова – да се върне статуквото отпреди 28 юли /10 август/ 1913 г., като се елиминира възможността да се нанасят дори най-малки поправки в граничната линия, които биха имали за цел да удовлетворят нечии интереси /примерно от българска страна – касаещи водоснабдяването на Силистра, а от румънска – използването на едно автомобилно шосе/. Така български и румънски военни експерти начертават върху картата новата стара граница, онази, която е до 1913 г.
Румъния настоява за по-дълги срокове, за да може цялото румънско население да напусне Южна Добруджа, преди да влязат там българските власти. От българска страна се бърза, поради желанието за изселване преди да е настъпило лошото есенно време. В крайна сметка когато българите навлизат на територията, румънците вече са я напуснали. Постигнато е съгласие предаването да стане на четири етапа между 20 септември и 1 октомври 1940 г., а изселването – в тримесечен срок от ратификацията на договора, която пък трябва да стане най-късно до 15 септември 1940 г. Доброто време в онази есен продължава дълго, до края на 1940 г., и изселването може да стане при добри атмосферни условия.
Естествено, най-важният въпрос за разрешаване, е изселването на българското население от Северна Добруджа и на румънското население от Южна Добруджа. Логично за българското население е трудно да напусне огнищата, където са живели деди и прадеди. Българската делегация се старае да намери едно по-благоприятно решение. Добруджанецът Т. Теодоров полага най-големи усилия в това отношение, като изготвя изложение,в което предлага изселването да не е задължително, а факултативно. Онези, които откажат да се изселят, занапред да не могат да търсят подкрепа в качеството на народно малцинство. Приема се обаче, само факултативно изселване при известни условия, на българи и румънци в други области на Румъния и България.
Чл. 2 на Крайовския договор повелява, че „високодоговарящите страни заявяват тържествено, че установената между тях граница е окончателна и вечна”. Което от своя страна означава, че „всяка от договарящите страни се задължава следователно да не предявява никога претенции от териториално естество срещу другата високодоговаряща страна.”
Според чл. 3 е постановено за Добруджа изселването да бъде задължително. А чл. 6 установява създаването на една смесена комисия от трима членове румънци и трима членове българи, до която ще се отнасят всички въпроси, свързани с прилагането на договора, за чието разрешение не е била предвидена специална процедура. Комисията ще има седалище в Гюргево и се предвижда да се събере в тридневен срок след размяната на ратификационните документи. Последната е предвидена да стане в Букурещ най-късно до 15 септември 1940 г.
Самият Теохар Папазов две години след подписването на Крайовския договор дава собствена оценка: „Добре схванат и искрено приложен, договорът ще даде възможност за възстановяване на старото приятелство, което по-рано винаги е съществувало между двете съседни страни, свързани с толкова общи интереси. … Доколкото ми е известно, няма друг пример в историята, да е отстъпена доброволно територия по силата на разума и на добре разбраните интереси. В случая надви благоразумието и създаде залог за едно добро бъдеще на двете съседни страни.”
Макар и да протичат в началото мъчително и трудно, преговорите завършват на 7 септември с подписването на договора за връщането на Южна Добруджа в пределите на България. Независимо, че някои клаузи и редица изисквания във връзка с приложението му са неизгодни за българската страна и за интересите на българското добруджанско население, българският народ приема сключването му като акт на национално освобождение на Южна Добруджа.
На 21 септември 1940 г., възторжено посрещната, българската армия започва да влиза в областта. Това е най-големият успех на българската дипломация след края на Първата световна война. България си възвръща територии, населени изключително с българи, откъснати в противовес с всякакви исторически и етнографски права. Провежданата политика на мирна ревизия и неутралитет доказва правотата си. Не трябва да се забравя, че това е единствената териториална промяна, извършена в полза на победена страна по време на войната, която остава в сила до нейното завършване. От друга страна подписаната на 7 септември 1940 г. в Крайова спогодба между България и Румъния завихря нови, динамични процеси на Балканите.
Нели НИКОЛОВА

Битката за морския пясък

България има брегова ивица с дължина 387 км, върху която има около 16 000 дка плажове. Не е толкова много (сравненията с Гърция, Турция или Хърватия са неуместни), но не е и никак малко – от десетилетия насам летният туризъм носи големи приходи на десетките морски общини, на малкия и големия бизнес и на държавата. Почти цялата плажна ивица се използва за нуждите на туризма. Този държавен ресурс, който е посочен в конституцията, носи около 10 млн. лв. годишно под формата на наеми, концесионни такси и гълта още толкова под формата на инвестиции в поддръжка и обслужване. Зад дългите пясъчни ивици, хилядите чадъри и стотици заведения обаче има гъста плетеница от интриги и интереси в един доста „ексклузивен“ бизнес, достъпен за ограничен кръг от инвеститори и с висока степен на риск.
Плажовете бяха прехвърлени на частни стопани, като този процес започна през 1997 г. От тогава до сега ивиците преминаха в ръцете на няколко основни типа инвеститори: едните са собственици на хотели по морето, които поеха и управлението на плажове в съседство, за да предлагат на клиентите си пълен пакет от услуги; другите са класически оператори: наематели и концесионери на плаж, чиято цел е да печелят и от хотели, и от случайни посетители, от заведения, водни спортове и др. Големите известни плажове са запазени от години за определен тип инвеститори, свързани с бившите силови групировки. Има много по-малки плажове, които се разработват от концесионери, а напоследък и наематели. В това уравнение напоследък се намесиха и курортните комплекси като Албена, Златни пясъци, Св. св. Константин и Елена и други, които настояват, че комплексите трябва да се управляват като едно цяло и затова държавата трябва да им прехвърли и плажовете, вместо да им ги дава на концесия в състезание.
Различните интереси на тези инвеститори се сблъскаха за пореден път след новината за прехвърлянето на плажовете в министерство на туризма и заявката на държавата за смяна на модела на стопанисване. Едните искат да получават ресурс „по право“, другите искат намаляване на държавната такса, третите – отпадане на някои отговорности. Но в темата за плажовете има един много по-важен за всички въпрос и той е как услуга, основана на общ за всички ресурс, да стане едновременно по-качествена и по-добре организирана.
Моделът за отдаване има няколко недостатъка. Първо, той не прави разграничение между различните видове плажове: дали са в оживен комплекс, в голям крайморски град или на няколко километра от най-близкото населено място – за всички важи една и съща методология за определяне на цената и едни и същи правила за стопанисване. Второ, залага много високи изисквания към потенциалните кандидати, което, освен че ограничава кръга на участниците, води до оскъпяване на услугата за сметка на крайния клиент. Наемите и концесионните такси за плажовете започват от няколко хиляди лева и достигат до около 2 млн. лева за един плаж. Те се плащат задължително за 12 месеца, без значение какъв е бил сезонът и колко месеца е работил стопанинът. Така например концесионерът на плаж „Лозенец“, който тази седмица беше затворен заради бактерии във водата, ще трябва да отговаря със собствените си средства за провала на община Царево да пречисти водата. Към таксата се прибавят разходите за т.нар. задължителни дейности като водно спасяване, медицинско осигуряване, почистване, изграждане на техническа инфраструктура. Самите правила за обезопасяването, а и за извършването на търговската дейност са така написани, че на практика всеки наемател във всеки момент е нарушител. Това, от една страна, прави контрола от страна на държавата труден и неефективен, а от друга, създава много висока степен на риск за инвеститорите. В мътната вода процъфтяват предимно онези с връзки, а страдат всички туристи.
Излиза ли сметката
„Стопанисването на плаж е много отговорна дейност и ако не се прави както трябва, може да има много неприятни последици. Плажът е лицето на курорта“, коментира темата Николай Недков, член на надзорния съвет на „Златни пясъци“ и общински съветник от Варна, наемател на плаж „Нирвана“ в най-северната част на Златни пясъци. Недков е бил единственият кандидат в процедурата за малкия плаж на север от курорта, в близост до пречиствателната станция. Наемът на година е 32 000 лв. „Разходите по поддръжка са доста големи, почти колкото наема“, казва той и описва задължителните дейности, в които инвестира всеки сезон: спасителен пост на всеки 100 метра, трима спасители за всеки пост плюс заплати и осигуровки; почистване, тоалетни, душове, вода, ток, медицинско обслужване. „Ако нямах договорка с хотелиери да карат туристи на плажа, нямаше да изкарвам и половината на наема“, твърди предприемачът. Той е заел 30% от активната плажна площ (при положение че има право на 50%) с платени чадъри, но категорично отхвърля варианта да се откаже изцяло от тях. „Ако аз трябва да разчитам на оборота от моя ресторант на плажа, който е 300 лв. на ден, няма да мога да платя нищо“, заявява предприемачът. Чадър, два шезлонга и две шалтета на „Нирвана“ са 20 лв.
„Сметката при стопанисването на плаж излиза най-добре в курортите, на другите места е по-сложно“, казва Андрей Василев, който също е общински съветник от Варна и търговски директор на „Лазурен бряг 91“ – концесионер на централния варненски плаж. Фирмата е свързана с варненската група „Химимпорт“. „Най-зле е там, където няма инженерна инфраструктура. Ако няма достъп за туристите – няма и кой да плаща. С наем от чадъри и шезлонги не можеш да си платиш концесията. Но аз съм и против да се разчита само на заведения и плажовете да са пълни с барове. Трябва да има баланс“, казва още Андрей Василев. Той, както и останалите представители на бранша, е на мнение, че държавата трябва да направи разграничение между плажовете в комплекси, в града, пред къмпинга или в неурбанизирана територия и да ги отдава по различни правила.
По-крайни в критиките си към самите стопани и необосновано скъпите „екстри“ на плажа са туроператорите. „Всички знаят какви пари се генерират на плажовете, чадърите не са им основното перо в прихода“, казва Венцислав Танчев, управител на компанията „Сънтурс“, представител на германския туроператор „Алтурс“ (Alltours). „Наемателите могат да се откажат да взимат пари за тях, а това ще даде силен тласък на туризма“, казва експертът. Това, разбира се, не зависи само от благоразположението на бизнеса, а трябва по някакъв начин да се стимулира от държавата. Дали ще е с по-ниски концесионни такси, или като облекчи изискванията към стопаните и поеме част от неприсъщите им в момента дейности, като медицинско осигуряване например – тепърва ще се решава. Танчев има и по-радикално и оригинално решение. „Държавата печели годишно от концесии около 10 млн. лева, или 5 млн. евро. За реклама на туризма се дават над 5 млн. лв. от бюджета и още толкова на година от еврофондовете. Не съм сигурен, че в момента тя е много успешна. Затова държавата може да се откаже от този приход, и без това не е кой знае какво, и вместо това да рекламира страната ни с безплатните плажове. Наемателите могат да печелят от заведения, водни спортове, масажи и др.“, смята той.
Защо са скъпи заведенията и чадърите
„Държавата е виновна за това, че цените по българските плажове са по-високи от тези в Италия“, коментира пред „Капитал“ собственик на плажно заведение, пожелал да остане анонимен. „Преди поддръжката на плажовете е била задължение на общините, като за да им се спестят тези разходи, се е преминало към концесиите. За частните компании разходите по поддръжката остават, но са добавени и още – такси и наеми. Държавата трябва да се радва, че има кой да го прави, затова трябва да намали таксите или дори да ги премахне напълно, а изборът на концесионер трябва да става не на база цена, а на база представен проект за ползването на конкретния плаж“, смята още той.
Така например сегашната ситуация на практика създава несигурност за всички по „плажната верига“, включително за заведенията. Един плаж може да печели много от хубави заведения, но отношенията между двете са странни. Заведенията заплащат или фиксиран наем на концесионера, или разпределят с него печалбата в определено съотношение. Често концесионерът е собственик на плажните конструкции. По думите на собственици на заведения договорът между стопанина на плажа и тях е така разписан, че те почти гарантирано ще бъдат в нарушение на някое от условията за шум, работно време, заемане на допълнителна площ, като например дюна, допускане на хора с кучета и т.н. Това позволява на концесионера лесно да прекрати договора предсрочно и да сключи договор със следващия мениджър, готов да предложи по-добра цена. Така заведенията, първо, живеят в несигурност за утре, а, второ, трябва да покриват наема към концесионера. Това неизбежно се отразява на цената за крайния потребител.
Заведенията не са единственото, което прави впечатление с цената си. „Абсурдно е за чадър и шезлонг да се плаща повече, отколкото за нощувка – всички са на това мнение“, се казва в отговори по темата на Министерството на туризма, изпратени до „Капитал“. „Важното е да се намери формулата, така че нито концесионерите да бъдат ощетени, нито хотелиерите, но и туристите да получават услугата, която очакват. Това е свързано и с разделянето на плажовете на различни категории по функционалност, защото не следва правилата за някои по-слабо посещавани плажове да са сходни с тези в оживените черноморски курорти“, признават от министерството. Целта е цената на услугите да бъде достъпна, а където е възможно, да стане минимална или дори нулева „в най-кратки срокове, дори от следващата година“, посочват от ведомството на Николина Ангелкова.
Но и в момента в Закона за устройство на черноморското крайбрежие има разграничение на плажовете – в национални и курортни комплекси, населени места, вилни селища, къмпинги и неурбанизирани територии, припомня Андрей Василев от „Лазурен бряг 91“. „Честно казано, не стана ясно как това се отрази на наемната цена. Според мен никак. Трябва да се направи ясна диференциация между плажовете в зависимост от това дали има инфраструктура, от една страна, и от друга – дали са в национален курорт, населено място или нещо друго.“ Това привидно разграничение беше направено след поредния опит за реформи преди няколко години, когато свободната плажна площ беше увеличена от 20% на 50% и ДДС стана задължителен за концесионерите. Ако питате концесионери като Василев: „Това е несправедливо – все едно да си купиш хотел със сто стаи, но да отдаваш под наем само 50, останалите да ги даваш безплатно. Тази методика не е коректна и води до оскъпяване на услугите.“ Но идеята да се покрият с платени чадъри всички плажове сама по себе си е абсурдна и дори и така няма да доведе до това концесионерите да си изплащат наема с това перо.
Много наглост и малко качество
Дори за 50-те процента платена площ Василев сам признава, че качеството на услугата не е толкова високо, че да отговаря на цените. Изследване на „Капитал“ показа, че освен в Лозенец на много места все още няма дълбоководно заустване и това води до проблеми с водата извън одобрените зони за къпане, а понякога и в тях. „Туристическият продукт е некачествен, но за сметка на това скъп“, констатира Василев. Той защитава идеята, че плажовете в националните курорти и курортните комплекси трябва да минат към самите курорти или към хотелите. Именно тази идея – да се дават привилегии на определени участници на пазара, доведе до раздор в бранша и разцепването на Асоциацията на концесионерите на морски плажове. Нейният председател Иво Стефанов не подкрепя исканията на хотелиерите, тъй като те представляват недопустима намеса на свободния пазар и ограничават конкуренцията.
Самите хотелиери неофициално коментират, че в момента концесионерите им извиват ръцете. „Не можеш да имаш all inclusive без плаж, затова хотелиерите са длъжни да се спазарят с концесионера за чадъра и шезлонга. Ако си собственик на хотел на трета линия, няма да имаш голям избор, освен да платиш“, казва представител на бранша. Но идеята, защитена в писмото на представителите на „Слънчев бряг“ АД – да им се предоставят плажовете пред хотелите, тъй като досегашният модел нямал визия, е, меко казано, неприлична. Не е сложно да предположим, че да се предоставят плажовете безплатно и без конкуренция ще доведе най-малкото до поскъпване на услугата, а най-вероятно и до влошаването й. Ако ви трябва пример, Слънчев бряг-север в момента се стопанисва от дружество, в което имат участие хотелиери – нарушенията там са толкова много, че министърът на регионалното развитие Лиляна Павлова обяви, че ще се постарае да отнеме тази концесия. Представете си да нямаше такава възможност.
Засега единствената сигурна промяна е, че концесиите ще преминат към Министерството на туризма от 2016 г., потвърдиха пред „Капитал“ от ведомството на Николина Ангелкова. „По казуса се работи още от началото на мандата. Създадена е междуведомствена работна група с МРРБ, която трябва да подготви условията за плавното прехвърляне на тези функции. Това трябва да не се прави механично и стресово, а с нужния капацитет и анализ на методологията и контрола. За целта се проучва и чуждият опит на редица държави, сред които Гърция, Турция, Хърватия, Испания, Италия и други, за да се намери най-добрият модел, който да е подходящ за българските условия и да гарантира, че туристите ще бъдат доволни“, посочват оттам.
Сравненията с тези държави надали са релевантни – те са доста по-големи, с много повече плажна ивица. Всеки модел, който носи промяна към по-добро, ще бъде добре дошъл, но не очаквайте кой знае колко – промените по бреговата линия рядко стават бързо, когато са в полза на туристите.

Анализ на „Капитал“

Оркестърът на „Титаник” свири в България, преди да потъне

В една от най-разтърсващите сцени от „Титаник“ на Джеймс Камерън корабният оркестър свири на палубата „Nearer, My God, to Thee“ (в пр. – „по-близо, Боже, до теб“), докато пищящи, бягащи или отчаяни пасажери на лайнера намират спасението или смъртта си в ледените води. „Господа, за мен беше привилегия да свиря с вас!“ слага точката актьорът Джонатан Евънс-Джоунс – в ролята на Уолъс Хартли, първа цигулка и лидер на бенда. Историята на оркестъра, който повдигал духа на корабокрушенците в сетния им час, е сред най-устойчивите митове за кораба, потънал едва „четири дни след триумфалното начало на първото си плаване. В биографиите на Уолъс Хартли и седмината му спътници (млади музиканти от Великобритания, Белгия и Франция) обаче рядко е споменаван един любопитен факт, свързан с България Работата е там, че именно бендът на Хартли, оркестърът на „Титаник“, е донесъл първи рагтайма и джаза в България. Това откритие дължим на дългогодишния познавач и изследовател на жанра Владимир Гаджев, който разказа за „българската следа“ в книгата си „Джазът в България. Българите в джаза“. „Повече от месец публиката в няколко големи български градове – София, Пловдив и Варна, с възторг приема техните изпълнения. През зимните месеци бендът работи в новооткритото софийско Градско казино. Това са последните наземни участия на оркестъра, преди да се качи по трапа за първото и последно плаване на „Титаник“, пише Гаджев. Ето как прохождащият джаз стъпва на българска земя. В късната есен на 1911 г. в пристанище Варна акостира кораб, от който слиза британски оркестър, търсещ работа. Диригент и цигулар е Уолъс Хартли, вече известен в Европа бендлидер и стар „морски вълк“, кръстосвал Северния Атлантик с корабите близнаци „Лузитания“ (по-късно потопен от германска подводница през Първата световна война) и „Мавритания“ на фирмата „Кунард лайн“. Между плаванията той и оркестърът му отсядат в луксозните заведения на някои от големите европейски градове, докато отново получат покана да се качат на борда. Във Варна Хартли е ангажиран в ресторант „Грозд“ на входа на Морската градина, а слуховете за високите качества на оркестъра бързо достигат и до столицата. Следва покана от току-що построеното софийско Градско казино с адрес ул. „Гурко“ 1 (днес на това място се помещава Софийската градска художествена галерия). Така през зимата на 1911/1912 г. оркестърът на Уолъс Хартли пристига в столицата и започва работа в казиното при подчертан публичен интерес. Репертоарът му е смесица между европейската салонна и американската танцова музика, която включва и най-модното за момента предложение – рагтайма. От чисто историческа гледна точка е важно да се спомене, че съставът свири две, а може би и повече, от най-популярните мелодии на Ървинг Бърлин. Те са написани и издадени на ноти (звукозаписът като техника е все още в ембрионален стадий) през същата 1911 г. – Alexander’s Ragtime Band и In The Shadows. Специално първата и до днес е непреходен евъргрийн, а в България до края на Втората световна война се изпълнява с пригодения български текст „По целий свят/ дори у нас/ прочут е „Александър джаз…“ Така чрез оркестъра на Хартли във Варна и София за първи път прониква „новата американска музика“. Самият джаз през 1911 г. все още е във фазата на ферментация, неизбистрен като стилово направление, локално затворен в Ню Ор-лийнс и по поречието на Мисисипи, слабо известен дори на афроамериканската аудитория в САЩ. Концертите на състава будят особен интерес сред българското музикантство. Макар все още да е в плен на ориенталските интонации, то вече надава ухо за европейските, та дори и американските предложения. Процесът ще се задълбочи след Първата световна война било чрез звукозаписа, било чрез живия пример на нашите музиканти, емигрирали в САЩ след Илин-денско-Преображенското въстание и прибрали се като доброволци в Балканската, Междусъюзническата и Световната война. Сред старите софийски музиканти дълги години битува легендата, че Уолъс Хартли харесал един български кларнетист и го поканил да свири в неговия оркестър. Но документално тази версия не намира никакво потвърждение. Пък и е малко вероятно, като знаем, че бендът е съставен само от струнни инструменти. Гостуването на Хартли оставя ярка следа у българската публика. Софийската преса от онова време не пропуска да отбележи изявите, а през 60-те години писателят Константин Констатинов пише в своите мемоари „Път през годините“ (за реакциите след потъването на „Титаник“): „Припомнихме си хубавия момък със слабо закъдрени руси коси, диригент на малкия оркестър, които ни се покланяше усмихнат, когато му ръкопляскахме и искахме да повтори (…). Той беше дошъл в тая чужда страна да изкарва оскъдната си прехрана, създавайки всяка вечер удоволствие на хората по масите, и сега бе загинал с ореол на трагично мъжество. Ние не знаехме кой е, откъде е дошъл, как се наричаше, но почувствахме истинска скръб, като че в това нещастие бяхме загубили много близък човек“. По всяка вероятност изявите у нас са последните концертни гастроли на бенда на твърда земя, преди да се качи на борда на „Титаник“ и да отплава от бреговете на Саут-хемптън на 10 април 1912 г. Оркестрантите пътуват във втора класа и са записани в бордните документи в следния състав: Уолъс Хартли, от Ланкашър, водач на бенда и цигулар; Тиодор Роланд Бейли, роден в Лондон – пианист; Роже Мари Брико, французин от Косне-сюр-Лоар – чело; Джон фредерик Престън Кларк от Ливърпул – бас; Джон Лоу Хюм от Дъмф-рис, Шотландия и Жорж Александър Кринс от Спа, Белгия – цигулки; Пърси Тейлър от Лондон и Джон Удуърт от Оксфорд – чели-сти. Със своите 33 години Уолъс е доайенът на бенда – останалите загиват на възраст между 20 и 32. В репертоара съжителстват различни жанрове и епохи: до „Менует“ на Луиджи Боке-рини и „Солвейг“ на Едвард Григ откриваме Alexander’s Ragtime Band на Бърлин и Maple Leaf Rag на Скот Джоплин. Според тогавашната практика на луксозните круизни параходи съставът е имал готовност за разделяне на по-малки, независими една от друга формации в зависимост от изискванията на отделните ритуали: време за чай, следобеден концерт, матинета, салонна и танцова музика за вечерящите и т.н. Всички те са описани предварително в договора между лидера на състава и Брус Исмей, главен директор на фирмата „Уайт стар лайн“, собственик на лайнера. Подобна диференциация се е практикувала и в първокласните ресторанти на България – салонна музика по време на вечеря и „хот оркестър“, който по-късно започва да свири за танци. Според финансовите възможности на собствениците това са два различни оркестъра. Но много често музикантите от салонната формация сменят струнните инструменти с духови (цигулката с тромпет, виолон-челото със саксофон и т.н.) и продължават да работят с нов репертоар и съответните костюми. Тази предвоенна традиция отшумява чак в средата на 60-те години в елитните заведения – например ресторант „България“ в София. По-нататък историята на Уолъс Хартли и оркестъра му е известна – през нощта на 14 април 1912 година „Титаник“ се сблъсква с огромен айсберг и потъва, а с него и 1500 души пасажери (сред тях поне 38-40 българи) и екипажът. В ледените води изчезват и музикантите, които не спират да свирят докрая Според някои финалното им изпълнение е „Есен“. Други източници твърдят, че бендът до последно повдигал духа на корабокрушенците с рагтайм. филмът на Джеймс Камерън подкрепя версията, че на финала са свирили мелодии с религиозно съдържание. (Това предположение се свързва с факта, че бащата на Хартли ръководи църковния хор в местната методистка църква. Именно той запознава паството с химна Neared, My God, to Thee. Бъдещият джазмен пее в хора на баща си и пак там се научава да свири на цигулка.) Вече повече от век съвестни изследователи разкриват подробности от драмата на „Титаник“. Оркестърът става герой на самостоятелни истории: от филмите Titanic: The Band Played On и Titanic – Band of Courage, до документално-образова-телния „Гибелта на „Титаник“ и Варна“, създаден за Музея на историята в морския град от д-р Олег Бенов, Християн Облаков и Владимир Янев. Цигулката на Уолъс Хартли също продължава да живее 103 г. след смъртта му: тя бе открита на таван във Великобритания през 2006 г. Металните елементи на инструмента от палисан-дрово дърво са ръждясали от морската вода, той вече не е годен за свирене, но въпреки това бе продаден на търг за забележителните 1.45 млн. долара. Когато тялото на Хартли изплува две седмици след катастрофата, цигулката е привързана за тялото му. Тя е особено скъпа на музиканта, защото е дар от неговата годеница Мария Робинсън. Върху дървото е гравиран надпис „За Уолъс по случай нашия годеж“. В началото Уолъс се колебаел дали да приеме работата за „Уайт стар лайн“, тъй като току-що е предложил брак на Мария. Но в крайна сметка отплава с „Титаник“ и двамата годеници никога повече не се срещат. /КРОСС/

Девети май – символът на Обединена Европа

NELI„Видях войната. Видях войната във въздуха и на земята. Видях кръв течащата от ранените. Видях мъже, които изкашлят обгазените си дробове. Видях мъртвите в калта. Видях унищожени градове…”
В човешката история Втората световна война е най-голямата трагедия, сполетяла човечеството, но и предизвикана от собственото му безумие. Световна, защото бойните действия се водят на 5 континента и в 3 океана. Това е най-мащабният и унищожителен военен конфликт. Но тя е и пределна линия в историята на съвременния свят. В условията на невиждани жестокости и кръвопролитни боеве светът обръща посоката на своето развитие, за да тръгне по пътя на демократично мислене и глобалистки течения.
В продължилата 6 години Втора световна война вземат участие повече от 60 страни, а убитите са над 60 млн души.
Наред с тези жертви и материални щети, войната нанася огромни поражения и върху духовния аспект от историческото развитие на човешката цивилизация. Под пепелищата на разрушените и опожарени европейски градове, под труповете на загиналите войници и избитите в концентрационните лагери, лежат погребани и ценни паметници на човешката култура.
Втората световна война промени Европа из основи. Историците ще продължават да преосмислят уроците й и самата нея като факт. Но датата 9 май в съвременния свят стана символ на обединена Европа. Наред с признателността, съвременният човек има нови ценности. В 21-я век категории като партньорство, взаимопомощ, сътрудничество придобиват все по-широко значение. А това е сигурен знак, че Светът се обединява.
Нели НИКОЛОВА

Момина чешма

От публикациите, направени досега по повод на Момина чешма в Разград, става ясно, че в центъра на града ни още преди Освобождението е имало водоизточник, носещ името „Къз чешме”. Използван още през 19 век, наименованието му точно обосновава поставянето на именно такава фигура върху постамента. Легендата за чешмата е разказана от един от изследователите й Христо Стойков в следния вариант:
“На площада най-напред е имало обикновена каменна чешма с два големи чучура. Около площада се намирала къщата и дюкянът на богат арменец. Той имал само една дъщеря на име Анахид. Била висока, стройна, черноока и много красива. Толкова хубава, че друга като нея нямало в града. Влюбила се тя в бедния български момък Иван, който изкарвал прехраната си като даскал. Едър, строен, рядко красив и умен, и Иван се влюбил в Анахид. Но баща й не искал зет голтак и не давал дума да се каже за женитба. При всеки удобен случай той говорел на дъщеря си, че Иван не е за нея и обещавал да й намери богат, хубав и почтен момък. Думите му били напразно. Анахид и Иван продължавали да се срещат и явно, и тайно и нищо не било в състояние да ги раздели.
Минали две – три години. Нещата не се променили. Бащата решил да действа. Той често ходел в Цариград по търговски дела и у свои познати видял личен момък арменец. Уговорили с баща му да го ожени за дъщеря си. Един есенен ден съгледвачите и момъкът дошли в Разград.
Годежът1631 на Анахид с богатия момък трябвало да стане още вечерта. По стар арменски обичай момата трябвало преди сгодяването да се изкъпе. Надвечер Анахид с няколко свои дружки започнали да пълнят казана на банята у тях с вода от чешмата на площада. Анахид помолила дружките си да останат вкъщи, а тя сама притичала да донесе един медник с вода. Отишла с бързината на кошута, а се забавила. Почакали, почакали дружките й и, обезпокоени, тръгнали да я търсят. Намерили я паднала пред чешмата. Лежала неподвижна. Завикали изплашени. Събрали се хора и пренесли Анахид в дома й. Там, на светлината на газената лампа видели, че цялата е потънала в кръв, на главата й зеела дълбока рана. Помислили, че при бързането се е препънала или подхлъзнала и ударила в ръба на някой остър камък.
На другия ден се разчуло, че Иван е изчезнал от вечерта. След три дни го намерили удавен във вира на една водна мелница към Хасанлар /дн. с. Гецово/. Тогава всички разбрали какво се е случило вечерта с Анахид.”
По-нататък легендата разказва, че за да получи поне малко утешение, бащата решил да изгради паметник, който да напомня за неповторимата красота на момичето и голямата любов. Когато пътувал до Букурещ, на пазара видял изложена изящно изработена статуя на девойка, с преметната горна дреха през дясното рамо, а над него с две ръце прихванала съд за вода. Закупил я и я донесъл в Разград. Поискал разрешение от местните власти да преустрои чешмата пред дома си, да събори старата чешма и да построи нова – такава, каквато я познаваме днес.

/в. „Ново Лудогорие”, брой 87 от 27 юли 1974 г./
След по-късно направените проучвания вече е установено – фигурата на Момата е отлята в металургичния завод в гр. Бланско, а неин автор е скулпторът – моделчик Павел Ваверка /1826 – 1899 г./. Нейни копия има и в други населени места в Европа.
Времето оказва своето въздействие на постамента и скулптурата, което периодично налага да се прави ремонт и укрепване. Сведенията в местната преса говорят за едно такова укрепване през 1924 г.: „Момината чешма, ремонтирана, пребоядисана, има вода в изобилие и е добила приятен изглед.”

/в. „Разградски ратник”, бр. 7 от 1924 г./
Нов ремонт е направен през 1930. Според сведения на разградски граждани той е направен със средства на аптекаря020 Ангел Кантарджиев, който е имал собствена аптека на площада. Сменен е основният камък /като се има предвид, че постаментът се състои от 7 части/, сериозно повреден по това време, направени са нови корита. Оставени са да текат три чучура – на западната, източната и северната страна, а над тях са поставени калайдисани кюпчета на синджири, чийто горен край е прикачен със специални железни халки. В средата на основния камък на постамента, на северната страна е издълбан надпис:
1930 А. Н. Кантарджиев

Момина чешма е запазена в този вид до 1972 г., когато започва ремонт и разширение на главната улица в Разград. Това налага да се помисли за преместването й. в миналото на малкото площадче с размери 15 х 15 метра, с наредени от двете страни ниски дюкянчета и в центъра на пресечката на пет улички, чешмата стои добре. Но в новото време, когато площадът вече е с размери 300 х 70 – 80 метра, движението в центъра става интензивно, а след корекцията на главната улица чешмата остава точно по средата, което пък от своя страна означава, че се губи утилитарната й функция, е взето решение „Момина чешма да бъде преместена само на 5 метра от старото място, за да се решат въпросите около опасността при напрегнатото движение и използването й като чешма”

/в. „Ново Лудогорие, бр. 93 от 10 август 1972 г./
Демонтажът на Момина чешма е направен на 26 юни 1972 г., когато за час всичките й части са отнесени за съхранение до завършване на преустройството на пътя в двора на Техническата служба на Градския народен съвет /намираща се тогава на ул. „Тодор Бухтев”, днес ул. „Марица”/.
През последните дни на месец август площадът е подготвен за връщането на чешмата. До началото на септември всички части на постамента са обработени и освежени. За съжаление при тази обработка е заличен надписът на основния камък.
След окончателния завършек на строежа на разширението на уличното платно, на 2 септември 1972 г. Момина чешма е поставена на новото си място. Старите корита са изоставени, а в дните от 3 до 6 септември на източната и западната страна са направени малки, над които на 7 септември са завити два големи чучура, чешмата е включена в пригодената за това улична водна мрежа.
Според проучванията на някои изследователи на водоизточника, до 1956 г. той получава вода по естествен гравитационен път, а след това, тъй като се губи водата от извора и проявена небрежност за отстраняването на проблема, е скачен към уличната водопроводна мрежа. В определен период от време върху скулптурата има тенекиен фенер, прикачен върху съда за вода, поставен нарочно. Годината на поставянето му не е известна, но е пален всяка вечер от определен човек и изгасван на сутринта. По устни сведения газеният фенер е заменен през 1950 г. с ток от уличното осветление, за което е нарочно преустроен. През 1961 г. тогавашният председател на Градския народен съвет Борис Караджов нарежда фенерът да бъде снет, тъй като е неподходящ за момината фигура.
Момина чешма е уникален паметник на културата, както за града ни, така и за България. Високите художествени качества на скулптурата винаги са предизвиквали интереса на разградчани и особено на минаващите оттук наши и чужди туристи и гости. Единствена в страната, но в Европа Момата има няколко сестри – в полския град Мишленице, в две селища в Словения – Връхник и Долни Логатец, в чешкия град Бланско. В окръжния музей в Бланско се съхраняват още три статуи, напълно еднакви с изброените дотук. Следователно на база на проучванията /основно Стоян Стоянов/ са установени 7 чугунени фигури, отлети за чешми, „сестри” на девойката от Момина чешма.
Установено е, че автор на художественото произведение е скулпторът – моделчик Павел Ваверка /1826 – 1899 г./, работник в Бланския металургичен завод. Заводът е имал търговски склад във Виена за отлетите от него копия. Със сигурност може да се счита, че Разградската община в края на 19 век е закупила статуята от този склад. Автентичен документ за поставянето на фигурата не е открит, тъй като архивите на общината са повредени от голямото наводнение, а тези, на околийското управление са унищожени от пожара на сградата на управлението в началото на 1940 г. Протоколи на общинския съвет са публикувани обаче в градско-общинския вестник „Разград”, в които се съдържа информация за обсъжданията на градоустройствения план през 1895 г. Там откриваме и факта, че през същата година е преназначен за градски инженер Иван /Ян/ Буфа. Вероятно той е връзката с чешкия град, а и в началото на 1896 г. общинският съвет разрешава на кмета Ал. Зорзанов задграничен отпуск по болест. Много вероятно е именно тогава да е направена поръчката на фигурата. За съжаление и местната преса не отбелязва точното време на поставянето й. Голяма е вероятността това да се е случило през 1897 г. Но тогава градоначалникът е друг /Цанко Марков/, а и в Разград вестник не излиза през тази година, затова и не е дадена гласност на събитието.
Момата от чешмата все още има свои тайни. Но днес тя е един от символите на града ни и впечатлява туристите с изяществото си и легендите, които се разказват за нея.
Нели НИКОЛОВА

Евгений Дайнов: Няма дюни, няма закони. Има плячкосване

Бетонните плочи върху дюните на плажа „Корал“, както и поведението на институциите по случая, разгневиха политолога Евгений Дайнов, който реагира остро във Фейсбук.
„Преди малко бях на къмпинг „Юг“, за да видя не-бетона върху не-дюните. На връщане чух новините, че и МРРБ и МОСВ нагло лъжат, че това не били дюни. Дюни са. Бях, гледах, видях (и снимки имам). Не се строи върху скала – това също е лъжа.
Две министерства нагло излъгаха в нечий интерес. Онзи, който лъже, той по правило също така краде. Какво крадат МРРБ и МОСВ? И: това са първите официални лъжи, които са детински: всеки може да отиде и да види, че поне двама министри лъжат. Утре да чакаме трети? Дойде ли сезонът „Юруш на маслините“? И в суматохата – който каквото гепи?
Потресен съм от това, че две институции днес нагло, нахално, фрапантно, арогантно излъгаха. Съобщиха ни (отново): „Вие тука крепостните си налягайте парцалите, ние ще правим, каквото си искаме“, пише Дайнов.

„Успях да сваля снимките на не-бетона върху не-дюните. Върху единия бетон стоя аз – не-човекът, крепостния идиот, комуто държавата пробутва нагли шменти-капели“, е разяснението на политолога към снимката по-горе. „От мащаба се вижда, че върху тези засега две бетонни площадки няма как да се съберат 16-те заявени бунгала. Ще има още. И отново, и отново, и отново МРРБ и МОСВ (и всички останали от шайката) ще ни обясняват, че сме кьорави“,продължава още той.
„Няма дюни, няма закони. Има – плячкосване. Елементарни разбойници, без всякаква фантазия: каквото виждаме – гепваме. Ако този номер мине, ще плячкосат всичко. И до вас, уважаеми – до вашите фирми, вашите домове, вашите каузи, вашите любими места, вашата гора, вашия въздух и вашата вода – ще стигнат. Това е само началото. Ако не бъдат спрени сега – гответе се. И въжето няма да го дават по линия на профсъюза. Ще си носите от вкъщи“, завършва емоционално Дайнов.

1 3 4 5