Архив: Статии, коментари, анализи

Държавната барутна фабрика в Разград

След неуспешните войни от началото на ХІХ в., в Османската империя започват бавни реформи, останали в историята като „епохата на Танзимата”. Една от основните задачи за империята е изграждането на нова армия по европейски образец. За нейното окомплектоване държавата възлага големи поръчки за доставка на суровини и материали. Доставчиците пристъпват постепенно към централизирано производство на стоките. За нуждите на манифактурното производство се налага внасянето на машини от Западна Европа и обучението на персонал за работата с тях. Новите стоки са по-евтини и по-качествени, в сравнение с тези на занаятчиите. Постепенно започва прилагането на наемния труд, непознат за икономиката на Османската империя до този момент. Родоначалник на манифактурата в българските земи е Добри Желязков, с откритата от него през 1835 г. фабрика за производство на сукно в гр. Сливен.

ivoНай-ранните основи на манифактурното производство в Разград се полагат чрез основаната тук държавна фабрика за рафиниране на калиев нитрат- селитра (KNO3 ). Тя е основен компонент в направата на барута и това предизвиква интереса на централната власт. Класическият черен барут е познат на човечеството от дълбока древност. През ХІХ в. е използван в огнестрелните оръжия и се състои от: калиев нитрат /селитра/ 73-75%, дървени въглища 13-15% и сяра 10-13%.
Производството на селитра в града, според академик Анание Явашов, води началото си още от ХVІІІ в. Съществуват бегли данни, че тогава османската власт е направила опит да създаде фабрики за селитра и барут в Карлово и Разград. Първоначалното добиване на селитра става с метод, разпространен в Средновековието чрез използване на оборски тор. В покрайнините на Разград от северната страна до малък приток на р. Бели лом са били разположени в редица високи конусовидни, покрити със слама колиби, в които се е извършвала първоначалната обработка на селитрата. В тях е имало сковани дълги дъсчени корита, в които се разстилал надробеният материал, копан от старите сметища с оборски тор. В урината на животните се съдържа карбамид. Той се разлага от бактерии в земята и се получава азотна киселина. Тя реагира с калциевите соли в почвата, образуващи калиев нитрат. Материалът се залива с вода и се оставя накиснат едно денонощие. Добитият разтвор се заварявал, докато част от водата се изпари, а след това се изливал в корито, докато селитрата започне да кристализира. Първоначално добитата селитра се продавала на цената от 5 гроша за една ока. Поради производството на селитра, и покрай нея на барут, в миналото тази местност се е наричала „Барутчи дере”. Населението на Разградска каза е предимно селско, занимаващо се с отглеждане на животни и поради това е имало достатъчно материал за първоначален добив.
За състоянието на производство но селитра и барут в рамките на Османската империя и в частност Разград, на 26 октомври 1840 г. е изготвен специален доклад. В него се посочва, че Върховният държавен съвет лично се занимава с въпроса за производството на селитра и барут. До вземането на окончателно решение от държавата се забранява тези компоненти да бъдат търгувани от частни лица. Създава се специална държавна комисия от един чиновник и майстор барутчия, която да разгледа въпроса с производството и качеството на материалите и да излезе със становище. Посочва се, че специалистът „барутчи Исмаил, от Варна, е с достатъчни познания по своята специалност.” Във Варна няма рудници за селитра, но тамошните 20 пещи произвеждат към 30 000 оки селитра годишно. Цената на нерафинираната излиза 4,5 гроша, а на рафинираната по 5,5 гроша. Добивът на нерафинираната селитра става в района на близките села. За Разград барутчията посочва, че в каазата има 10-15 работилници и готовата селитра се продава в Сливен и други места. Специална комисия трябва да огледа местата и условията, където се произвеждат селитрата и барутът, и да се вземе правилното становище. Препоръчва се до пролетта да се разгледа въпросът с търговията със селитра и барут от местни търговци и чуждестранни граждани. От Варна се изисква, ако има готова продукция, да бъде изпратена в Цариград за проба. Едва след като комисията обходи всички места на производство на тази продукция, ще излезе със становище, въз основа на което ще се издадат необходимите законодателни разпоредби до съответната местна власт и военни командири.
В дописка на „Цариградски вестник” от 3 декември 1849 г. Никола Икономов посочва, че държавната фабрика за селитра е основана през 1843 г. и от нея „излиза най- чистото и префинено за Царщината гюверджеле”. Фабриката е квадратно каменно здание, издигнато в западния край на града до шосето за Русе, от южната му страна. Някога фабриката е заемала площ от 6 000 кв. м. с каменна ограда, дебела 0,70 м. Самото каменното здание на рафинерията има площ от 1 645 кв. м. В южната му част е разположено масивното огнище с казаните за изваряване на сярата. Десетте големи казани са с диаметър 1,50 м. и дълбочина 0,75 м., а четирите малки имат диаметър 0,94 м. и дълбочина 0,47 м. Друго помещение е използвано за изстудяване на изварената селитра и нейното кристализиране”. Това предприятие се ръководи от специално назначен от централната власт човек наречен в документите фабрика мюдюр. При ръководената от него филтрация селитрата се загрява, за да се отдели от нея влагата и се премахнат останалите биологични отпадъци. След това рафинираната селитра се отделя в друго помещение, където се оставя да изстине и кристализира. По- късно готовата продукция се изпраща в Цариград за производство на барут. Необходимата вода за технологичния процес е докарвана с помощта на изграден водопровод от местността „Козлука” намираща се на около 5 км. южно от града. Понеже много често тръбите на акведукта са повреждани от крадци, местната власт взема специално решение, с което наказвала със смърт всеки, който е заловен да краде части от водопровода. В изпълнение на това решение, в близост до фабриката, където е сегашното отклонение на пътя за гр. Попово, е издигната бесилка за сплашване на крадците. При приемането на първоначално рафинираната селитра се извършва и технологичен контрол на доставяната стока. От нея се взема определено количество, което се загрява. След отделянето на влагата се определя процентът на сухото вещество.
13918499_1024412301009574_937331988_oПри откриването на разградската фабрика, за да осигури достатъчно суровина за филтрация, Високата порта явно издава разпоредби, забраняващи търговията на частни лица със селитра и барут. Еснафът на производителите на селитра /гювенджелери/ от дн. Северна България и Добруджа е задължен да продава продукцията си в Разград. Нерафинираната селитра се доставя от каазите: Никопол, Свищов, Търново, Русе и от местните разградски производители. Най- ранните сведения са два документа, изпратени от директора на фабриката Мехмед Фаизи до управителя на Силистренския еялет през юни и септември 1844 г. Разписката от 22 юни 1844 г. се отнася за календарната 1843 г., като са доставени общо 34 674,200 оки селитра на обща стойност 161 409,37 гроша. Вторият списък е за периода от март до юли 1844 г. Тогава са доставени 82 845,200 оки за 387 850,29 гроша.
На производителите на селитра от Разград и Русе средната платена цена за една ока е от 4,00 гроша, а на тези от другите каази, се плаща па 4,30 гроша. В по- високата цена се включват и пътните разходи, свързани с транспортирането на стоката до Разград. Посочените отчети са подпечатани от директора на фабриката Мехмед Фаизи. С тях се оправдават изразходваните суми, отпуснати от Силистренския еялет за издръжка на фабриката.
В друг документ, издаден на 4 септември 1844 г., се описват приходите осигурени за разплащане с доставчиците на селитра и за заплати на служителите и работниците. Сумата е събрана от данъчните постъпления в Силистренския еялет за 1843 г. Сведението е изпратено в министерството на финансите в Цариград. Постъпленията за финансиране на фабриката са за общо 423360,22 гроша. Постъпленията идват от откупчиците на данък десятък. В Османската империя е нормална практика данъците да се откупуват от частни лица. След като бъде обявен за откупуване данъкът, за него се организира търг. Лицето, предложило най- високата цена, получава правото да го събира за определен период. Друг приход за издръжката идва от отдаването под наем на езерата на хора, занимаващи се с риболов и продажба на риба. Третото перо на приходи за фабриката идва от наложени извънредни вземания на суми от населението. Всички постъпления от налози в Силистренски еялет възлизат на сумата 423 360 гроша и 20 пари. От тях са направени разходи, свързани с дейността на фабриката. На еснафа на производителите на селитра са платени 38 750 гроша и 29 пари за 82 845 ½ оки доставена суровина.
След като бъде рафинирана селитрата от Разград, се изпраща с каруци до Варна. Оттам с кораб се транспортира до Цариград. Там в държавния арсенал се преработва, докато се получи желаният барут. Разходът за изпратените до Варна и от там до Цариград 570 сандъка с 75 145 ½ оки рафинирана селитра, възлизаща на 14 937 гроша и 29 пари.
Документите представят и разходите около дейността на фабриката. Част от тях са за заплати на персонала. Директорът Мехмед Фаизи получава заплата от 1 000 гроша, а секретарят Абдулах 250 гр. Заплатата на главния майстор Гарабет от 350 гр. през февруари е увеличена през април на 750 гр. През февруари във фабриката работят 12 човека и тяхната заплата е 80 гроша. Тези документи разкриват и факта, че във фабриката има регламентиран наемен труд. Това говори за установени първични буржоазно- капиталистически взаимоотношения, които не са характерни за изостаналата икономика на Османската империя. Разписките са изпратени до Силистренския областен управител, тъй като Разград влиза в неговите граници. Чрез него държавата изплаща направените разходи и следи за състоянието на работния процес във фабриката. Съотношението между минималната и максималната заплата е 1:12,5. Поради липсата на достатъчно документи не могат да се проследят всички условия, при които работят наемните работници. Отпуснатите суми са свързани само с технологичния процес.IMG_5215 (600 x 400)
Проблемите пред фабриката започват скоро след нейното отваряне. Издадена е строгата забрана на еснафа на гювенджелерите да търгува с частни лица. Скоро обаче тази забрана е нарушена и това води до нередовни доставки и нарушаване на ритъма на работа във фабриката. С цел да провери дейността на еснафа, от Разград в Ловеч е изпратен главният майстор Теодорос. След завръщането си той съставя подробен доклад с дата 14 февруари 1850 г. За еснафа на производителите на селитра е отделена сума, срещу която те периодично трябва да предават определени количества нерафинирана селитра. Проверката обаче констатира, че хората от еснафа не знаят за забраната да търгуват с частни лица и пласират стоката на различни места. По тази причина в Разград не са доставени „повече от 70 000 оки селитра”. В доклада е отбелязан и фактът, че „в Ловеч и селата били основани една две компании, които търгували със селитра”. Този факт говори, че частни лица също проявяват интерес към производството и търговията с барут. В доклада на майстор Теодорос двама от заловените лица, занимаващи се с незаконни дела, са от Ловеч. Първият е Барутчиоглу Хафъз, а другият Сиркеджи Хаджи Мехмед изпраща през годината 800 оки с барут в Шумен на човек, който се занимава с производството на сачми и куршуми. Майстор Теодорос лично проверява село Добродан, като установява, че и кметът на селото Кара Молла също се занимава с търговия на барут. В домът му са открити 100 оки барут и 60 оки селитра. Други лица също са установени, че продават незаконно барут. При завръщането си проверяващият се натъква по пътя на лицето Ак Кьопюк Исмаил ага, пренасящ 400 оки барут. В края на доклада проверяващият майстор Теодорос настоява да се вземат най-строги мерки за пресичане на тези нерегламентирани дейности. Иначе както отбелязва, фабриката ще стои затворена поради изчерпване на запасите от нерафинирана селитра.
През 1864 г. е извършен оглед на фабриката във връзка с подготвения ремонт. Предвижда се да бъдат ремонтирани водопроводните тръби, а външните и вътрешните стени иззидани и замазани. За ремонта първоначално са осигурени 10 681 гр. В хода на работата сумата нараства до 15 120 гроша и 20 пари. Сумата е отчислена от приходите на русенския санджак от различни пера: от данъчни налози от периода 1862 – 64 г., от събраните данъци, от акциза върху спиртните напитки, от десятъка, продажбата на сено, удостоверения от еснафите и волни пожертвования. С известни забавяния тези разходи са уредени чак през есента на 1867 г.
Друг проблем пред фабриката е нередовното й финансиране от страна на държавата. Това от своя страна води до проблеми с разплащането с еснафа на доставчиците на селитра. За периода от март до ноември 1851 г. месечната издръжка на фабриката е определена на 42 500 гроша. Тази сума е вписвана в документите на държавната хазна като разход. Но в този период във фабриката е имало организационни проблеми, вследствие на които сумите не са предоставяни. Поради това са натрупани големи дългове. Еднократно на фабриката е предоставена помощ от 40 000 гроша от Търново. С натрупаните проблеми се занимава лично началникът на Държавния артилерийски арсенал. Още в началото на годината на валията на Силистренския еялет е заповядано да започне изплащането на месечните суми от 42 500 гроша Тези пари обаче не се изплащат. С ново писмо на Силистренския валия е наредено да изплати сумите за последното тримесечие и да бъдат приспаднати още 40 000 гроша. Търновският каймакам и директорът на фабриката трябва да уредят отпуснатия кредит, за да може хазната да възстанови сумата. В следващите години фабриката продължава да получава финансова помощ от Търново. Пак от там през 1873 г. е предоставена сумата от 108 333 гроша.
IMG_5216 (600 x 400)Политическите събития в Османската империя в периода 1875 -77 г. неизбежно оказват влияние върху дейността на фабриката. Избухналите въстания на Балканите и последвалите ги войни принуждават фабриката да произвежда по-големи количества селитра. Това от своя страна води до насочването на по-големи финансови средства. С телеграма от 23 август 1875 г. от Русе до търновския окръжен управител се настоява преди всичко да бъдат уредени финансовите проблеми на фабриката за селитра. Предвид „изискванията на момента налага се производството на споменатата фабрика да бъде подсилено.” В отговор на 24 август 1875 г. се съобщава, че забавянето се дължи на уреждане на разходите на войската. Сумите за фабриката в Разград ще бъдат събрани след около две седмици, като приключи прибирането на реколтата. От същия ден с телеграма директорът на фабриката съобщава на окръжния управител в Търново за финансовите проблеми. Парите по кредитите се бавят и той не може да се разплати с доставчиците на суровина и да изплати заплатите на работниците. Директорът настоява да бъдат отпуснати достатъчно средства, защото има опасност фабриката да затвори. Тази спешна телеграма и засиленото производство на селитра се дължи на избухналата през 1875 г. Сръбско-турска война. Априлското въстание на следващата година ангажира държавата с неговото потушаване и това налага използването на допълнителни военни ресурси. В писмо от 17 май 1876 г. се съобщава, че Търновският санджак поради възникналите проблеми с въстанието, забавя изплащането на 303 316 гроша остатък от общата сума от 1 803 316 гроша за три товара доставки на селитра по 500 000 гроша за единия товар. Сумата ще бъде покрита от налога върху овцете до края на годината. С писмо от септември 1876 г. от Русе разградският каймакам е уведомен за отпускането на 8 333 гроша. Само един документ е пряко свързан с производството на селитра през Освободителната война. На 5 април 1877 г. е изпратено писмо от длъжностното лице Махмуд Джеляледдин до валията на Русе. За 1877 г. е определена сума за годишна издръжка от 1 500 000 гроша. До издаването на писмото обаче са преведени само „два товара и петдесет хиляди гроша”. Поради наближаващата война разходите са огромни и възникват сериозни проблеми около трудовия процес. „Спъването на производството на селитра, а от там и на барута през време на сегашните обширни военни действия, не дай боже, крие в себе си голяма опасност”. С тези думи от Русенския каймакам се изисква да направи всичко по силите си, за да се разрешат финансовите проблеми на фабриката.

Въпреки малкото документи за фабриката за рафиниране на селитра, нейната дейност може да се проследи в периода 1843 -77 г. От една страна те представят професионална информация, свързана с техническия процес по рафиниране на селитрата. Тези документи, макар и бегло, ни разкриват навлизането на новите буржоазни взаимоотношения в империята, но не представят информация за условията на труд и работното време. Дейността на фабриката продължава до края на Руско- турската война. На 28 януари 1878 г. в Разград влизат руските войски и фабриката престава да работи. С това Османската империя губи стратегическа база за доставка на суровини за армията си. Известно е, че до към края на ХІХ в. помещенията на фабриката са ползвани за складове. Тук се съхранява оръжие и боеприпаси, необходимо за новосъздадената българска армия. С течение на годините сградите са изоставени и съборени. В наши дни само централното здание на фабриката все още стои, обградено от съвременните промишлени сгради.

Иво СТОЯНОВ – РИМ, Разград

Григор ПОПОВ –една невероятна личност, любопитна да преживее всичко интересно и стойностно

temenuga-500x662Григор  Николов Попов е роден на 12.Х.1879 г. в Разград в семейството на Никола Икономов – Жеравненеца и Станка Николица Спасо Еленина. Той е деветото, последно чедо на тази знаменита възрожденска двойка. И не само родителите му – славни са и предците му, а те са известни доста назад във времето. През 1740 г. в с. Жеравна се ражда Григорий – прадядо на Григор Попов. Малко са сведенията за него. Известно е, че е бил „писмовен” (т.е. грамотен) и че се е покалугерил, приемайки името Герасим. Жеравненският летописец Данаил Константинов е намерил негови „преписки” върху църковни книги. Сам той се е подписвал под тях като „Григорий Иверец”.
Неговият син поп Тодор – Стария, дядото на Григор Попов, се счита за родоначалник на рода. Той е учител-свещеник с ръст и мироглед – колосални. Но и бунтар – ходи с препасан под расото меч. В 1829 година повежда народа и посреща до Котел войските на Дибич (Забалкански). За тази си постъпка е обесен в Търново, след като пренебрегва спасителното предложение за потурчване и стъпква демонстративно предложения му фес. Тялото му е захвърлено на бунището, но родолюбив българин – Кънчо Фучеджиев, го пренася на гръб в кожен чувал до Къпиновския манастир, където го погребват.
Не по-малко колоритна личност е чичото на Гр. Попов – поп Тодор, но за разлика от баща си, наречен Младия. Той е първородният син на поп Тодор Стария, по-голям брат на Никола Икономов. Също учител и свещеник с грамаден ръст и силен характер. Отличава се със силна воля и огромна деятелност. Освен преките си задължения се занимава и с много други дела. Сръчен и изобретателен, сам си шие кундурите, расата и килимявките, сам прави план и помага при строежа на къщата си, вари билки в казана за ракия в двора си, лее куршуми и ловува, отглежда лозе, построява голям басейн, който и сега се нарича поп Тодоров вир. Колкото и да му е сладко яденето, изяжда само толкова, колкото счита, че е нужно, когато лови риба, ако хване повече рибки или ако са дребни, връща ги обратно и други подобни „чудатости”. И той не стои настрана от борбата за освобождение. Храни четата на Хаджи Димитър, крие Левски в олтара на жеравненската черква. Не остават скрити тези му прегрешения и лежи четиридесет  дни в сливенската тъмница. От десет деца живи му остават само четири, но това не го спира и поощрява единствения си син да постъпи в четата на Стоил войвода. Този му син – Симеон Икономов, първи братовчед на Григор Попов, се спасява по чудо след разгрома на четата. По-късно той се преселва в Разград и открива първата печатница след Освобождението.GR2
Бащата на Григор Попов – Никола Икономов, е вторият син на поп Тодор Стария. Останал сирак на десет години, той расте под грижите на по-големия си брат. Отличава се с огромна любознателност и упоритост. Отначало учи в Жеравна под ръководството на баща си, но по-късно се самообразова. Владее писмено и говоримо гръцки, сръбски, турски, руски и френски. Учител, свещеник и деен общественик, той е инициатор на новости в образователното дело в Разград, активно участва и в църковните и освободителните дела. Той въвежда светското образование, въвежда взаимоучителната метода, за което превежда от гръцки „Ермения”- ръководство за тази метода, открива девическото училище. Сътрудничи на „Цариградски вестник” със статии и стихове. Към него се обръща Ангел Кънчев когато идва в Разград, за да основе таен революционен комитет. По време на Освободителната война предава тайни сведения на руските войски за разположението на разградския гарнизон. След Освобождението е назначен за председател на Окръжния съвет и е избран за депутат в Учредителното Народно Събрание – подписва Търновската конституция. Едно от най-значимите му дела е написването и издаването на първата книга по земеделски проблеми в България – „Земледелие”, с която става родоначалник на българската земеделска книжнина.
Майката на Григор Попов- Станка Николица Спасо-Еленина, е първата българска поетеса, оригинална преводачка, учителка и общественичка.
Това е съвсем накратко летописът на един род, в който любознателността, упоритостта, оригиналността и родолюбието се засукват с майчиното мляко.

* * *
Девет деца имат Станка и Никола Икономови. Шестте им дъщери са учителки, омъжени за видни български общественици. Дъщерята Стефания е първата жена в Разград, завършила висше образование в Киев, преводачка и писателка. Другата дъщеря, Дочка, е председателка на женския клон на дружеството „Червен кръст” в Разград. Райна е първата детска учителка в града и т.н.
Григор Попов расте в топла семейна атмосфера – гален и любим син и брат. И той е буден, палав, непокорен. Любознателен е, но както пише в спомените си неговият племенник Николай Икономов (син на брат му Илия Икономов), „чистата” гимназиална наука не го привлича. Избива го все на общественост, на поезия, на литература и творчество. Николай Икономов описва външния му вид: „Спомням си го и сега – строен, красив младеж, облечен спретнато в „европейски дрехи”, с мека шапка, копринена кърпичка в горния джоб и цветенце в бутониерата.” Тъй като проявява интерес към изобразителното изкуство, през 1895 година родителите му го изпращат в Прага да учи рисуване, но през следващата година баща му почива и той се връща в Разград.
От този момент започва, може би най – многоликият период от живота му. Той е ту актьор, ту чиновник, ту комита, ту журналист, като се превъплащава във всяко поприще без особени усилия. Такива са надарените личности – темпераментът им ги тласка в различни посоки, те са любопитни да се докоснат до всичко интересно и стойностно. През този период в Разград се подвизава Матей Икономов като режисьор в любителския театър към читалището в града. Григор Попов се включва в любителската трупа и едновременно е и чиновник в общината. Тъй като се отличава с подчертан артистичен вкус, той бързо става помощник на Матей Икономов. В същото време, двадесетгодишен (1899 г.), превежда и издава в отделна книжка „Съвременният мир” – писмо на Лев Николаевич Толстой до международната конференция за мир (предложена от руското правителство), в което авторът споделя своите схващания относно разоръжаването, отказа от военна служба, държавното устройство и др. В увода Григор Попов представя Толстой като мислител, който вижда „… в живота на съвременното общество една голяма несъобразност с  разбирането на справедливостта и човеколюбието, той вижда в сегашното обществено устройство една пълна несправедливост, едно жалко разрушаване на качествата на човека, отличуящи го като същество мисляеще и чувствуеще…”. Не е трудно да се досетим, че двадесетгодишният младеж застава зад тези схващания на великия руски писател и решава да ги направи всеобщо достояние. Това говори за зрелост и установен мироглед. Известни са и няколко негови стихотворения от този период, отпечатани в тогавашния (1901 г.) разградски вестник „Позив”.GR1
Неспокойният му дух го отвежда в София, където влиза в средите на тогавашните поети и писатели. Темпераментен, контактен, духовит, той се сближава с Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов. Запознава се с Гоце Делчев, а по-късно и с Яворов и става техен съмишленик и съучастник в борбата им за освобождението на Македония. Въпреки молбите на годеницата му и тревогите на майка му, той на два пъти (през 1902 и 1903 г.) влиза в поробена Македония. Първия път начело на четата е Михаил Чаков, а втория – Гоце Делчев. Яворов е участник и в двата похода и ги описва в „Хайдушки копнения”. Григор Попов също пише спомени за тези дни, които са напълно автентични, тъй като той казва, че си е водил бележки всеки ден. Спомените са проникнати с голямо уважение, любов и преклонение пред личността и подвига на двамата велики българи. С присъщата си скромност Григор Попов се представя повече като наблюдател, а всъщност той е пряк участник, наравно с другите четници.
През 1904 година е отново в Разград – организира любителска трупа, наречена „Театрална дружинка”, където е актьор и режисьор.
Но, … неспокоен дух.  Само две-три години по-късно и той е отново в пътуващата трупа на Матей и Маня Икономови, в т.нар. „Съвременен театър”. Трупата изнася 135 представления с подготвени 14 пиеси в различни градове и села в страната. През 1908 година се явява на изпит за професионален артист и е актьор в трупата на Стоян и Роза Попови, а през 1910 година се оженва за Стоянка Георгиева – учителка от Разград. Раждат им се три деца – първото умира. Следват неспокойните години на Балканската и Първата световна война, в които Григор Попов участва. След приключването им е отново актьор в пътуващия театър на Георги Донев, с който обикаля цялата страна. Изключително добронамерен, приветлив, шегаджия и чешит, той има познати и сърдечни приятели във всички градове и села. Показателна е следната случка, разказана от съпругата му Стоянка на сина им Ангел Попов. В късна зимна вечер трупата замръква при малко ханче, накрай провинциално градче. В ханчето е полутъмно и задимено. Актрисата Мара Тотева изразява съмнение, че тук вече Гришата надали ще има приятели, които да им помогнат да се настанят, нахранят и стоплят. Но едва отворили вратата и се чул възглас: – О,о, Гриша! Добре си дошъл!GR3
Григор Попов е  добър актьор и режисьорите му възлагат главни и отговорни роли, а и се съветват с него при подбора на репертоара, какъвто е и случая с Матей Икономов и Роза Попова. „ Тъй като Гришата е рядко културен и начетен човек (спомени на Борис Денизов и заслужилия артист Крюгер Николов), естет с добър вкус и високи изисквания, той всъщност е не само актьор, но и съветник и съдружник с авторитет и тежест в оценките.”
Накратко това е животът на Григор Попов до 1922 година, когато се връща в Разград с намерението да започне издаването на вестник. Той споделя това си намерение с приятели, но те са доста скептично настроени и никой не подкрепя това му начинание, считайки го обречено на неуспех. „Това… както казва той… ме смути, но не ме обезкуражи.” За издаването на първия брой са нужни 500 лв. , той има 300, но това не го отчайва и въпреки равнодушието към културните начинания и липсата на обществена подкрепа, той успява и на 13.VI.1922 година първият брой на вестник „Разградско слово” е налице. В него редакторът обещава „… да се ограничи в тесните рамки на една положителна обществена дейност…” и на „чисто местни нужди: стопански, благоустройствени, санитарни и културни…”. Той казва, че него го интересува въпросът за чистотата, благоустройството и осветлението на града и околността, че ще се постарае да обедини гражданството, за да може с общи усилия да се постигнат необходимите резултати. Журналистическата дейност на Григор Попов е описана най-добре от неговия сътрудник Венелин Иванов, който пет години е негов пръв помощник. Той казва, че въпреки голямата разлика във възрастта, между тях се установяват близки, приятелски отношения и това му дава възможност да опознае добре човека, журналиста и общественика Григор Попов. Той обича да дружи с млади хора и тъй като е „… изключително общителен, много духовит, винаги в добро настроение, той имаше приятели във всички среди на някогашната общественост, навсякъде го посрещаха дружески. Скромността беше една от неговите главни отличителни черти. За своите обществени заслуги не обичаше да говори…”. И пак по спомени на Венелин Иванов „… Григор Попов умее да работи със сътрудниците си. Ако му е необходима уводна статия по някакъв въпрос, той няколкократно преди това непринудено започва разговор, изказва мисли и разсъждава по повдигнатия проблем след това поставя задачата да се напише статия на тази тема. По този начин той е подготвил сътрудника си и написването на статията се оказва леко.”
През този период Григор Попов е активен сътрудник на столичните хумористични вестници „Смях” и „Барабан”. Покрай тази си дейност той се запознава с Димитър Подвързачов, който е редактор на вестник „Смях”. Те стават добри приятели, толкова добри приятели, че живеят заедно 12 години. Григор Попов казва в спомените си, че през това време той не е имал по-верен и по-ценен приятел от Подвързачов.
В тези години Григор Попов е първо актьор, но и журналист, както и по-късно след връщането си в Разград, той ще бъде журналист, но няма да престане да се занимава и с театър. По негова покана в града гостуват театри, сформира се самодейна трупа към читалището, във вестника се отразяват всички събития на театралния живот в града и околността, излизат отзиви за представления и други.
Не е лесно списването на вестника – вечното безпаричие, безразличието и апатията на обществеността трябва да се преодоляват ежедневно и на изпитание са подложени волята и стоицизмът на Григор Попов. Но вярата в полезността на делото и желанието за успех надделяват и вестник „Разградско слово” е най-дълго издаваният провинциален вестник преди 9.IX не само в Разград, но и в страната.GR
Вестникът излиза веднъж седмично и в него намират място всички събития – празници, политически събрания, сказки, обсъждат се различни теми: здравни, исторически, за възпитанието на децата; научни факти и новости, съобщения за годежи, сватби, изложби; обяви; жълта хроника; хумор и други. Отразяват се гостуванията на театри със съответни рецензии за играта и режисурата, отразени са конгресите на журналистите, читалищната дейност и всички културни прояви, успехите на разградските туристи. Отбелязвали се с възпоменателни статии кончините на починали видни граждани на Разград и страната – актрисата Мара Попова, проф. Боян Пенев. По случай 20 години от смъртта на Димчо Дебелянов в няколко поредни броя излиза поредица от спомени и статии. Отразено е възпоменателното утро за Димитър Подвързачов, което е проведено по почин на „Разградско слово”. Отбелязват се и юбилеи: на актьора Иван Дюлгеров, на разградската гимназия и други. Всички значими обществени въпроси намирали място на страниците на вестника. Например в бр. 399/3.III.1933 г. Григор Попов повдига въпроса от необходимостта от театрална сцена и предлага да се построи „… една нова сцена към сегашния театрален салон”.
През 1926 г. в Разград работи известният лекар-хирург Хари Варкони, който е  „ любимец на града, околията и почти цяла България.” За съжаление той е уволнен под предлог,че е чужд поданик. Вестник „Разградско слово” откликва веднага и не само отразява проблема, но е начело на кампанията и под натиска на общественото мнение способният лекар е назначен отново.
През 1933 г. от страниците на вестника е отправен укор към безразличието и апатията на обществеността, която не реагира на факта, че е възможно закриването на гимназията, поради липса на средства. Дава пример как гражданите на Пазарджик реагират в подобна ситуация.
Вестникът застава начело на протестна акция против Ньойския договор по случай 15-та годишнина от сключването му.
Могат да  бъдат изброени много примери на високо гражданско съзнание, безкомпромисност, решимост и ясна журналистическа позиция.
Прави впечатление, че вестникът не само отразява събитията. В лицето на редактора и неговите сътрудници, той е инициатор на културни прояви, протестни акции, благотворителни начинания и други, той е действащ фактор при решаване на проблемите.
И друго впечатлява: тонът –толерантен, коректен, на места хаплив и критичен, но не злобен и оплюващ. Езикът е разбираем, чист български, а не „ купешки”. Стремежът на авторите е да се издигне нивото на читателите, а не гоненето на евтина популярност.
Много още може да се пише за човека, журналиста, театрала и общественика Григор Попов-Гришата. Дейността му е разнообразна, животът му е изпълнен с трудности и лишения, но той е получил и голямо признание. През 1942 г. приятели и почитатели на Гришата решават да отпразнуват 30- годишната му журналистическа дейност и 20 годишнината от издаването на вестник „ Разградско слово”. Организиран е акционен юбилеен комитет, който със съдействието на Съюза на провинциалните професионални журналисти, на който Григор Попов е член, се заема с отбелязването на журналистическата и обществената му дейност. Подготвя се музикална програма.Слово за дейността на юбиляра  изнася И. А.Волний – секретар на Съюза  на провинциалните професионални журналисти. Поднесени са приветствия от представители на учреждения, организации, приятели и др. И тук проличава огромната популярност на Григор Попов. За юбилея той получава над 80 телеграми и много писма от близки, приятели, от редакции на столични и провинциални вестници, които отбелязват събитието на своите страници. Съюзът на журналистите прави предложение за награждаването на юбиляра с Орден за граждански заслуги, офицерски кръст с корона IV-та степен, който му е връчен на 7.ХII.1942 г.
Израз на голямата популярност на Григор Попов сред гражданите на Разград е и фактът, че и двамата му синове Ангел Попов ( живущ в Разград) и Тодор Попов ( живущ в Кубрат) до края на живота си биваха наричани „ Гришата”.
Григор Попов почива на 28. III.1945 г. на 66 години.

АКРОСТИХ ЗА ЮБИЛЯРА
Венелин Пецев
Години дълги в стария ни град
Развяваш ти на словото байрака
И твоите дела не ще умрат
Голяма чест за тях ти днес дочака!
Очите ти се пълнят със сълзи:
Разбран си, оценен си днеска ти.

Повдигат се и нашите души
От някакви невидими криле-
По твоя друм дългът ще ни зове!
Обични, юбиляро, здрав бъди,
Високо твойто знаме да плющи.

Отзиви за Григор Попов от негови близки и сърдечни приятели и близки:
Христо Динев – актьор от Варненския театър в мемоарната си книга „ Пътешествие по суша и вода”:
„… Гришата е славен приятел, свой човек между актьорския свят, журналист, зевзек по хумористичните списания, неуморен деятел във всички направления в делиорманския край,това старо огнище на просветата и националното съзнание. Гуляйджия, авджия, във всяко село на независимата република на чалмите и калпаците си има свои ятаци, бият контрабанда диви прасета и фазани в царския резерват и пият вино в газена тенекия. На голямо уважение е сред смесеното население на Делиормана, слагат го по-горе от русчушкия окръжен управител. Пей дава да ти претегли зелената кратуна, паднеш ли му на мушката –да те няма в онзи край на майтапчиите проклети! Когато скучае, праща хабер на закъсали аркашки да му гостуват на здрава храна и напиване.”

Венелин Иванов-постоянен сътрудник на вестник „Разградско слово”:
„… в тридесет годишната си дейност на редактор и в двадесет годишния път на вестника няма черни петна. Делата му блестят с чистотата на девствен сняг.”

Крюгер Николов – заслужил артист:
„ … Да се служи 30 години с перо,със слово и с дело на истината,на борбата за напредък и за усъвършенстване,това действително е един подвиг при условията на нашия обществен живот.Точно този подвиг е извършен от г-н Григор Попов,уважаван редактор на в. „Разградско слово”.

Климент Далкалъчев – началник отдел при Дирекцията на националната пропаганда:
„… За човека Гриша Попов, който винаги е жив за мене…”
„…Най-голямо впечатление, което ми доставяше истинска наслада, бяха оценките, които и до днес пазя в „Разградско слово”, редактиран от заслужилия и незабравим наш колега       Григор Попов, наричан от всички „ Гришата”. Благодарение на неговия извоюван авторитет и отзивчивост, той беше станал    пътеводна звезда на всички културни прояви, на които даваше широка подкрепа в своя вестник.
Делят ни години от неговата смърт, но споменът ми за него е  винаги жив и с чиста съвест по случай 100-годишнината на Разградския театър, препоръчвам да носи името „Гриша Попов.”

Станчо Бакалов – редовен сътрудник на в. „Разградско слово”:
„…  Григор Попов служи над 30 години преди всичко на родината,която за него е светиня.
Своята позиция той никога не промени – всякога бодър страж на националните каузи и идеали, всякога смел боец против враговете на народ и държава.
Общественото му дело е плод на съкровените му убеждения, на неговия светъл идеализъм. В 30-годишната му обществена служба няма сенчица от корист и кариеризъм.”

Николай Ил. Икономов – племенник на Гр. Попов:
„…  От художество, от комитлък, от обществена дейност, от литературно творчество и публицистика, няма прокопсия, затова през всичкото време чичо ми си остана сиромах. Буден, но с неопетнена душа, отдаден в служба на обществото.”

И.А. Волний – секретар на съюза на  провинциалните  професионални журналисти в България:
„…  Григор Попов или Гриша, както го наричахме колегите му,започна своята журналистическа и обществена дейност преди повече от 30 години в София. И още от началото със завиден успех,защото бе един от талантливите наши журналисти.
… Каква е наградата за тази му повече от 30 години обществена дейност? Ние,неговите съграждани,най-добре познавате положението му,пълна саможертва на своя дълг.”

Иван Енчев / Видю/:
Рецензия във вестник „ Разградски новини” бр. 2/2. ХII.1905 г. за представянето на пиесата „ Възпитатели” от театралната дружинка към читалище „Развитие”
„…тая, последната бе изнесена добре, повече, отколкото можеше да се очаква; почти всички актьори играха сносно, а някои от тях издържаха ролите си докрай умело, с твърде смел артистичен похват и по-добра игра от оная, на г-ца Иванка Неделчева в ролята на Гиза Холм и от оная на Григор Попов в ролята на Флеминг, не можеше да се очаква и от актьорите на „ Сълза и смях”

Борис Денизов- актьор и режисьор в театър „Нов свят”- подготвя репертоара си в Разград:
В писмо до Ангел Попов, син на Григор Попов
„…  А що се отнася до татко ти Гриша Попов, навремето той беше един рядко културен и начетен човек в нашите артистични среди.Той, като артист работи с именитите на времето културтрегери  Матей Икономов и Роза Попова, артисти, които бяха наша национална гордост, на които Григор Попов беше сътрудник. Помня Матей Икономов, когато съставяше репертоара на театъра си, изборът на пиесите правеше Григор Попов, чието мнение беше авторитетно и много правдиво.

Теменуга ИВАНОВА

Снимката, на която Григор Попов е със съпругата, си и е сниман в периода, когато живее в София, е от фонда на РИМ – Разград, другите две са от фонда на Държавен архив – Разград

Рисунката е на художника Д. Арнаудов

Васил Левски ли е на т. нар. „Дяконска снимка”?

Навършват се 179 г. от рождението на Апостола на българската свобода – Васил Левски. Неговото документално наследство е проучено и обнародвано пред българската общественост. Основно място сред него заемат писмата, отнасящи се до дейността на Вътрешната революционна организация. До нас са достигнали и седем фотографиivoи на Левски, които са получили широка популярност. За най-ранна снимка се приема тази от август 1867 г., на която Апостолът е тридесет годишен, в униформа на знаменосец от четата на Панайот Хитов. Фотографията е направена в Белград от Атанас Карастоянов след завръщането на четата от обиколката си в българските земи. Последната снимка на Левски е направена в Букурещ около месец юни 1872 г., преди да предприеме последната си, четвърта обиколка в българските земи. На този последен портрет той е вече на 35 години и по нея Дяконът е издирван от полицията. За последен път Левски застава пред фотографския обектив в хода на съдебния процес в София в началото на 1873 г. Портретът е бил приложен към документите от делото и днес вероятно е някъде из османските архиви. През годините седемте фотографии са били обект на изследвания и публикации, а множество техни копия са придобили популярност сред българското общество.
Заедно с тези снимки има и други, които са спорни и няма точни доказателства, че на тях присъства Васил Левски. Всички те са колективни, с хора, в една или друга степен свързани с неговия живот и революционна дейност. Най-коментирана снимка от групата на недоказаните е тази, на която предполагаемият В. Левски е сред ученици от пловдивското епархийско училище, заедно с учителя Йоаким Груев. Училището е основано с финансовите средства на местния първенец и крупен бегликчия Стоян Чалъков. То отваря врати на 1 септември 1850 г., като за пръв учител е назначен Найден Геров. Училището се издържа с частни дарения и средства на Славянските комитети в Русия. През 1856 г. за учител от Копривщица е привлечен Йоаким Груев, който заема този пост до 1868 г. Копие от тази снимка се съхранява в Регионален исторически музей – гр. Разград.diaufn 1 (1)Образите на хората са сравнително ясни и разпознаваеми. От текста на гърба на фотографията става ясно, че е подарък от Атанас Калев на Крум Денев през 1957 г. Атанас Калев е внук на Илия Калев, който е първият отляво на третия ред и според него снимката е правена през есента на 1865 г.
От тази групова снимка има запазени още три оригинални екземпляра, съхранявани в библиотеките в София и Пловдив. Иван Унджиев в биографичната си книга за В. Левски описва такава снимка, притежавана от Зорка Нойкова, по баща Джуджева, дадена на семейство Джуджеви от Илия К. Калев. На гърба на снимката е стоял следният текст: „Протретъ на съученицьi- тьi ми въ Пловдивско- то Българско училище заедно съ двоица- та учителiе Йоак. и Богд. Гурановъ 1867 jануарiй 22. Jлiя к. Калевъ”. Иван Унджиев не дава никакви други сведения за фотографията и най-вече имената на хората на нея.
Тази колективна снимка придобива известност през 1933 г., когато за първи път е обнародвана в „Пловдивски общински вестник”. Тя е била притежание на наследниците на Йоаким Груев. Самият той „при особени случаи, пред близки и приятели, е посочвал с гордост в горната снимка видните свои ученици: В. Левски, д-р К. Стоилов, Константин Поменов и др.”. В спомените си Йоаким Груев също пише, че сред учениците си имал и няколко дякончета, сред които бил и самият Левски. Иван Евстатиев Гешов, описвайки училищната сграда, отбелязва, че в стаите, използвани за пансион от учениците, се запознал с Левски. Същинските спорове относно въпроса дали лицето с килимявката е Левски, се появяват през 1937 г. Тогава образът на Дякона е изваден от общата фотография и публикуван във вестниците „Зора” и „Църковен вестник”. На 24 февруари „Зора” обявява, че пловдивският митрополит Максим, който е бил другар на Левски в революционните дела, е намерил в своя архив оригиналния му портрет като дякон. Портретът е разпространен по всички църкви в Пловдивска епархия. На 27 февруари „Църковен вестник” също публикува индивидуалната фотография с обширен материал за живота на дядо Максим в Троянския манастир през 1870-72 г. Под портрета е добавен и следният текст:

Diakon1 (2)„Единственият действителен портрет на дякон Игнатий- Васил Левски. Малей Лулчев Малеев Портретът ни е предаден от Пловдивския митрополит Максим.“ Малко след това във вестниците „Мир” и „Утро” излизат статии, които оборват тези твърдения. Журналистът Никола Гашаров, който през 1933 г. публикува общата снимка, сега във в-к „Мир” от 8 март, обяснява как се появява самостоятелният портрет. Според него общата снимка е направена от френски фотограф през 1857 или 1858 година. През 1936 г. с него разговарял архимандрит Климент, който му споделил за желанието на Пловдивската митрополия да извади портрета от общата снимка. След това в пресата се появява самостоятелният портрет с уточнението, че той е бил притежание на дядо Максим. В спомените си дядо Максим отбелязва, че в периода 1870 – 72 г. няколко пъти се е срещал с Левски по революционни дела. Но през 1937 г. в разговор с Никола Гашаров заявява, че никога не е получавал такъв портрет и никога не го е давал на никого за разпространение. Според него това е дело на близките до него млади духовници архимандрит Климент и архимандрит Антим. Всичко това е направено от тях, единствено с благородната цел да се популяризират животът и идеите на Апостола на българската свобода.
На 21 март 1937 г. във в-к „Утро” излиза статията на Ст. Красев „Съществувал ли е портрет на В. Левски в монашеско облекло?”. Към статията е приложена груповата снимка със следния текст „Историческиятъ портретъ на ученицитѣ на Йоакимъ Груевъ. Въ последния най- горе въ лѣво е Ив. Вазовъ, до него дякончето, за което се предполага, че е Левски. На снимката това лице е обозначено отъ Калевъ съ името Д. Бѣлевъ. Виждат се още Йоак. Груевъ, Б. Горановъ, Ив. Ст. Гешовъ, Ил. Калевъ, Д. Юруковъ, В. Нейчевъ и др.”. Особено внимание тук заслужава фактът, че за първи път се споменава името на лицето с църковните одежди. Вероятно Д. Бѣлевъ е същият този дякон, за който говори в спомените си Савчо Й. Груев. Той никога не е чувал баща му да е казвал, че дяконът на снимката е Левски. Това било някакво момче от близките до Пловдив села, което често боледувало и скоро след като напуска училището, починало. От публикацията става известно и името на човека в ляво до дякончето, а това е писателят Иван Вазов. Ст. Красев прави кратък исторически преглед на живота на Левски в периода 1866 – 68 г. Според него фактите показват, че по това време той се е намирал в Сърбия, а след това и в четата на П. Хитов. По този начин категорично се отхвърля тезата, лансирана в другите вестници, че Левски е имал портрет като духовен служител. В дискусията около „дяконската снимка” на В. Левски свое виждане изказва и неговият съратник от революционните дела П. С. Кършовски. При контактите си с неговите другари от ловешкия революционен комитет Марин поп Луканов, Димитър Пъшков, Никола Цвятков и други, те заявяват, че Левски само като дякон няма портрет.
През 20-те и 30-те години на ХХ в. в биографията на В. Левски все още има бели петна и за обществеността остава неизвестен периодът на пребиваването му в училището при Й. Груев. Според Захари Стоянов, Левски е прекарал в училището не повече от един месец през есента на 1863 г. При престоя си е бил издържан от вуйчо си архимандрит Василий. Този момент от живота на Апостола е проучен и изяснен от Иван Унджиев в неговата книга „Васил Левски. Биография”, излязла от печат през 1947 г.
През 50-те години на ХХ в. по полемиката свое мнение представя и пловдивският общественик Недко Каблешков. Той приема за достоверно присъствието на В. Левски на снимката. Според него тя е правена през 1867 г. При преминаването на четата на П. Хитов през Балкана Левски слиза в Карлово, за да види близките и майка си. Тогава е забелязан от местната власт, която започва да го издирва. За да прикрие четническата си униформа и въоръжението, което носи, Левски облича дяконските дрехи и така стига до Пловдив. За доказателство, че е бил в града, си прави тази фотография. Според Каблешков именно тази снимка Левски изпраща на Н. Геров и д-р Рашков, за което говори в писмо до Геров от 2 февруари 1868 г. Тази теза обаче не отговаря на историческата действителност. Левски е знаменосец и се движи с четата на П. Хитов в българските земи през лятото на 1867 г. На снимката обаче повечето хора са с дебели дрехи. По тази причина тезата на Н. Каблешков е отхвърлена.
Десетилетия по-късно в няколко броя на страниците на списание „Отечество” през 1982 г. отново се разпалва дискусията около „дяконската фотография на Левски.” Като доказателство, че на портрета е В. Левски, е представено и антропологично изследване на лицето на човека с килимявката. Експертизата е извършена от д-р Йордан Алексиев Йорданов, антрополог, доктор на медицинските науки от Институт по морфология при БАН. Според него на фотографията Левски е на около 21-24 години. Обективът на фотоапарата е бил поставен под нивото на очите. За сравнение е използвана снимката на В. Левски като знаменосец в четата на Панайот Хитов през 1867 г. В заключение д- р Йордан Йорданов пише: „Между двете снимки бяха извършени антропометрични изследвания, като се отчетоха разстоянията между краищата на носовите крила, устните ъгли, скуловата ширина и височината на лицето. Изчислените между тях индекси показват почти абсолютно сходство. Например лицевият индекс на „дяконската снимка” е 91,66 а на другата- 91,46; между ширината на носа и ширината на устната цепка – съответно 68,00 и 68,57. Съпоставката с основните антропологични точки и размери /скулова ширина, долночелюстна ъглова ширина, височина на лицето и др./ показва почти пълно съвпадение на двете лица.”.
В друг брой на същото списание достоверността на експертизата е оспорена от Петър Боев. Той не приема доводите на д-р Йордан Йорданов защото снимката е не индивидуален портрет, а детайл от обща снимка и обработен чрез „ретуш”, като по този начин се загубва неговата автентичност. Поради това извършените антропологични измервания на лицето и съпоставката на резултатите с друга снимка на Левски не могат да се приемат за напълно достоверни.
Основните въпроси, повдигани през годините и свързани със снимката, са за годината, когато е направена, и кои са лицата на нея? Отговорите на тези въпроси ще спомогнат да се установи с точност дали лицето с килимявката е В. Левски. Снимката е от периода, когато Апостола се завръща от участието си в първата легия на Раковски през 1862 г. През пролетта на 1863 г. той е отново в Карлово и служи в храма „Св. Богородица”. Скоро обаче е арестуван и откаран в Пловдив. Възможна причина за ареста му е, че е наклеветен за кражбата на коня на вуйчо му архимандрит Василий, с който заминава за Белград. Друга версия е, че местната турска власт е подразбрала нещо за участието му в легията предната година. Благодарение намесата на негови приятели и на Найден Геров, дякон Игнатий е освободен след три месеца. Установява се в Карлово и за известно време отново служи в храма „Св. Богородица”. Вероятно за да намали любопитството на местната власт върху себе си, Левски се премества в Пловдив. Тук през есента на 1863 г. постъпва в училището на Йоаким Груев. Пролетта на 1864 г. се завръща в Карлово и за последно служи в храма „Св. Богородица”. Същата година на Великден 19 април, пред свои приятели в местността „Алтънчаир” дякон Игнатий сваля дяконската си шапка и отрязва косите си. С това започва нов период от живота на Васил Левски. Известно време живее в Карлово, но след това заминава за с. Войнягово, където е учител до 1866 г.
В статията си от 1937 г. Н. Гушанов датира фотографията от 1857 или 58 г. На гърба на съхраняваната в София снимка е посочена годината 1864. На подарената на Крум Денев и открита в архива на разградския музей, е записано, че е от есента на 1865 г. На подарената на семейство Джуджеви датата е 22 януари 1867 г. Най-точен ориентир за времето на направата на снимката може да ни даде присъствието на учениците и учителите от училището на нея.diakin 2

Проучването на другите снимки и най-вече тази, притежавана от Малей Лулчев Малеев, разкрива присъствието на следните учителите и ученици/:

От ляво на дясно
Първи ред:
11. Иван Поп Константинов
5. Григор Поп Теодоров
6 .Малей Лулчев Малеев, ученик през 1862-65 г.
7. Атанас Нейчев
неустановен
Втори ред:
10. Цвятко Недялков, ученик и учител в училището през 1867-69 г.
9. Христо Писарев, учител в училището през 1866-70 г.
13. Марин Иванов
3. Димитър П. Стефанов
неустановен
Ганчо Милев
Трети ред:
8. Илия К. Калев ученик преди 1869 г.
12. Тодор Каблешков ученик през 1864-67 г.
4. Иван Стефанов Гешов, ученик до 1867 г. или д-р Константин Стоилов, ученик през 1861-1867 г.
1. Йоаким Груев, учител през 1856-68 г.
2. Богдан Ив. Горанов, учител през 1866- 68 г.
Никола Нейчев
Данаил Юруков, ученик 1865-1867 г.
Четвърти ред:
Иван Вазов, ученик през 1866-67 г.
Д. Белев /Бялев/ дякончето, за когото се предполага, че е В. Левски
Никола Василев хаджи Вълков, няма данни да е учил в Пловдив
Андон хаджи Джурков Кесяков, ученик до 1868 г.
Никола Ганчев, задраскано име, помощник учител през 1862-1865 г.
Кост. П. Стеф., задраскано име
Яков Димов Змейкович, ученик 1861-67 г.

В спомените си Груйо И. Груев отбелязва, че баща му е посочвал на снимката и Константин Поменов, учил в училището през 1864-1868 г. В. Нейчев от публикацията във в-к „Утро” вероятно е Вълко Нейчев, известен като Даскал Лука, който е бил ученик на Йоаким Груев, но преди 1863 г.
Основен проблем, свързан с фотографията, е точното идентифициране на хората. На нея са двадесет и пет човека, от които двадесет и един са записани със своите имена на снимката на М. Малеев. Едно от противоречивите лица е това, на втория ред вляво до учителя Йоаким Груев. На снимката от наследниците на Й. Груев той е записан като д- р Константин Стоилов, на другата е отбелязан под името Иван Стефанов Гешов. В копието на фотографията, съхранявано в разградския музей, е записан като Иван Евстатиев Гешов. Двамата са първи братовчеди и учат при Й. Груев, но в различни години. Иван Евстатиев Гешов е учил в училището до есента на 1864 г. През 1865 г. заминава за Манчестър при баща си, където живее до 1872 г. Д-р Константин Стоилов е ученик при Йоаким Груев в периода 1861-67 г. Ако снимката е правена през 1867 г., е невъзможно на нея да е Иван Евстатиев Гешов. Явно е, че неговото име е объркано с това на братовчед му Иван Стефанов Гешов, който е бил в училището до лятото на 1867 г. Грешката вероятно се дължи на факта, че Иван Евстатиев Гешов като бивш министър- председател е по- известен от братовчед си. Биографичните данни за М. Малеев и Никола Василев хаджи Вълков не отговарят на възможността да присъстват на снимката през 1867 г. Възможно е да има не докрай изяснени моменти от тяхната биография или да е погрешна тяхната идентификация. Иван Вазов е ученик при Й. Груев през учебната 1866-67 г. и в спомените си отбелязва, че често се събирали в дома на Лулчо Малеев, който им четял от вестниците за четата на Панайот Хитов. Никъде в тях обаче не отбелязва да се е познавал с В. Левски. Задрасканите две имена показват, че човекът, който ги идентифицира, не е сигурен в получената информация.
Въпреки многото датировки на фотографията, включващи периода от 1857 до 1867 г., нейното точно определяне става чрез присъстващите лица. Техните житейски пътища се пресичат в пловдивското епархийско училище само през есента на 1866 и пролетта на 1867 г. Това показва, че 22 януари 1867 г. може да се приеме за датата, около която е направена фотографията.
Широкото разпространение на мнението, че ученикът с килимявката е В. Левски, идва след появата на самостоятелния портрет във вестниците през 1937 г. Той е придружен с твърдението, че е личен подарък през 1871 г. на бъдещия митрополит Максим, когато е в Троянския манастир, от Левски. Споменаването на името на уважавания и вече 87-годишен дядо Максим само засилва лансираната идея, че Апостола е имал снимка като дякон. Самият Максим отрича тази теза, но това убеждение продължава да битува сред хората през годините. Всичко това е направено с чисто благородната идея да се популяризира животът и делото на В. Левски. Публикуването на самостоятелния портрет става във време, когато се чества 100-годишнината от рождението на В. Левски. Това допълнително засилва интереса към снимката и вярата, че това е самият дякон Игнатий. Един от инициаторите и разпространители на тази теза е архимандрит Антим, който през 1937 г. е редактор на „Църковен вестник”.
Неизяснените факти относно колективната снимка и предположението, че на нея е Левски, се дължат до голяма степен на доста късното й обнародване. Минават повече от 60 години от направата на фотографията до публикуването й през 1933 г. в „Пловдивски общински вестник”. През това време почти всички лица от снимката са починали. Информацията за тях идва от техните наследници, която не винаги е точна.
Друг объркващ факт е, че самият Левски в действителност е бил ученик на Й. Груев в пловдивското епархийско училище. Това обаче е през есента на 1863 и пролетта на 1864 г. В този период Левски е още дякон и ходи с църковни дрехи. Този период за биографите му не е напълно известен и от дистанцията на времето е нормално да бъде сбъркан с друго лице. Донякъде има и видима прилика между дякона на снимката и образа на Левски. Това допълнително е обърквало хората, които през 30-те години са я обнародвали. Левски има две снимки, правени през 1867 г. и една от 1868 г. На тях се вижда лице на човек в зряла възраст и среден ръст. Докато на снимката от епархийското училище лицето е на младо момче, което е по- ниско от съседните си другари.
В наши дни снимката става обект на търсене на евтина слава и политически сензации. Появява се в издания на жълтата преса и партийни издания. В едно от тях се лансира идеята, че по настояване на дядо Максим, през 30-те години на ХХ в. чрез прилагането на техниката „ретуш” умишлено е фалшифицирана снимката. По този начин лицето на младия дякон умишлено е променено така, че то да прилича на дядо Максим на млади години.
Въпреки, че на фотографията с учениците от епархийското училище не присъства дякон Игнатий, това не намалява нейното значение като извор за Българското възраждане. През 50-те и 60-те години на ХІХ в. пловдивското епархийско училище заема водещо място в подготовката на българските младежи. На фотографията са личности, оставили ярка следа в обществения живот през втората половина на ХІХ в. Тук са хора като Т. Каблешков, свързал живота си с национално-освободителното движение и априлските събития от 1876 г. На снимката присъства бъдещият политически деeц и министър-председател на следосвобожденска България д-р К. Стоилов. Тук е и Д. Юруков, взел дейно участие в подготовката на Съединението на Княжеството с Източна Румелия. През училището минава и народният писател Иван Вазов, положил основите на българската следосвобожденска литература. Това прави снимката от 1867 г. един непрестанен извор за обществения живот през Възраждането и следосвобожденските години.

Иво СТОЯНОВ, РИМ – гр. Разград
завеждащ отдел „История на България ХV – ХIХ в.“

Станка Николица Спасо–Еленина – символ на разкрепостения дух на българската жена

temenugaВ началото на юни т.г. тръгна инициатива за възстановяване на надгробния паметник на възрожденката Станка Николица Спасо – Еленина и на сина й Григор Попов – също забележителна личност в историята на града ни, общественик, журналист, стопанин на вестник „Разградско слово”. В тази връзка публикуваме настоящото изложение, за да осветлим личността на една забележителна българка, дръзнала в онези времена да повдига духа на жените, самата тя превърнала се в символ на разкрепостения дух на българската жена.
Инициативен комитет:
Теменуга Иванова – 0896826660
Димитър Петров – 0878643954
Веселина Милушева – 0878439314
Цветанка Русева – 0878684381

Сметка в лева: Postbank, BG35BPBI 79494068305601

* * *

„….. Освобождението ни донесе слънцето. Много видох от тогава насам и много се радвам, че посятото семе в ония тъмни и горки времена даде изобилен плод на България. Па колко чудеса станаха, какви открития всеки ден стават. Сега и ние ще имаме електричество. Аз помня коги си светихме с газеничета, с лоени свещи…и какво ли още има да видим! Хората са все едни и същи, с каквато и светлина да ги осветляват…САМО ДА НЕ СЕ ПОКВАРЯВА ТЯХНАТА ДУША!…”

Тези думи изрича нашата забележителна съгражданка, първата българска поетеса, учителка, преводачка, майка на девет деца Станка Николица Спасо-Еленина. Тогава, през 1917-та, тя е на 82 години. „ Времето е омаломощило високото ѝ стройно тяло, но сините ѝ очи все още гледат с изразителен блясък и излъчват дълбока мъдрост, набрана от годините и книгите” /Цитатите са от „Книга за Станка Николица Спасо–Еленина”, автори Пламен Дойнов, Иван Дойнов/.
Мъдрост, грижа и тревога за българската, за човешката душа. А дали не и предчувствие, че това може да се случи, да се поквари душата, човешката душа.
Малко знаем за тази българка, наша съгражданка и за съпруга ѝ – Никола Икономов, виден възрожденец. За тях напомня къщата музей, събрала това, което времето е съхранило. И един скромен гроб. В него са погребани рано починалите й дъщери Ружа и Юрдана , синът й Григор Попов. Той е виден разградски общественик, журналист, стопанин на вестник „Разградско слово”. Там е положена след смъртта ѝ и Станка Николица Спасо-Еленина. Времето е безпощадно. Малката каменна плоча, бележеща мястото на намерилите вечен покой наши скъпи съграждани Станка и Григор, бавно потъва и се руши. Имената са почти заличени и скоро тя ще пропадне безвъзвратно. Няма да има къде да отдадем почит, да запалим свещ, да поставим „…китка момина сълза…”, да сведем глава.stanka
А би могло да направим така, че гробът да добие вид, достоен за живота, делото и паметта на тези възрожденски люде. Затова сформирахме инициативен комитет за набиране на средства за възстановяване на вечния им дом. Как да стане това? Приемаме вашите предложения за оформянето на гроба, за подходяща епитафия и вашия дар за осъществяването на тази идея. За целта е открита банкова сметка в Пощенска банка.
Подкрепете ни! И най-малкият дар от сърце ще ви даде чувство за удовлетворение, че и вие сте сторили нещо добро, за да не позволим на времето да погуби спомена за нашите видни съграждани.
На откриването на новата паметна плоча ще бъдат поканени всички, които искат да изразят своята почит. Имената на дарителите ще бъдат вписани в паметна книга, която ще предадем в къща-музей „Станка Николица”.
Ето и стихотворението на първата българска поетеса:

Предусещание
Войводу

Падна есенес звезда;
Но сърцето ми те чака.
Ох, прогни ли в железа
ил те майчица оплака?

Смертом смерте ми каза
китка момина сълза…

Не можем да останем безразлични, да не почувстваме и ние мъката по навярно загиналия войвода. Кратко, но образно, с малко думи, поетесата успява да докосне най-съкровените кътчета на нашата душа.
Очакваме вашата подкрепа! Инициативният комитет ще уважи вашите предложения. Задължаваме се да се води строга отчетност при изразходването на средствата.

 

* * *
Станка Николица като учителка
Обърнахме се към вас, уважаеми съграждани, за да подкрепите идеята ни за възстановяване на надгробния паметник на Станка Николица Спасо–Еленина и на сина ѝ Григор Попов. Някои от вас знаят кои са те. Но сигурно има и такива, които не познават живота и делата им. Ще се опитаме да запълним тази празнина. Станка Николица Спасо– Еленина е родена през 1835 година в Разград в семейството на търговец, преселен от с. Пороище. След откриването на „момичешкото” (девическото) училище в Разград, тя е една от ученичките в него. До тогава не е обичайно момичетата да посещават училище. Каквото е трябвало да знаят, за да бъдат добри съпруги и майки, което се е очаквало от тях, са научавали от своите майки, баби и сродници.stan2Но в Разград идва младият и амбициозен Никола Икономов. Роден е в с. Жеравна (1820 г.) и учителства в Шумен, но не в килийно, а в ново училище с нова, светска програма – изучаване на математика, география, природни науки. На жив и чист български език. Поканен е от разградските първенци и след пет годишен престой в Шумен, вече като изграден учител, той идва в нашия град. Тук създава първото взаимно училище, в което междупървите 10 – 12 деца е и 11-годишната Станка. Ученолюбива и упорита, тя научава сръбски и руски, а след завършване на образованието си, едва 16-годишна, става първата учителка в града. Започва период на учителската ѝ и книжовна дейност. Но се случва нещо необичайно. Как точно е станало – не знаем. Но не е трудно да се досетим. Станка и Никола работят заедно. Те са със сходни убеждения, вероятно много често обсъждат и преживяват всички сполуки и неволи в работата си. И съвсем естествено се заражда любов, която още по–здраво ги свързва. Бащата на Станка не отказва на младия „даскал” и те се венчават.
Семейство Икономови учителства в Русе, където Никола е поканен от главния учител, възрожденеца Драган Цанков. Необходими са опитни учители за девическото училище, създадено през учебната 1864 -1865 година. Заварват го в лошо състояние, тъй като до идването им през 1866 година, ученичките са без учител. Въвеждат „Дневник за присъствие и отсъствие в Русчушкото момичешко училище”, в който пишат: „…А от първи януари 1867 година захванахме да държим настоящия дневники който е любопитен, нека прегледа кое момиче през кой месец колко дни е отсъствувало….” и се подписали:
На 31 декември в Русчук,
Никола Икономов-Жеравненеца
Учители:
Станка Н.Спасова Разградчънка
( спазен е правописът на оригинала).
Такива дневници „държели” и през следващите години. Още през първата, ученичките от сто стават сто и шестдесет, а между тях са и рожбите на Икономови – Дочка, Юрдана и Стефания, а после и Елена.
Накратко, това е пътят на Станка Спасо-Еленина като учителка. Но тя има и други занимания.

 

* * *
Станка Николица Спасо – Еленина като преводач
Идеите за просвещението на жените проникват в България чрез творчеството на Доситей Обрадович – сръбски просветител, поставящ разума восновата на всяка дейност. Станка Николица се запознава с творчеството му и възприема неговите схващания за изграждане на жената като достойна, пълноценна личност. Решена да ги сподели със своите съотечественички,тя превежда две повести: „За славните жени” и за „Аза человекомразеца” и под общото заглавие „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца” ги публикува. Така до българските жени ще достигнат думите на автора:
„ Жените съчиняват половината от челяшкия род, следователно и причина са на половината /или повече/ на благополучието му, ако са рязумни и добри, а също тъй, са причина за злополучието му, ако са нерязумни и зли”.stan
Преведената книжка се издава в Белград, заедно с ръководството „Земледелие” на съпруга ѝ Никола Икономов. От страниците на книгата преводачката се обръща към българките чрез оригинално „Обявление”, в което казва: „…аз според силата си изработих таз книжка и ви я препоръчвам…” и ги приканва: „…сяка според силата си да гледа да изработи нещо за своите дружки…” Подписва се: „Желателка на женското просвещение” Станка Н. Спасо-Еленина.
Чрез този труд Станка Николицасе утвърждава като първата преводачка на Доситей Обрадович и като първата българка, създала превод, отговарящ на всички изисквания на преводаческото изкуство. Тя спазва текста точно, без отклонения от оригинала, без да прибавя или пропуска нещо, без да вмъква свои разсъждения.
Дълго време името ѝ е забравено, независимо че книжката се ползва като учебно помагало в девическите училища. Но „….Историята ,обаче, е била винаги справедлива съдница. Тя никога не отминава мълчаливо ония, чиито дела са надхвърлили рамките на епохатаили пък са били знаменосци на нови идеи.” (Ангел Попов, Христо Стойков).

И забравата започва да отстъпва. Един от първите, писал за Станка Николица, е Илия Блъсков. Той подчертава достойнствата на превода ѝ, катоказва: „…Езикът е доволно ясен и сладък. Освен благотворните преимущества, които има тази книга за читателите, тя още много спомогна за във полза на нашия презрян тогива женски пол; на девическите училища захвана да се гледа с по-голяма ревност и прилежание, а на самата жена, не като на робиня вкъщи, но като майка, възпитателка, помощница и другарка”. Разград се сеща за своята съгражданка едва през 1930 г. Академик Анание Явашов, в книгата си „Разград и неговото археологическо и историческо минало” от 1930 г., „поменава” книгата, без да прави оценка на нейния поетичен принос у нас. Изводът му е: „Тя е единствената жена в Разград, а може би по това времев България, която се занимава с литература”.
Историята не забравя!

 

* * *
Поетесата Станка Николица Спасо – Еленина
Талантът на младата разградчанка се проявява и в областта на поезията. На последната страница на гърба на книгата „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца”, стои нейното четиристишие:

Малка книжка за жените,
дето им показва бодро,
да се пазят от злините
и да се отнасят мъдро.

С тези думи Станка Николица сеобръща към българските жени, кратко описва книгата си и я препоръчва.
Много изследователи на Възраждането смятат, че Станка Николица не е първата българска поетеса. Като такава те сочат Елена Мутева. Но нейните творби са „полупреводни и повлияни от други автори”. Освен това са издадени от Найден Геров през 1858 г., а стихотворението на Станка Николица е публикувано през 1853г.stan1Поетичното дарование на Станка Николица проличава и в нейните преводи. Изследователят на творчеството ѝ като преводачка и поетеса, Дочо Леков, подчертава:
„…..понякога фразата става ритмична, като в стихотворна творба, на известни места преводачката съзнателно търси ритмика”.
В началото на 80-те години на 20 век в старопечатна книга, собственост на Еленина, е открит, от сина ѝ Григор Попов, ръкопис на стихотворението „Предусещание”, с което вече ви запознахме.
Родена в изостаналото по онова време Лудогорие, Станка Николица Спасо-Еленина, оставя трайна следа в нашата възрожденска литература. Това, че творчеството ѝ е малко, не го прави по-малко значимо. Събуждането на българската жена, на стремежа ѝ към образование и заемане на достойно място в обществото, тръгва именно от нашата съгражданка.
Станка Николица, Елена Мутеваи много други знайни и незнайни учителки, книжовнички, смели, дръзновени родолюбки, посочват истината ипътя на съвременните жени.
Дължим им уважение и признателност!

 

* * *
Пътят на Станка Николица Спасо- Еленина
Станка Николица публикува книжката си през 1853 г. Тогава е само на 18 г. Под обявлението, тя се представя: „Желателка на женското просвещение”. И подчинява живота си на разбирането за образование на жените. Възрожденката счита, че само така жената ще заеме полагащото й се място в обществото.
Дълги години е учителка в Разград и Русе. Едновременно ражда, отглежда и възпитава девет деца. Всичките ѝ живи деца са високо образовани за времето си и в съзнателния си живот се утвърждават като личности. Дочка, Елена и Райна са учителки в Разград. Стефания учи в Одеса, изпратена там от семейството си едва 12-годишна. Завръща се зряла, 20-годишна девойка. Поканена е във Варна и е учителка в първото девическо класно училище. Омъжва се за Кръстю Мирски, книжар, издател, адвокат, кмет на Варна. Стефания основава женското дружество „Майка”, пише статии, превежда от руски и въпреки сполетелите я тежки житейски неволи, не губи сили и дух.
Илия е виден общественик, а най-малкият – Григор, е артист, режисьор и журналист. Сътрудничив столични вестници, редактор и издател е на вестник „Разградско слово”. Заедно с Гоце Делчев и Пейо Яворов се бори за свободата на Македония. Дружи с Димчо Дебелянов, с Николай Лилиев, с Димитър Подвързачов. Член е на Съюза на провинциалните журналисти.
Станка Николица се занимава и с обществена дейност. В Русе е една от основателките на женското дружество „Ступанка”, а в Разград – на „Майчина грижа”.
Семейство Икономови приема в дома си видни български книжовници и духовници. Младият владика Климент – Васил Друмев, им гостува, след катоИкономов приема свещенически сан.
Разбиранията на Станка Николица бележат и нейния път. Тя е майка, възпитателка, книжовничка и е винаги до съпруга си. Избрала е най- подходящата и необходима за времето си роля. А поезията? Възможно е да има и други нейни творби. „Предусещание” е открито върху полето на нейна книга- семейството има богата библиотека. Подписано е С.Н.С.Еленина. Само „Еленина” доказва авторството. Но божията искра не може да бъдеугасена. Вероятно и други творби, подписани само с инициали,а и неподписани, има неоткрити някъде .В тази епоха и в по-напредналите страни, жените, занимаващи се с изкуство – писателки, художнички, постигнали не по-малки успехи от мъжете, използват псевдоними или се подписват с мъжки имена.
Така стигаме до името. Тогава, след омъжването си, жените приемат името на съпруга – Николица, Иваница, Стояница и постепенно губят идентичността сии родовата си принадлежност. Приела сложното име Станка Николица Спасо-Еленина, тя избягва това. След своето и след името на съпруга си, тя включва и имената на баща си Спас и на майка си Елена. С този жест тя остава вярна на семейство и род.
Разград тачи бележитата си съгражданка. Домът на семейство Икономови сега е къща музей. На всеки 4 години, от 1975г. насам, в града ни се провежда конкурсът „Поетични хоризонти на българката”, в който участват поети от цялата страна. В последните издания има участници и от чужбина.
Станка Николица Спасо-Еленинане може да бъде забравена. Тя е пример за поколенията, който ще пребъде!

Теменуга ИВАНОВА

Футболната война

През последните няколко години и нашият град е завладян от футболната еуфория. В световен мащаб тя понякога стига до крайности и демонстрация на сила. Тази демонстрация, и то в крайната й форма- войната, винаги е присъствала в човешкото битие. Всички знаем, че най-известният конфликт в древността е станал заради хубавата Елена. Днес трудно можем да кажем до колко е била хубава тази жена, но явно си е струвало да тръгнеш на десетгодишен поход и да съсипеш цял град. Не че тогава е имало малко жени, но как да не тръгнеш на война, когато някой ти дойде на гости, ти го нахраниш, почерпиш, пък той за благодарност ти отмъкне жената. Но това си е проблем на древните хора, да се оправят както могат – с копия, стрели и дървени коне.
IVO-e1455898186742Съвременният човек също понякога стига до крайности, и то поради какви ли не глупави причини. Една такава история е малко познатата „футболна война” през 1969 г. между „колосите” Салвадор и Хондурас. Двете държави имат еднаква съдба. Получават независимостта си от Испания през 1821 г., като през по- голямата част от историята си се управляват от военни диктатури. Те са малки ( Салвадор е 21 000 кв. км., а Хондурас 112 000 кв. км.), бедни, с преобладаващо селско население. Характерно и за двете страни е, че голяма част от земята е собственост на едри земевладелци. Хондурас е управляван от полковник Освалдо Ареляно, а съседите – от генерал Фидел Ернандес. През 50-те и 60-те години много безимотни салвадорски селяни преминават границата и се самонастаняват на хондураска територия. Правителството на полковник Ареляно им дава срок от пет години, за да се регистрират, но това правят много малка част от хората. За да отклони натрупаното социално напрежение поради рухналата икономика от себе си, хондураското правителство се опитва да прогони заселниците, които вече са стигнали до близо 300 000 души. Властите в Салвадор отказват да приемат своите бивши граждани, опасявайки се, че това ще ги принуди да проведат аграрна реформа. Като резултат едрите земеделски собственици, които са опората на правителството, ще трябва да загубят голяма част от земите си. В двете страни назрява социално напрежение и на преден план излизат военните. При стълкновенията им със селяните има убити и от двете страни.
В този период се провеждат квалификациите за световното първенство по футбол в Мексико през 1970 г. Салвадор и Хондурас трябва да определят първата централноамериканска държава, която ще представя самостоятелно региона. Първият мач се играе в столицата Тегусигалпа и домакините от Хондурас бият с 1 : 0. На реванша в Сан Салвадор резултатът е 3 : 0. В двата мача има провокации от страна на феновете на отборите домакини, които са съпроводени от безредици и продължаващи социални протести. Третият, решаващ мач се играе в Мексико сити на 27 юни 1969 г. В дните преди него по радиостанциите в двете държави звучат патриотични песни и призиви за победа и защита на националната чест. В хода на мача Хондурас повежда с 2 : 1, но салвадорските футболисти успяват не само да изравнят, но и с гол на Пипо Родригес в последните секунди на продължението да победят. Емоциите вземат връх и в двете страни. Провеждат се националистически митинги, на които се отправят обиди към съседите. Двете държави прекратяват дипломатическите си взаимоотношения, а по границата започват престрелки между войниците с жертви. Тази напрегната обстановка продължава до 14 юли, когато салвадорската армия навлиза в Хондурас и окупира областта около град Нуево Окотепе и самия него. Хондураската армия отговаря на удара, бомбардирайки цели в Салвадор. В сраженията се включва и авиацията, като това е повече от пародийно. Салвадор използва стари витлови самолети, а Хондурас няколкото си самолета от селскостопанската авиация, като в празните отделения са натъпкани бомбите. Сраженията продължават четири дни, докато в конфликта не се намесват дипломати от Организацията на американските държави. На 20 юли сраженията са прекратени и салвадорската армия се изтегля на своя територия. Започват дълги преговори за дипломатическо уреждане на конфликта. Въпреки това чак до 1972 г. продължават пограничните престрелки, а самият мирен договор е подписан на 30 октомври 1980 г.
За да се класира на световното, Салвадор побеждава и Хаити с 1 : 0 и пак в продълженията и със съпътстващи срещата провокации, но този път не се стига до война. На самото световно Салвадор губят и трите си мача с общ резултат 9 : 0, като не показват нищо стойностно като игра. Резултатът от цялото това футболно безумие е около 2 000 убити – предимно бедни селяни, и неразрешен аграрен проблем. Днес и двете страни вървят по пътя на демокрацията с граждански правителства, но с все така нерешени социални проблеми, а част от потомците на преселниците все още живеят в завзетите територии. Конфликтът между „колосите” Хондурас и Салвадор става известен на световната общественост благодарение на полския журналист Ришард Капушчински, който се оказва единственият чуждестранен журналист в района на конфликта, а по-късно издава и книгата „Футболната война”. Но и днес сме свидетели на футболно безумие. Все още са живи спомените от Брюксел 1985 г. , Шефилд 1989 г. и най- пресният пример от Порт Саид в Египет. Нека тази мрачна страна на футболните страсти не достигне до нашия град. Лудогорските фенове са показали, че обичат футбола, а той включва и уважение към противника и неговите фенове.

Иво СТОЯНОВ

„ 6 Априлий 1903 г. построена камбанарията” …

Според първоначалния план, по който е построен, разградският храм „Свети Николай Чудотворец” не е имал кубе, нито камбанария. На източния и на западния край на продълговатото църковно здание били поставени два големи железни кръста, обковани с бяла тенекия. Имали по едно голямо тенекиено кълбо при основата и под него полумесец. Преди въздигането на камбанарията, високо над входната средна врата на църквата, на фронтона в специална вдлъбнатина е нарисувана иконата на Свети Николай.
Най-важните строителни работи в храма са постройката на купола и камбанарията през 1903 г., тъй като те променят архитектурния облик на църквата, а и привнасят ново самочувствие в душата на вярващите.
IMG_0990 (1296 x 864)Приемането на строителството на новата камбанария, с предприемач х. Иванчо Кулев става на 25 май 1903 г. от комисия, в състава на която са включени архиерейският наместник свещеник Анастас, държавен архитект Майсторов, участъковият инженер Б.Божинов, околийският началник Иван Свирачев, градският кмет х.Бърни Атанасов и църковният настоятел Н.Павлов, назначена с Предписание на Светата Русенска митрополия.
Комисията констатира, че работите по направата са извършени съгласно плановете, Сметката, Поемните условия и могат да се приемат „привременно”, съобразено с някои забележки и изменения – всички външни части на камбанарията, измазани с циментов разтвор, да се белосат с цвета на камъка; праговете на прозорците в основната тухлена част да се измажат с циментов разтвор, за да се даде свободен оток на водите навън. В случая все още не е направена предвидената циментова замазка над свода на входната врата.
От Отчета за извършените работи става ясно, че общата сума на предприятието възлиза на 9322 лв.
По същото време вече е започнала работата по направата на купола на храма.
На 5 февр. 1903 г. в 3 часа след обяд в канцеларията на разградското общинско управление е проведен „търг с явна конкуренция за отдаването на предприемач направата на едно кубе на черквата „Свети Никола” в Разград”. От явилите се конкуренти „най-износна” цена дава Бюлбюл Димитров. И така търгът по направата на купола на църквата е възложен на него.
IMG_0996 (1296 x 864)Поемните условия на предприятието са изготвени още през м. юли 1902 г. Очевидно идеята за строителство на купола не е нова за разградската общественост. Самото предприятие включва доставката на всички строителни материали, тяхното изработване и полагане съгласно проекта, сметката, детайлите и заповедите на завеждащия постройката и доставката на всички необходими за строителните работи съоръжения.
След завършването, строителните работи се приемат „привременно” от комисия, назначена от Митрополита и състояща се от разградския околийски началник, разградския секционен инженер, градския кмет, председателя на църковното настоятелство и още един църковен настоятел. След „привременното” приемане се съставя „окончателна ситуация”, при което се задържа 10 % гаранция. Окончателното приемане става една година след деня на привременното приемане на строителните работи. В случай, че се окажат някакви повреди или недостатъци в строителството в този изпитателен срок, предприемачът ги поправя за своя сметка.
Изготвена е сметка относно направата на купола, в която са записани предвидените строителни и довършителни работи – от разкриването на покрива и тавана на църквата, доколкото е необходимо, изваждането на гредите от покривната конструкция, а също и тези, които ще трябва да се заменят с нови, извършването на всички подготвителни работи.
На купола се предвижда поставянето на кръст, излят от бронз в състав 80 % мед, 15 % цинк и 5 % олово. След изливането, кръстът трябва да се излустри, за да придобие чист бронзов цвят.
Окончателната ситуация на работите, извършени през м.май-октомври 1903 г. по направата на купола показва, че към средата на м. октомври строителните работи са приключили.
В историята на разградския храм „Свети Николай Чудотворец” на няколко пъти са извършвани строително-ремонтни дейности. Но тези, през 1903 г., са най-мащабни, тъй като касаят цялостното преустройство на църковната сграда. А надписът върху лицевата страна на камбанарията ясно показва, че от този ден през април 1903 г. нататък разградчани имат своята камбана, която да ги призовава за молитва и единение с Бога, и да им възвестява добри и тъжни вести.
IMG_0991 (1296 x 864)А най-любопитен е фактът, че вляво над входа на храма стои и друг надпис: че и строителството на една от най-красивите църкви в Североизточна България е завършено на днешния ден, само че през 1860 година.
Нели НИКОЛОВА

71 години от смъртта на Григор Попов

На 28 март се навършиха 71 години от смъртта на патриарха на разградската журналистика Григор Попов. Рядко интелигентна личност, той пресъздава прекрасно всяка роля в живота си. Актьор или чиновник, комита или журналист, във всяко поприще се превъплъщава блестящо.
По-малко известен факт от неговата биография е участието му в македонското революционно движение, за което сам той разказва в своите спомени. Човек с изключително будна съвест и свободолюбив дух, той не може да не се включи в четата, след като има този шанс.
Когато през 1901 г. Григор Попов пристига в София, той влиза в средите на тогавашните поети и писатели. Но срещата и дружбата му с Гоце Делчев, а по-късно и с Пейо К. Яворов го правят пряк участник в борбата за освобождението на Македония. Григор Попов два пъти влиза с чета в поробената земя. Първият път начело на четата е Михаил Чаков, а втория – Гоце Делчев. Яворов е участник и в двата похода и ги описва в „Хайдушки копнения”.
Спомените на Григор Попов за този период от живота му са пропити с дълбоко преклонение пред двамата велики българи. Той разказва повече за тях, отколкото за собствените си преживявания. Гришата е с ясното съзнание, че е част от съдбоносни за България събития. А взаимоотношенията му с Пейо Яворов са изпълнени с прекрасни чувства на приятелство и загриженост, и със съзнанието, че на всяка цена трябва да се опази този талант в българската поезия.
Тук предлагаме на читателите спомените на Григор Попов за връзката си с П. К. Яворов, публикувани в Бюлетин на Музейния съвет – гр. Чирпан, го. III, бр. 8, януари – март 1961 г., „П. К. Яворов – Спомени и статии за 83-годишнината от рождението му”.

Пейо Яворов – моят боен другар и сърдечен приятел
През лятото на 1901 г. се запознах с прославения македонски революционер Гоце Делчев и след няколко месечна дружба с него аз вече бях запален привърженик на „Вътрешната организация”, към която се числеше и големият наш поет Пейо Яворов. Всеки ден ходех при Гоце в стая № 9 на хотел „Батемберг” и почти винаги там намирах Яворов.
Григор ПоповСредно висок, доста мургав, малко приведен, с големи черни очи и буйна черна коса, внимателен и рядко скромен, поетът се ползваше с безмерната обич на Гоце. Войводите и другите революционни работници гледаха на поета с голямо уважение.
Преди да познавам Яворов, аз бях очарован от неговата поезия, но само след месец дружба – обикнах човека Яворов като свой роден брат. Смело мога да кажа, че Яворов беше не само голям творец, но и голям човек, човек с голямо сърце.
Никога не ще забравя как сърдечно се обръщаше той към мен с топлия си, приятен глас: „Гриша, ако днес нямаш „златни авоари”, ела да се нахраним заедно!”
И аз неведнъж бивах гост на масата му в скромната, но уютна гостилница „Македония”, където се хранеха двамата с Делчев.
През януари 1902 г. Гоце подготвяше чета за прехвърляне в Македония с агитационна цел срещу опитите на „върховистите” да спечелят терен във вътрешността. За войвода той определи ениджевардарчанина Михаил Чаков, интелигентен човек и опитен революционер. Яворов настоя да влезе в състава на четата, въпреки съпротивата на Делчев. Давайки си сметка колко много тежи името на поета в революционното движение, той не искаше да излага живота му на опасност. Спомням си усилията на Гоце да отклони Яворов от желанието му да поеме тежкия четнишки живот. При един разговор на тая тема в присъствието на Михаил Чаков, силно развълнуван, Гоце се обърна към Яворов: „Пейо, защо не искаш да ме разбереш? Знаеш ли, аз изпадам в ужас, когато помисля, че влизайки във вътрешността ти се излагаш на риск? … Това би било незаменима загуба за мен и още по-голяма – за нашето свещено дело. Моля те, брат, не отивай сега в Македония! Обещавам ти, по-късно ще влезем заедно. Нека заздравим организационния апарат и се справим с разбеснелите се върховистки шайки! Тогава ще ти осигуря по-голяма безопасност и Македонският народ ще има щастието да ти се радва, а и да чуе вдъхновеното ти слово.”
И сега виждам Пейо мълчалив, вперил големите си хубави очи в Гоце. Изведнъж той стана, закрачи нервно из стаята и ядосано заговори: „Гоце, ти и всички другари ме третирате като някоя вещ, която трябва да се пази в кутийка, да се не чукне нещо… Аз зная, че има риск и именно затова настоявам да отида във вътрешността, твърдо решен да мина всички рискове на борбата за свобода на брата роб. Моля те, откажи се от намерението да ме отклониш от участието ми в четата.” /Всички изказвания на Яворов и Гоце в спомените ми, съм записвал в бележника си същия ден, когато са направени./
Те размениха още няколко реплики, изпълнени с обич и сърдечни другарски чувства, докато най-после Гоце отстъпи: „Брей, Пейо, упорит човек си! Отстъпвам пред твоите настоявания. Македонският бог да те закриля!”
Това, което последва, еше наистина трогателно. Двамата се сграбчиха в обятията си и братски се целунаха. Гоце каза на Чаков да запише Яворов в списъка на четата си. Аз заявих, че също желая да пътувам с Пейо, Гоце даде съгласие и Чаков записа и мен.
На 4 февруари 1902 г. четата, брояща фаталното число 13 човека, под войводството на Михаил Чаков, напуснахме Кюстендил на път за турската граница. През Осоговската планина навлязохме в поробена Македония. Първата вечер спахме в с. Сажденик. Няколко дни по-късно стигнахме в с. Гърлене, Кочанско. Яворов, не свикнал с тежкия и уморителен балкански път и обул за пръв път цървули, скоро се подби и едва се мъкнеше, но никога не издаде глас на ропот. Напротив, из целия път той подхвърляше шеги и закачки. Гърленският ръководител предупреден за нашето пристигане, чакаше в гората на няколко километра пред селото. Той наприд и ние след него, на разсъмване стигнахме в неговата двуетажна къща. Без да се докоснем до сложената трапеза, ние налягахме в една голяма стая, кой къде намери. На Яворов постелиха един козек до огнището, той се просто тръшна и веднага заспа. Когато към обед отворих очи, другарите бяха вече станали и наобиколили Яворов, седнал със скръстени крака върху козека. Той им говореше за борбата на нашия народ през турското робство. Споменавайки за подвига на Ботев и Левски, поетът се силно въодушеви и гласът му затреперя от вълнение. Всички слушаха с отворена уста, в захлас. Чаков, седнал до Пейо, вперил поглед в него, гълташе всяка дума и с особено доволство от време на време поглеждаше момчетата с очи, в които се четеше: „Виждате ли какъв човек е с нас! За първи път влазя в Македония и то с моята чета. Гоце мен го повери.”
Бях излязъл за малко в двора. Отивах към задната страна на къщата и разпасвах пояса си. Изведнъж, на не повече от 200 метра пред погледа ми изскочиха десетина турски низами на коне. Метнах пояса на рамо, хванах панталоните си с ръце и хукнах към къщи, викайки с все сила: „Турска кавалерия! Пейо, бягай скоро да се спасиш! Ние ще ги задържаме с огън!”
И сега ми е ясно в паметта, ч в тоя момент, когато видях турските низами, една мисъл ме облада: може да убият Яворов! За себе си и за другарите хич и не помислих.
Набързо прибрахме багажа си. Аз обаче забравих раницата си. През прозореца наскачахме в градината зад къщата, прехвърлихме се през дувара и заехме позиция около разхвърлените там големи скали. Пейо настанихме при най-големия блок, Чаков легна от едната му страна, а аз от другата. Турците влязоха в къщата, отдадоха се на ядене и пиене и ние се изтеглихме спокойно покрай реката в една друга махала на селото. На всички ни направи впечатление, че в тоя труден момент Пейо се държа спокойно и самонадеяно, като кален революционер.
Прекарахме още два дни в махалите на с. Гърлене. Не свикнал на дългия тежък планински път, Яворов беше разглобен, както сам се изразяваше, а нам предстоеше още дълго пътуване. Чаков настоя и Пейо се съгласи да остане на няколкодневна почивка, след това да обиколи Кочанско и провери състоянието на организациите, като проведе агитационна дейност срещу опитите на „върховистите” да откъснат тоя край от „вътрешните”.

* * *
Преди да се разделим, Яворов ни говори върху различията на Вътрешната организация с „върховистите” и начерта пътя, по който да се води пропагандата сред населението, срещу техните домогвания да овладеят революционното движение и да го използват за чужди на делото цели. Всички скърбяхме за раздялата с Пейо. Даже най-простоватичките момчета добре знаеха кой е Яворов и хранеха към поета голямо уважение. В дружбата си обаче с него, със своя прекрасен характер, той спечели дотолкова и обичта им, че всеки беше готов да се жертва, но да запази живота на Македонския Ботев, както го наричахме в четата.Mihail_chakov_cheta
На 12 февруари се сбогувахме с Пейо. Четата се раздели на три групи по четири човека. Едната, начело с Михаил Чаков, аз, Павле кап`тан и Калканджията /двамата земляци на Чаков – ениджевардарчани/, поехме за Поройско, другата – с Васил Попов /старозагорчанин/ – за Малашевско, а третата – водена от Никола Савов /бивш фелдфебел от Белоградчишко/ и Георги Данчев /бивш юнкер от Варна/, пое пътя за южната част на Кочанско, със задачата да се движи близо до поета и при нужда да му оказва помощ.
На тръгване аз дръпнах настрана Чаков и споделих с него опасението си: оставяме Яворов сам, но може да му се случи нещо лошо! … Настоях да остана с него. Чаков се усмихна и ме потупа по рамото: „Напразно се тревожиш, Гриша! Пейо тук е на сигурно място. Нашите хора са здрави. Аз обясних на околийското ръководство кой остава при тях. Те ще го пазят като зениците на очите си. Щом Пейо се съвземе от умората и приключи агитационната си обиколка, ще се върнем да го вземем с нас.”
Не настоявах повече, но тръгнах подтиснат от едно съмнение и лошо предчувствие…
След няколко дни получихме съобщение за пленяването на Пейо от върховистката чета на капитан Софрони Стоянов. Изтръпнахме, защото знаехме как те обикновено постъпват при пленяване на наши другари. Чаков беше покрусен и постоянно повтаряше: „Бре, какво щеше да стане! … Ами ако го бяха убили? Как щях да отговарям пред Гоце? Той ми каза: Михаиле, поверявам Пейо на теб, защото имам вяра, че ще го върнеш жив и здрав! Ти, Гриша, добре ми казваше да не го оставяме сам, а аз направих тая глупост. Ако Пейо беше загинал, не можех си прости грешката, щях да си тегля куршума.”
Още същата вечер Чаков подсили четата си с пет души от местните момци и незабавно потеглихме за Кочанско, да вземем Пейо и го доведем в нашия район – Поройско. Когато обаче пристигнахме там, той беше вече отпътувал за България.
Новата 1903 г. посрещнахме в гостилница „Македония” – Яворов, Гоце, Чаков, аз и още няколко хъшове, дошли от вътрешността. Часовникът възвести идването на новата година и ние вдигнахме чаши да си я честитим и пожелаем щастие. Пейо, чукайки чашата си с мен, много радостно извика:
„Гриша, да е честита! Стягай раницата! Скоро заминаваме за вътре, заедно с Гоце!”
Делчев, който тая вечер беше много весел, подхвърли шеговито:
„Пейо, този път – без опозиции и кандардисване…”

* * *
На 12 януари 1913 г., около 50 човека, водени от Гоце и Яворов, влязохме в поробената земя. На другия ден, малко преди съмване, ние пристигнахме в Банско, посрещнати от Йонко Вапцаров, Лазар Колчагов, Сандо Китанов, Симеон Драговчев и други, имената на които не помня. Яворов и Делчев отседнаха у Вапцаров, а ние, четниците, бяхме разпределени по 3 – 4 човека в различни къщи. В Банско останахме няколко дена, през което време Гоце и Пейо правиха събрания, на които присъства почти цялото население на Банско – мъже и жени. На нашите въпросителни очудени погледи, банчани с усмивка и особено задоволство ни съобщаваха, че „няма банчанин, който да не е съзаклятник и до един са от вътрешните”. За Гоце и Пейо те говореха като за божества. Направи ми впечатление сърдечността, с която банчани ограждаха и нас, четниците.
Банско напуснахме през нощта срещу Богоявление на път за Неврокоп. Към нашата група се присъедини и Йонко Вапцаров с още пет банчани.cheta Заобикаляйки Неврокоп, ние се отбихме в няколко села, между които Баничани и Ловча. Към полунощ срещу Атанасовден пристигнахме в с. Каракьой, на средата между околиите Серска, Неврокопска и Демир-Хисарска, където беше свикан и събор на четите на Серското революционно окръжие. Там заварихме Димитър Гущанов, Георги Бъждаров, Стоян Филипов, Яне Сандански, Иван Даскала, Георги Радев, дядо Илия Кърчовалията, Атанас Тешовалията, Таската, Стоян Мълчанков и други войводи и четници, около 50 човека. В една голяма къща се събраха Делчев, Яворов, Сандански и останалите войводи, а четниците бяха разпределени по няколко човека из селото. Вапцара и аз останахме при Пейо.
В Кара-кьой прекарахме три дни. От сутрин до вечер Гоце и Пейо разговаряха с войводите и по-главните работници. Преди да напуснем селото, четниците идваха на групи в къщата, където бяхме отседнали, и Гоце ги запознаваше как се действа с бомбите, доставени в последно време от организацията, а Пейо им говореше за различията с „върховистите” и идейните насоки на Вътрешната организация.
Никога няма да забравя как пламенно и увлекателно говореше Пейо. Той описваше борбата за свобода през турското иго, саможертвата на Ботев, Левски, Караджата и плеядата герои, сложили кости пред олтара на родината, след което очертаваше пътя на революционната борба за освобождение на македонския роб.
Яворов беше на голяма почит сред войводи и четници. Те бяха горди, че Македония има своя Ботев.
Тук му е мястото да кажа няколко думи за отношенията между Яворов и Делчев. Това не беше само обикновена приятелска дружба или идейно другарство. Имаше нещо много по-голямо. Двамата се обичаха като братя, не! – те се боготворяха един друг!
Гоце не правеше нито стъпка в революционната си дейност, без да се съветва с Яворов. Винаги, когато му се докладваше някой въпрос, преди да вземе решение, той казваше: „Да поговорим с Пейо и тогава ще решим!”
В Кара-кьой се разделихме с Яворов. Участниците в събора, около сто човека, поехме за Алиботуш планина, а Пейо остана в селото да организира издаването на революционния лист „Свобода или смърт”, в помощ на агитаторите във вътрешността. Няколко дни обаче по-късно, Гоце го повика и той дойде в планината. Прекарахме заедно две денонощия, след което четниците се пръснаха по районите си. Аз заминах с Гоце, а Пейо, придружен от Мицо Кирилиев, бивш учител, остана в Крушевско да издава бунтовния лист. Охраната му Гоце повери на дядо Илия Кърчовалията, стар и опитен харамия. Този прост човек беше добре разбрал цената на Яворов за Македония и той боготвореше поета.
Нели НИКОЛОВА

На снимките:
Григор Попов

Четата на Михаил Чаков

Събор на четите на Алиботуш планина, февруари 1903 г.

Мартенските иди за тринадесети път в италианската столица

Помните ли Групо Сторико Романо, чийто президент Серджо Якомони и няколко представители бяха специални гости на Първия исторически фестивал в Разград през миналата година? Вчера, на 15 март, те имаха поредната атрактивна изява в столицата на Италия. За 13-ти път пред публика групата за исторически възстановки представи Мартенските иди от 44 г. пр. Хр. – денят, в който е убит Гай Юлий Цезар. Събитието се организира под патронажа на Община Рим и отново беше на площад „Арджентина”, където гражданите и гостите на италианската столица можеха да видят и да участват в трагичния епизод от оня далечен 15 март, останал в историята с наименованието „Мартенските иди”.
idi1Възстановката се разиграва при строго спазване на филологическата част и се състои от три сцени. В първата Марк Антоний, Катон, Цицерон, сенатори и трибуни на плебса са главни действащи лица на събранието на Сената, в края на което Цезар е обявен за враг на Рим. Във втората сцена Цезар пристига в сградата, в която се провежда събранието на Сената, но по пътя среща жреца Спурина, който го предупреждава: „Цезаре, внимавай по време на Идите през март!”. Следва сцената с 23 пробождания с нож.
Третата и последна сцена основно се състои от речта на Брут /в основата на която е текстът от драмата „Юлий Цезар” на Шекспир/ по време на погребението на Цезар на Форо Романо. Режисурата е на сдружението „ Импрендитори ди сони”. Групо Сторико Романо прави възстановки на събития от античния Рим от 1994 г. присъствието на подходяща обстановка и условия – сгради, места, свързани със зората на римската история, благоприятстват проектите им. В пространството наоколо проучванията и разкопките продължават, което показва, че все още се изясняват аспекти от историята.
Самата Асоциация Gruppo Storico Romano е създадена през 1994 г. по инициатива на група хора, със силен интерес към римската история и култура. В съответствие с целите, които си е поставила, групата прави проучвания в посока на бита и облеклото на древните римляни, основно за времето на Империята /I – II век сл. Хр./, възстановява костюми, снаряжение, различни предмети на бита до най-малката подробност от античния Рим, на базата на научни изследвания. Прави възстановки на военни и гладиаторски техники, ритуали, церемонии, исторически събития, свързани с Древния Рим. Така поддържа живи духа и емоционалните преживявания. Седалището й се намира в сърцето на Рим, в непосредствена близост до Колизея – на ул. „Апиа Антика” № 18. Там е направен и един малък castrum и сцена, където също се организират възстановки от по-малък мащаб. Групо Сторико Романо е създала и музей, в който е експониран богат исторически материал, необходим за разнообразните образователни програми и дидактически практики с различни възрастови групи.
Членовете на групата имат най-различни професии – работници, търговци, бизнесмени, инженери, доценти, предприемачи, студенти … Но в културната организация има нещо, което ги обединява – голямата им любов към римската история и култура. Затова и живеят много интензивен живот, като много често организират представления с възстановки на исторически събития. Те сякаш живеят в две реалности – съвременната и античната. След Idi di Marzo обаче следва най-големият исторически фестивал в Европа – Natale di Roma, който тази година ще трае цели пет дни – от 17 до 21 април!
/e-Razgrad/

Народният съд от 1945 г. и подсъдимите от Разград и района

Датата 13 март в исторически план, в най-новата история на Разград, се свързва с произнасяне присъдите от Втория състав на Русенския народен съд, заседавал в Разград от 28 февруари до 10 март 1945 г. На 13 март е постановена „мотивирана присъда, неподлежаща на обжалване и одобрение, която се изпълнява неотложно от прокурорите в областните съдилища”.
Задълбочаването в изследванията за онези болезнени и трагични за българското обществено-политическо развитие проблеми е пътят, по който може да бъде постигнат по-точен баланс между противоречивите до антагонизъм становища. Естествено, подобно изложение няма за цел да претендира за изчерпателност на темата, която сама по себе си е предизвикателство, както и за представяне на проблема в цялата му дълбочина и сложност. Цитираната информация е базирана на документи от Държавен архив – Разград, Държавен архив – Търговище, документи, съхранявани във фонда на РИМ – Разград, Исторически музей – Попово, както и личен архив на Божидарка Златарева /Куюмджиева / – Разград.

Явлението „Народен съд” в своята същност е временна съдебно-политическа институция, която има за основна задача разправата с всички, които са били в политическото управление на България до 9 септември 1944 г., както и с онези, които са го подкрепяли. От гледна точка на утвърждаването на новата отечественофронтовска власт Народният съд е най-важният съдебен орган. За целта, формално от Отечествения фронт, но фактически под ръководството на БРП /к/, е изработен Закон за провеждането на делата.
На 6 октомври 1944 г. в Държавен вестник, бр. 219 е обнародвана Наредба – Закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Според нея на съд подлежат три категории министри от правителствата през времето от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г., народни представители от ХХV Обикновено народно събрание и “други граждански и военни лица”. Предвидените наказания по Наредбата-закон са временен или доживотен строг тъмничен затвор или смърт и глоба до 5 млн лева. Съдът присъжда в полза на държавното съкровище целия имот на осъдения или част от него. Според чл. 5 Министерският съвет, по доклад на Министъра на правосъдието, назначава един Главен народен обвинител и нужното число обвинители. Главният народен обвинител и обвинителите възможно най-бързо събират обвинителния материал, възбуждат обвинението, определят мярката за неотклонение, подготвят обвинителния акт и поддържат обвинението пред съда. /ДВ, бр. 219, 6 окт. 1944 г./
На 1 октомври 1944 г. Главният народен обвинител вече е определен от министъра на правосъдието – Георги Петров от Стара Загора.
Народният съд се състои от народни съдии, избрани от областните комитети на Отечествения фронт, и от назначени съдии от министъра на правосъдието измежду съдиите и адвокатите в страната. Всеки областен комитет на ОФ избира тридесет народни съдии “измежду най-добрите граждани от градове и села”. Според чл.7, т.Б за всяка област се образуват състави според числеността на подсъдимите, състоящи се от един назначен съдия – за председател и четири, посочени от съответния областен комитет. Тези състави заседават в областните центрове или, когато министърът на правосъдието намери това за целесъобразно, в някой от околийските центрове на областта. Обвинителният акт се изпраща на съответния съд, който връчва преписи на подсъдимите.
В най-кратък срок съдът насрочва разглеждане на делото. Според чл.9 “съдебното дирене се извършва от съда свободно, по разум и съвест”. Наредбата-закон уточнява, че за отсъстващите подсъдими делото се разглежда неприсъствено. Всеки подсъдим има право най-много на двама защитници.
След приключване на съдебното дирене, изслушване на обвинението, защитата и последната дума на подсъдимите съдът постановява мотивирана присъда, неподлежаща на обжалване и одобрение, която се изпълнява неотложно от прокурорите при областните съдилища. Народният обвинител разпорежда за налагане възбрана и запори върху имотите на привлечените под отговорност лица.
Наредбата-закон влиза в сила от деня на обнародването му в Държавен вестник, т.е. от 6 октомври 1944 г.
Впоследствие се налага някои проблемни постановки да бъдат прецизирани с “Мотиви към Наредбата – закон за съдене от Народния съд…”
В края на ноември 1944 г. се пристъпва към образуване на съставите на Народния съд. Окончателното решение е освен четирите върховни състава, които заседават в София за съдене на регентите, министрите и др., да бъдат образувани още 128 /при първоначален брой 65/. От съставите на Народния съд по административни области в Русенска област заседават в :1.Русе, 2.Бяла, 3.Исперих, 4.Провадия, 5.Разград, 6.Свищов, 7.Силистра.
Във Варненска област съдът заседава във: 1.Варна, 2.Добрич, 3.Нови Пазар, 4.Омуртаг, 5.Попово, 6.Търговище, 7.Шумен.
Оценките в Обвинителния акт срещу главните подсъдими се свеждат до изреждане на обвиненията, отправени към подсъдимите във водене на “престъпна политика”. В заключение е направен изводът, че “българският народ има всички основания да потърси отговорност за това не само от министрите и народните представители, … но и от онези съдии и прокурори, които в своето бясно усърдие изпратиха много стотици български синове на бесилки и разстрели и хиляди други хвърлиха в затворите”. И тук става ясен принципът, който ще следват съставите на Народния съд при постановяване на присъдите.
Сред главните подсъдими в София са имената на разградчаните Петър Габровски и Иван Багрянов. Първият е министър на вътрешните работи и народното здраве в двете правителства на Богдан Филов и изпълняващ длъжността на министър-председател от 9 – 14 септември 1943 г. Вторият е бивш министър на земеделието и на държавните имоти и имал „късмета” да бъде министър-председател на България в годините на Втората световна война.

sad11В общи линии обвинителните актове на народните съдилища по места следват модела на Обвинителния акт срещу подсъдимите от първите два главни процеса. Народни обвинители в Разград са Иван Данов и Тодор Цонев, а председател е Наум Симеонов. Работата на съда започва на 28 февруари и разпитите продължават до 10 март. Присъдата е произнесена на 13 март. В същия ден по повод на прочитането на присъдата на площада пред читалището е организиран митинг. Постановени са 15 смъртни присъди:
Горан Крачунов Горанов
Мицо Димов Пейнов
Жико Пеков Лишков
Никола Банчев Колев
Стоян Дечев Михайлов
Рангел Симеонов Иванов
Стефан Георгиев Богданов
Владимир Петров Попов
Васил Виденов Раденков
Ангел Борисов Иларионов
Свещеник Ангел Дончев Хубанчев
Иван Кънчев Даскалов
Капитан Тодор Илиев Калчев
Тодор Стоянов Донев
Петър Дочев Янков

Четирима от осъдените на смърт са посочени, че са “в момента в неизвестност”. Произнесени са и 41 присъди с различна продължителност на лишаване от свобода: доживотен затвор – 4, на 15 г. – 6, на 10 г. – 3, на 5 г. – 13, на 1 г. – 15. Още същата вечер осъдените на смърт са откарани за изпълнение на присъдата – в края на разградските гробища – според чл.10 от Наредбата-закон. Навсякъде разстрелите стават през нощта и осъдените са погребвани в общ гроб. На близките им не е позволено да поставят някакъв кръстен знак.
Осъдени от Разград има и в други градове. Имената на подсъдими от Разград и Разградско се срещат в обвинителните актове на народните съдилища в Исперих, Шумен, Търговище, Попово, Омуртаг и други градове. В Омуртаг и околията се разиграва една истинска трагедия, когато участниците в нея – войсково поделение от 19-ти пехотен полк и отделна полицейска група – показват особена жестокост при преследването на нелегалните, които са избити, както и техните помагачи и укриватели. Петият състав на Варненския народен съд в Омуртаг с председател Димитър Върбанов заседава от 15 март до 31 март 1945 г. и на 11 април произнася Присъдата. Освен бившият командир на 4-та пехотна дивизия са осъдени и други военни. В Държавен архив – Търговище към Присъдата се пази и препис от протокола за разпита на обвиняемите, който дава представа за трагедията, която се разиграва в този край и то не без участието на разградския 19-ти ПП.
В Обвинителния акт на Народния съд в Шумен се четат имена от с.Островче и с.Веселина. В Попово и околията подсъдимите са 144 на брой, събитията са свързани с преследването на Поповския партизански отряд и между тях са имена от с.Черковна, Батемберг /дн.Благоево/, Завет, Хърсово, Телец /дн.Балкански/.
Броят на осъдените от институцията Народен съд от Разград и района не би могъл да бъде точен, тъй като е възможно да има подсъдими и в други краища на страната. Тук би трябвало да добавим и народните представители от 20-то Обикновено народно събрание – Георги Рашков и Матю Иванов, както и висши военни, съдени от Единадесетия отделен състав. Някои определят явлението „народен съд” като „край на една политическа стратегия”, други акцентират върху факта, че при практическото му осъществяване идеята дори не е обсъждана от Народното събрание, тъй като в този момент България няма парламент. При изработването на Наредбата – Закон са нарушени всички действащи нормативни актове. Според тогава действащата Търновска конституция не се предвижда създаването на извънредни съдилища, а институцията е именно такава – извънредна. Дори за членовете на съставите не се изисква образователен и професионален ценз. Съдебните и извън съдебните репресии след 9 септември 1944 г. биха могли да бъдат определени като политическо отмъщение и разправа с дотогавашния политически елит. Но по това време не е възможно обществото ни да надживее подобни трагедии.
Без да се коментират или подлагат на преоценка историческите събития, тук само се изнасят исторически факти. Народният съд изпълнява отредените му политически задачи, но не успява да постигне национално помирение. Преди петнадесетина години акад. Георги Марков определи това явление като неизживяната трагедия на българския народ. След всичко, през което народът ни преминава през следващите десетилетия, мисля, че днес той е вече в състояние да го преосмисли по-зряло и по- мъдро – и като част от уроците на историята. И ако „историческата истина никога не е една”, към това бих добавила, че тя всъщност винаги е … някъде наоколо.

Нели НИКОЛОВА – РИМ, Разград
Текст към снимката: Митинг в Разград по време на заседанията на Народния съд

Standartnews.com: Първият паметник за Руско-турската война е вдигнат в Разград

Стане ли въпрос за паметниците, посветени на Освободителната война, всички веднага се сещат за монумента на Шипка и за мемориалният комплекс в Плевен. Но малцина знаят, че първият паметникът-костница, посветен на загиналите в Осводителната война е построен още през 1879 г. в Разград – за годишнината от освобождението на града от турско робство
Той се намира на площад „Възраждане“, в стария исторически център на града. Построен е с доброволни помощи на признателните разградчани за увековечаване деня на освобождението на град Разград 16 (28) януари 1878 г., когато руските войски от ХІІІ армейски корпус влизат в града, предвождани от княз Александър Дондуков-Корсаков, на същото това място.
Този паметник, обявен през 1967г. за паметник на културата с национално значение, с историческата си стойност е оригинален и по своята архитектура. Мавзолеят е с квадратна форма, от западната страна има вход с двукрила метална врата, срещу която е разположена ниша, с нарисуван портрет на царя освободител Александър ІІ. Покривът е купол, стъпващ направо върху стените. Сградата е с елементи на австроунгарската барокова архитектура, което се обяснява с факта, че този забележителен строеж се свързва с името на знаменитият австрийски майстор Фридрих Грюнангер, започнал кариерата си в България като архитект на град Разград.
Основният камък на мавзолея е положен на 1 март 1879 г. от княз Дондуков Корсаков. Откриването е извършено на 14 октомври 1880 г., когато над входа на паметника е поставен надпис „В памет освобождението на град Разград, 16.01.1868 г.“. През 1964 г. ръководството на исторически музей възстановява надписа с бронзови букви и цифри. През 1932 г. местното опълченско поборническо дружество поставя на паметника възпоменателна плоча с имената на загиналите от Разград 68 български поборници опълченци и руски войници. На 7 юни 1936 г. признателното гражданство поставя от другата страна на входа му още една плоча с имената на загиналите революционери от четата на войводата Таньо Стоянов.
В чест на 100 годишнината от Освобождението на България през 1978 г., вътрешната част на паметника – символ на българо-руската бойна дружба, е преустроена и обновена. Костите на погребаните в разградските гробища руски войни, загинали за свободата на България, са пренесени тук в две урни. Така паметникът е превърнат в мавзолей-костница – първи в страната, издигнат в чест на руските воини, загинали за българското освобождение, заедно с българските опълченци.

Константин СЪБЧЕВ, Елена ДИМИТРОВА
/Standartnews.com/

1 2 3 4 5