Архив: Статии, коментари, анализи

Футболната война

През последните няколко години и нашият град е завладян от футболната еуфория. В световен мащаб тя понякога стига до крайности и демонстрация на сила. Тази демонстрация, и то в крайната й форма- войната, винаги е присъствала в човешкото битие. Всички знаем, че най-известният конфликт в древността е станал заради хубавата Елена. Днес трудно можем да кажем до колко е била хубава тази жена, но явно си е струвало да тръгнеш на десетгодишен поход и да съсипеш цял град. Не че тогава е имало малко жени, но как да не тръгнеш на война, когато някой ти дойде на гости, ти го нахраниш, почерпиш, пък той за благодарност ти отмъкне жената. Но това си е проблем на древните хора, да се оправят както могат – с копия, стрели и дървени коне.
IVO-e1455898186742Съвременният човек също понякога стига до крайности, и то поради какви ли не глупави причини. Една такава история е малко познатата „футболна война” през 1969 г. между „колосите” Салвадор и Хондурас. Двете държави имат еднаква съдба. Получават независимостта си от Испания през 1821 г., като през по- голямата част от историята си се управляват от военни диктатури. Те са малки ( Салвадор е 21 000 кв. км., а Хондурас 112 000 кв. км.), бедни, с преобладаващо селско население. Характерно и за двете страни е, че голяма част от земята е собственост на едри земевладелци. Хондурас е управляван от полковник Освалдо Ареляно, а съседите – от генерал Фидел Ернандес. През 50-те и 60-те години много безимотни салвадорски селяни преминават границата и се самонастаняват на хондураска територия. Правителството на полковник Ареляно им дава срок от пет години, за да се регистрират, но това правят много малка част от хората. За да отклони натрупаното социално напрежение поради рухналата икономика от себе си, хондураското правителство се опитва да прогони заселниците, които вече са стигнали до близо 300 000 души. Властите в Салвадор отказват да приемат своите бивши граждани, опасявайки се, че това ще ги принуди да проведат аграрна реформа. Като резултат едрите земеделски собственици, които са опората на правителството, ще трябва да загубят голяма част от земите си. В двете страни назрява социално напрежение и на преден план излизат военните. При стълкновенията им със селяните има убити и от двете страни.
В този период се провеждат квалификациите за световното първенство по футбол в Мексико през 1970 г. Салвадор и Хондурас трябва да определят първата централноамериканска държава, която ще представя самостоятелно региона. Първият мач се играе в столицата Тегусигалпа и домакините от Хондурас бият с 1 : 0. На реванша в Сан Салвадор резултатът е 3 : 0. В двата мача има провокации от страна на феновете на отборите домакини, които са съпроводени от безредици и продължаващи социални протести. Третият, решаващ мач се играе в Мексико сити на 27 юни 1969 г. В дните преди него по радиостанциите в двете държави звучат патриотични песни и призиви за победа и защита на националната чест. В хода на мача Хондурас повежда с 2 : 1, но салвадорските футболисти успяват не само да изравнят, но и с гол на Пипо Родригес в последните секунди на продължението да победят. Емоциите вземат връх и в двете страни. Провеждат се националистически митинги, на които се отправят обиди към съседите. Двете държави прекратяват дипломатическите си взаимоотношения, а по границата започват престрелки между войниците с жертви. Тази напрегната обстановка продължава до 14 юли, когато салвадорската армия навлиза в Хондурас и окупира областта около град Нуево Окотепе и самия него. Хондураската армия отговаря на удара, бомбардирайки цели в Салвадор. В сраженията се включва и авиацията, като това е повече от пародийно. Салвадор използва стари витлови самолети, а Хондурас няколкото си самолета от селскостопанската авиация, като в празните отделения са натъпкани бомбите. Сраженията продължават четири дни, докато в конфликта не се намесват дипломати от Организацията на американските държави. На 20 юли сраженията са прекратени и салвадорската армия се изтегля на своя територия. Започват дълги преговори за дипломатическо уреждане на конфликта. Въпреки това чак до 1972 г. продължават пограничните престрелки, а самият мирен договор е подписан на 30 октомври 1980 г.
За да се класира на световното, Салвадор побеждава и Хаити с 1 : 0 и пак в продълженията и със съпътстващи срещата провокации, но този път не се стига до война. На самото световно Салвадор губят и трите си мача с общ резултат 9 : 0, като не показват нищо стойностно като игра. Резултатът от цялото това футболно безумие е около 2 000 убити – предимно бедни селяни, и неразрешен аграрен проблем. Днес и двете страни вървят по пътя на демокрацията с граждански правителства, но с все така нерешени социални проблеми, а част от потомците на преселниците все още живеят в завзетите територии. Конфликтът между „колосите” Хондурас и Салвадор става известен на световната общественост благодарение на полския журналист Ришард Капушчински, който се оказва единственият чуждестранен журналист в района на конфликта, а по-късно издава и книгата „Футболната война”. Но и днес сме свидетели на футболно безумие. Все още са живи спомените от Брюксел 1985 г. , Шефилд 1989 г. и най- пресният пример от Порт Саид в Египет. Нека тази мрачна страна на футболните страсти не достигне до нашия град. Лудогорските фенове са показали, че обичат футбола, а той включва и уважение към противника и неговите фенове.

Иво СТОЯНОВ

„ 6 Априлий 1903 г. построена камбанарията” …

Според първоначалния план, по който е построен, разградският храм „Свети Николай Чудотворец” не е имал кубе, нито камбанария. На източния и на западния край на продълговатото църковно здание били поставени два големи железни кръста, обковани с бяла тенекия. Имали по едно голямо тенекиено кълбо при основата и под него полумесец. Преди въздигането на камбанарията, високо над входната средна врата на църквата, на фронтона в специална вдлъбнатина е нарисувана иконата на Свети Николай.
Най-важните строителни работи в храма са постройката на купола и камбанарията през 1903 г., тъй като те променят архитектурния облик на църквата, а и привнасят ново самочувствие в душата на вярващите.
IMG_0990 (1296 x 864)Приемането на строителството на новата камбанария, с предприемач х. Иванчо Кулев става на 25 май 1903 г. от комисия, в състава на която са включени архиерейският наместник свещеник Анастас, държавен архитект Майсторов, участъковият инженер Б.Божинов, околийският началник Иван Свирачев, градският кмет х.Бърни Атанасов и църковният настоятел Н.Павлов, назначена с Предписание на Светата Русенска митрополия.
Комисията констатира, че работите по направата са извършени съгласно плановете, Сметката, Поемните условия и могат да се приемат „привременно”, съобразено с някои забележки и изменения – всички външни части на камбанарията, измазани с циментов разтвор, да се белосат с цвета на камъка; праговете на прозорците в основната тухлена част да се измажат с циментов разтвор, за да се даде свободен оток на водите навън. В случая все още не е направена предвидената циментова замазка над свода на входната врата.
От Отчета за извършените работи става ясно, че общата сума на предприятието възлиза на 9322 лв.
По същото време вече е започнала работата по направата на купола на храма.
На 5 февр. 1903 г. в 3 часа след обяд в канцеларията на разградското общинско управление е проведен „търг с явна конкуренция за отдаването на предприемач направата на едно кубе на черквата „Свети Никола” в Разград”. От явилите се конкуренти „най-износна” цена дава Бюлбюл Димитров. И така търгът по направата на купола на църквата е възложен на него.
IMG_0996 (1296 x 864)Поемните условия на предприятието са изготвени още през м. юли 1902 г. Очевидно идеята за строителство на купола не е нова за разградската общественост. Самото предприятие включва доставката на всички строителни материали, тяхното изработване и полагане съгласно проекта, сметката, детайлите и заповедите на завеждащия постройката и доставката на всички необходими за строителните работи съоръжения.
След завършването, строителните работи се приемат „привременно” от комисия, назначена от Митрополита и състояща се от разградския околийски началник, разградския секционен инженер, градския кмет, председателя на църковното настоятелство и още един църковен настоятел. След „привременното” приемане се съставя „окончателна ситуация”, при което се задържа 10 % гаранция. Окончателното приемане става една година след деня на привременното приемане на строителните работи. В случай, че се окажат някакви повреди или недостатъци в строителството в този изпитателен срок, предприемачът ги поправя за своя сметка.
Изготвена е сметка относно направата на купола, в която са записани предвидените строителни и довършителни работи – от разкриването на покрива и тавана на църквата, доколкото е необходимо, изваждането на гредите от покривната конструкция, а също и тези, които ще трябва да се заменят с нови, извършването на всички подготвителни работи.
На купола се предвижда поставянето на кръст, излят от бронз в състав 80 % мед, 15 % цинк и 5 % олово. След изливането, кръстът трябва да се излустри, за да придобие чист бронзов цвят.
Окончателната ситуация на работите, извършени през м.май-октомври 1903 г. по направата на купола показва, че към средата на м. октомври строителните работи са приключили.
В историята на разградския храм „Свети Николай Чудотворец” на няколко пъти са извършвани строително-ремонтни дейности. Но тези, през 1903 г., са най-мащабни, тъй като касаят цялостното преустройство на църковната сграда. А надписът върху лицевата страна на камбанарията ясно показва, че от този ден през април 1903 г. нататък разградчани имат своята камбана, която да ги призовава за молитва и единение с Бога, и да им възвестява добри и тъжни вести.
IMG_0991 (1296 x 864)А най-любопитен е фактът, че вляво над входа на храма стои и друг надпис: че и строителството на една от най-красивите църкви в Североизточна България е завършено на днешния ден, само че през 1860 година.
Нели НИКОЛОВА

71 години от смъртта на Григор Попов

На 28 март се навършиха 71 години от смъртта на патриарха на разградската журналистика Григор Попов. Рядко интелигентна личност, той пресъздава прекрасно всяка роля в живота си. Актьор или чиновник, комита или журналист, във всяко поприще се превъплъщава блестящо.
По-малко известен факт от неговата биография е участието му в македонското революционно движение, за което сам той разказва в своите спомени. Човек с изключително будна съвест и свободолюбив дух, той не може да не се включи в четата, след като има този шанс.
Когато през 1901 г. Григор Попов пристига в София, той влиза в средите на тогавашните поети и писатели. Но срещата и дружбата му с Гоце Делчев, а по-късно и с Пейо К. Яворов го правят пряк участник в борбата за освобождението на Македония. Григор Попов два пъти влиза с чета в поробената земя. Първият път начело на четата е Михаил Чаков, а втория – Гоце Делчев. Яворов е участник и в двата похода и ги описва в „Хайдушки копнения”.
Спомените на Григор Попов за този период от живота му са пропити с дълбоко преклонение пред двамата велики българи. Той разказва повече за тях, отколкото за собствените си преживявания. Гришата е с ясното съзнание, че е част от съдбоносни за България събития. А взаимоотношенията му с Пейо Яворов са изпълнени с прекрасни чувства на приятелство и загриженост, и със съзнанието, че на всяка цена трябва да се опази този талант в българската поезия.
Тук предлагаме на читателите спомените на Григор Попов за връзката си с П. К. Яворов, публикувани в Бюлетин на Музейния съвет – гр. Чирпан, го. III, бр. 8, януари – март 1961 г., „П. К. Яворов – Спомени и статии за 83-годишнината от рождението му”.

Пейо Яворов – моят боен другар и сърдечен приятел
През лятото на 1901 г. се запознах с прославения македонски революционер Гоце Делчев и след няколко месечна дружба с него аз вече бях запален привърженик на „Вътрешната организация”, към която се числеше и големият наш поет Пейо Яворов. Всеки ден ходех при Гоце в стая № 9 на хотел „Батемберг” и почти винаги там намирах Яворов.
Григор ПоповСредно висок, доста мургав, малко приведен, с големи черни очи и буйна черна коса, внимателен и рядко скромен, поетът се ползваше с безмерната обич на Гоце. Войводите и другите революционни работници гледаха на поета с голямо уважение.
Преди да познавам Яворов, аз бях очарован от неговата поезия, но само след месец дружба – обикнах човека Яворов като свой роден брат. Смело мога да кажа, че Яворов беше не само голям творец, но и голям човек, човек с голямо сърце.
Никога не ще забравя как сърдечно се обръщаше той към мен с топлия си, приятен глас: „Гриша, ако днес нямаш „златни авоари”, ела да се нахраним заедно!”
И аз неведнъж бивах гост на масата му в скромната, но уютна гостилница „Македония”, където се хранеха двамата с Делчев.
През януари 1902 г. Гоце подготвяше чета за прехвърляне в Македония с агитационна цел срещу опитите на „върховистите” да спечелят терен във вътрешността. За войвода той определи ениджевардарчанина Михаил Чаков, интелигентен човек и опитен революционер. Яворов настоя да влезе в състава на четата, въпреки съпротивата на Делчев. Давайки си сметка колко много тежи името на поета в революционното движение, той не искаше да излага живота му на опасност. Спомням си усилията на Гоце да отклони Яворов от желанието му да поеме тежкия четнишки живот. При един разговор на тая тема в присъствието на Михаил Чаков, силно развълнуван, Гоце се обърна към Яворов: „Пейо, защо не искаш да ме разбереш? Знаеш ли, аз изпадам в ужас, когато помисля, че влизайки във вътрешността ти се излагаш на риск? … Това би било незаменима загуба за мен и още по-голяма – за нашето свещено дело. Моля те, брат, не отивай сега в Македония! Обещавам ти, по-късно ще влезем заедно. Нека заздравим организационния апарат и се справим с разбеснелите се върховистки шайки! Тогава ще ти осигуря по-голяма безопасност и Македонският народ ще има щастието да ти се радва, а и да чуе вдъхновеното ти слово.”
И сега виждам Пейо мълчалив, вперил големите си хубави очи в Гоце. Изведнъж той стана, закрачи нервно из стаята и ядосано заговори: „Гоце, ти и всички другари ме третирате като някоя вещ, която трябва да се пази в кутийка, да се не чукне нещо… Аз зная, че има риск и именно затова настоявам да отида във вътрешността, твърдо решен да мина всички рискове на борбата за свобода на брата роб. Моля те, откажи се от намерението да ме отклониш от участието ми в четата.” /Всички изказвания на Яворов и Гоце в спомените ми, съм записвал в бележника си същия ден, когато са направени./
Те размениха още няколко реплики, изпълнени с обич и сърдечни другарски чувства, докато най-после Гоце отстъпи: „Брей, Пейо, упорит човек си! Отстъпвам пред твоите настоявания. Македонският бог да те закриля!”
Това, което последва, еше наистина трогателно. Двамата се сграбчиха в обятията си и братски се целунаха. Гоце каза на Чаков да запише Яворов в списъка на четата си. Аз заявих, че също желая да пътувам с Пейо, Гоце даде съгласие и Чаков записа и мен.
На 4 февруари 1902 г. четата, брояща фаталното число 13 човека, под войводството на Михаил Чаков, напуснахме Кюстендил на път за турската граница. През Осоговската планина навлязохме в поробена Македония. Първата вечер спахме в с. Сажденик. Няколко дни по-късно стигнахме в с. Гърлене, Кочанско. Яворов, не свикнал с тежкия и уморителен балкански път и обул за пръв път цървули, скоро се подби и едва се мъкнеше, но никога не издаде глас на ропот. Напротив, из целия път той подхвърляше шеги и закачки. Гърленският ръководител предупреден за нашето пристигане, чакаше в гората на няколко километра пред селото. Той наприд и ние след него, на разсъмване стигнахме в неговата двуетажна къща. Без да се докоснем до сложената трапеза, ние налягахме в една голяма стая, кой къде намери. На Яворов постелиха един козек до огнището, той се просто тръшна и веднага заспа. Когато към обед отворих очи, другарите бяха вече станали и наобиколили Яворов, седнал със скръстени крака върху козека. Той им говореше за борбата на нашия народ през турското робство. Споменавайки за подвига на Ботев и Левски, поетът се силно въодушеви и гласът му затреперя от вълнение. Всички слушаха с отворена уста, в захлас. Чаков, седнал до Пейо, вперил поглед в него, гълташе всяка дума и с особено доволство от време на време поглеждаше момчетата с очи, в които се четеше: „Виждате ли какъв човек е с нас! За първи път влазя в Македония и то с моята чета. Гоце мен го повери.”
Бях излязъл за малко в двора. Отивах към задната страна на къщата и разпасвах пояса си. Изведнъж, на не повече от 200 метра пред погледа ми изскочиха десетина турски низами на коне. Метнах пояса на рамо, хванах панталоните си с ръце и хукнах към къщи, викайки с все сила: „Турска кавалерия! Пейо, бягай скоро да се спасиш! Ние ще ги задържаме с огън!”
И сега ми е ясно в паметта, ч в тоя момент, когато видях турските низами, една мисъл ме облада: може да убият Яворов! За себе си и за другарите хич и не помислих.
Набързо прибрахме багажа си. Аз обаче забравих раницата си. През прозореца наскачахме в градината зад къщата, прехвърлихме се през дувара и заехме позиция около разхвърлените там големи скали. Пейо настанихме при най-големия блок, Чаков легна от едната му страна, а аз от другата. Турците влязоха в къщата, отдадоха се на ядене и пиене и ние се изтеглихме спокойно покрай реката в една друга махала на селото. На всички ни направи впечатление, че в тоя труден момент Пейо се държа спокойно и самонадеяно, като кален революционер.
Прекарахме още два дни в махалите на с. Гърлене. Не свикнал на дългия тежък планински път, Яворов беше разглобен, както сам се изразяваше, а нам предстоеше още дълго пътуване. Чаков настоя и Пейо се съгласи да остане на няколкодневна почивка, след това да обиколи Кочанско и провери състоянието на организациите, като проведе агитационна дейност срещу опитите на „върховистите” да откъснат тоя край от „вътрешните”.

* * *
Преди да се разделим, Яворов ни говори върху различията на Вътрешната организация с „върховистите” и начерта пътя, по който да се води пропагандата сред населението, срещу техните домогвания да овладеят революционното движение и да го използват за чужди на делото цели. Всички скърбяхме за раздялата с Пейо. Даже най-простоватичките момчета добре знаеха кой е Яворов и хранеха към поета голямо уважение. В дружбата си обаче с него, със своя прекрасен характер, той спечели дотолкова и обичта им, че всеки беше готов да се жертва, но да запази живота на Македонския Ботев, както го наричахме в четата.Mihail_chakov_cheta
На 12 февруари се сбогувахме с Пейо. Четата се раздели на три групи по четири човека. Едната, начело с Михаил Чаков, аз, Павле кап`тан и Калканджията /двамата земляци на Чаков – ениджевардарчани/, поехме за Поройско, другата – с Васил Попов /старозагорчанин/ – за Малашевско, а третата – водена от Никола Савов /бивш фелдфебел от Белоградчишко/ и Георги Данчев /бивш юнкер от Варна/, пое пътя за южната част на Кочанско, със задачата да се движи близо до поета и при нужда да му оказва помощ.
На тръгване аз дръпнах настрана Чаков и споделих с него опасението си: оставяме Яворов сам, но може да му се случи нещо лошо! … Настоях да остана с него. Чаков се усмихна и ме потупа по рамото: „Напразно се тревожиш, Гриша! Пейо тук е на сигурно място. Нашите хора са здрави. Аз обясних на околийското ръководство кой остава при тях. Те ще го пазят като зениците на очите си. Щом Пейо се съвземе от умората и приключи агитационната си обиколка, ще се върнем да го вземем с нас.”
Не настоявах повече, но тръгнах подтиснат от едно съмнение и лошо предчувствие…
След няколко дни получихме съобщение за пленяването на Пейо от върховистката чета на капитан Софрони Стоянов. Изтръпнахме, защото знаехме как те обикновено постъпват при пленяване на наши другари. Чаков беше покрусен и постоянно повтаряше: „Бре, какво щеше да стане! … Ами ако го бяха убили? Как щях да отговарям пред Гоце? Той ми каза: Михаиле, поверявам Пейо на теб, защото имам вяра, че ще го върнеш жив и здрав! Ти, Гриша, добре ми казваше да не го оставяме сам, а аз направих тая глупост. Ако Пейо беше загинал, не можех си прости грешката, щях да си тегля куршума.”
Още същата вечер Чаков подсили четата си с пет души от местните момци и незабавно потеглихме за Кочанско, да вземем Пейо и го доведем в нашия район – Поройско. Когато обаче пристигнахме там, той беше вече отпътувал за България.
Новата 1903 г. посрещнахме в гостилница „Македония” – Яворов, Гоце, Чаков, аз и още няколко хъшове, дошли от вътрешността. Часовникът възвести идването на новата година и ние вдигнахме чаши да си я честитим и пожелаем щастие. Пейо, чукайки чашата си с мен, много радостно извика:
„Гриша, да е честита! Стягай раницата! Скоро заминаваме за вътре, заедно с Гоце!”
Делчев, който тая вечер беше много весел, подхвърли шеговито:
„Пейо, този път – без опозиции и кандардисване…”

* * *
На 12 януари 1913 г., около 50 човека, водени от Гоце и Яворов, влязохме в поробената земя. На другия ден, малко преди съмване, ние пристигнахме в Банско, посрещнати от Йонко Вапцаров, Лазар Колчагов, Сандо Китанов, Симеон Драговчев и други, имената на които не помня. Яворов и Делчев отседнаха у Вапцаров, а ние, четниците, бяхме разпределени по 3 – 4 човека в различни къщи. В Банско останахме няколко дена, през което време Гоце и Пейо правиха събрания, на които присъства почти цялото население на Банско – мъже и жени. На нашите въпросителни очудени погледи, банчани с усмивка и особено задоволство ни съобщаваха, че „няма банчанин, който да не е съзаклятник и до един са от вътрешните”. За Гоце и Пейо те говореха като за божества. Направи ми впечатление сърдечността, с която банчани ограждаха и нас, четниците.
Банско напуснахме през нощта срещу Богоявление на път за Неврокоп. Към нашата група се присъедини и Йонко Вапцаров с още пет банчани.cheta Заобикаляйки Неврокоп, ние се отбихме в няколко села, между които Баничани и Ловча. Към полунощ срещу Атанасовден пристигнахме в с. Каракьой, на средата между околиите Серска, Неврокопска и Демир-Хисарска, където беше свикан и събор на четите на Серското революционно окръжие. Там заварихме Димитър Гущанов, Георги Бъждаров, Стоян Филипов, Яне Сандански, Иван Даскала, Георги Радев, дядо Илия Кърчовалията, Атанас Тешовалията, Таската, Стоян Мълчанков и други войводи и четници, около 50 човека. В една голяма къща се събраха Делчев, Яворов, Сандански и останалите войводи, а четниците бяха разпределени по няколко човека из селото. Вапцара и аз останахме при Пейо.
В Кара-кьой прекарахме три дни. От сутрин до вечер Гоце и Пейо разговаряха с войводите и по-главните работници. Преди да напуснем селото, четниците идваха на групи в къщата, където бяхме отседнали, и Гоце ги запознаваше как се действа с бомбите, доставени в последно време от организацията, а Пейо им говореше за различията с „върховистите” и идейните насоки на Вътрешната организация.
Никога няма да забравя как пламенно и увлекателно говореше Пейо. Той описваше борбата за свобода през турското иго, саможертвата на Ботев, Левски, Караджата и плеядата герои, сложили кости пред олтара на родината, след което очертаваше пътя на революционната борба за освобождение на македонския роб.
Яворов беше на голяма почит сред войводи и четници. Те бяха горди, че Македония има своя Ботев.
Тук му е мястото да кажа няколко думи за отношенията между Яворов и Делчев. Това не беше само обикновена приятелска дружба или идейно другарство. Имаше нещо много по-голямо. Двамата се обичаха като братя, не! – те се боготворяха един друг!
Гоце не правеше нито стъпка в революционната си дейност, без да се съветва с Яворов. Винаги, когато му се докладваше някой въпрос, преди да вземе решение, той казваше: „Да поговорим с Пейо и тогава ще решим!”
В Кара-кьой се разделихме с Яворов. Участниците в събора, около сто човека, поехме за Алиботуш планина, а Пейо остана в селото да организира издаването на революционния лист „Свобода или смърт”, в помощ на агитаторите във вътрешността. Няколко дни обаче по-късно, Гоце го повика и той дойде в планината. Прекарахме заедно две денонощия, след което четниците се пръснаха по районите си. Аз заминах с Гоце, а Пейо, придружен от Мицо Кирилиев, бивш учител, остана в Крушевско да издава бунтовния лист. Охраната му Гоце повери на дядо Илия Кърчовалията, стар и опитен харамия. Този прост човек беше добре разбрал цената на Яворов за Македония и той боготвореше поета.
Нели НИКОЛОВА

На снимките:
Григор Попов

Четата на Михаил Чаков

Събор на четите на Алиботуш планина, февруари 1903 г.

Мартенските иди за тринадесети път в италианската столица

Помните ли Групо Сторико Романо, чийто президент Серджо Якомони и няколко представители бяха специални гости на Първия исторически фестивал в Разград през миналата година? Вчера, на 15 март, те имаха поредната атрактивна изява в столицата на Италия. За 13-ти път пред публика групата за исторически възстановки представи Мартенските иди от 44 г. пр. Хр. – денят, в който е убит Гай Юлий Цезар. Събитието се организира под патронажа на Община Рим и отново беше на площад „Арджентина”, където гражданите и гостите на италианската столица можеха да видят и да участват в трагичния епизод от оня далечен 15 март, останал в историята с наименованието „Мартенските иди”.
idi1Възстановката се разиграва при строго спазване на филологическата част и се състои от три сцени. В първата Марк Антоний, Катон, Цицерон, сенатори и трибуни на плебса са главни действащи лица на събранието на Сената, в края на което Цезар е обявен за враг на Рим. Във втората сцена Цезар пристига в сградата, в която се провежда събранието на Сената, но по пътя среща жреца Спурина, който го предупреждава: „Цезаре, внимавай по време на Идите през март!”. Следва сцената с 23 пробождания с нож.
Третата и последна сцена основно се състои от речта на Брут /в основата на която е текстът от драмата „Юлий Цезар” на Шекспир/ по време на погребението на Цезар на Форо Романо. Режисурата е на сдружението „ Импрендитори ди сони”. Групо Сторико Романо прави възстановки на събития от античния Рим от 1994 г. присъствието на подходяща обстановка и условия – сгради, места, свързани със зората на римската история, благоприятстват проектите им. В пространството наоколо проучванията и разкопките продължават, което показва, че все още се изясняват аспекти от историята.
Самата Асоциация Gruppo Storico Romano е създадена през 1994 г. по инициатива на група хора, със силен интерес към римската история и култура. В съответствие с целите, които си е поставила, групата прави проучвания в посока на бита и облеклото на древните римляни, основно за времето на Империята /I – II век сл. Хр./, възстановява костюми, снаряжение, различни предмети на бита до най-малката подробност от античния Рим, на базата на научни изследвания. Прави възстановки на военни и гладиаторски техники, ритуали, церемонии, исторически събития, свързани с Древния Рим. Така поддържа живи духа и емоционалните преживявания. Седалището й се намира в сърцето на Рим, в непосредствена близост до Колизея – на ул. „Апиа Антика” № 18. Там е направен и един малък castrum и сцена, където също се организират възстановки от по-малък мащаб. Групо Сторико Романо е създала и музей, в който е експониран богат исторически материал, необходим за разнообразните образователни програми и дидактически практики с различни възрастови групи.
Членовете на групата имат най-различни професии – работници, търговци, бизнесмени, инженери, доценти, предприемачи, студенти … Но в културната организация има нещо, което ги обединява – голямата им любов към римската история и култура. Затова и живеят много интензивен живот, като много често организират представления с възстановки на исторически събития. Те сякаш живеят в две реалности – съвременната и античната. След Idi di Marzo обаче следва най-големият исторически фестивал в Европа – Natale di Roma, който тази година ще трае цели пет дни – от 17 до 21 април!
/e-Razgrad/

Народният съд от 1945 г. и подсъдимите от Разград и района

Датата 13 март в исторически план, в най-новата история на Разград, се свързва с произнасяне присъдите от Втория състав на Русенския народен съд, заседавал в Разград от 28 февруари до 10 март 1945 г. На 13 март е постановена „мотивирана присъда, неподлежаща на обжалване и одобрение, която се изпълнява неотложно от прокурорите в областните съдилища”.
Задълбочаването в изследванията за онези болезнени и трагични за българското обществено-политическо развитие проблеми е пътят, по който може да бъде постигнат по-точен баланс между противоречивите до антагонизъм становища. Естествено, подобно изложение няма за цел да претендира за изчерпателност на темата, която сама по себе си е предизвикателство, както и за представяне на проблема в цялата му дълбочина и сложност. Цитираната информация е базирана на документи от Държавен архив – Разград, Държавен архив – Търговище, документи, съхранявани във фонда на РИМ – Разград, Исторически музей – Попово, както и личен архив на Божидарка Златарева /Куюмджиева / – Разград.

Явлението „Народен съд” в своята същност е временна съдебно-политическа институция, която има за основна задача разправата с всички, които са били в политическото управление на България до 9 септември 1944 г., както и с онези, които са го подкрепяли. От гледна точка на утвърждаването на новата отечественофронтовска власт Народният съд е най-важният съдебен орган. За целта, формално от Отечествения фронт, но фактически под ръководството на БРП /к/, е изработен Закон за провеждането на делата.
На 6 октомври 1944 г. в Държавен вестник, бр. 219 е обнародвана Наредба – Закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Според нея на съд подлежат три категории министри от правителствата през времето от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г., народни представители от ХХV Обикновено народно събрание и “други граждански и военни лица”. Предвидените наказания по Наредбата-закон са временен или доживотен строг тъмничен затвор или смърт и глоба до 5 млн лева. Съдът присъжда в полза на държавното съкровище целия имот на осъдения или част от него. Според чл. 5 Министерският съвет, по доклад на Министъра на правосъдието, назначава един Главен народен обвинител и нужното число обвинители. Главният народен обвинител и обвинителите възможно най-бързо събират обвинителния материал, възбуждат обвинението, определят мярката за неотклонение, подготвят обвинителния акт и поддържат обвинението пред съда. /ДВ, бр. 219, 6 окт. 1944 г./
На 1 октомври 1944 г. Главният народен обвинител вече е определен от министъра на правосъдието – Георги Петров от Стара Загора.
Народният съд се състои от народни съдии, избрани от областните комитети на Отечествения фронт, и от назначени съдии от министъра на правосъдието измежду съдиите и адвокатите в страната. Всеки областен комитет на ОФ избира тридесет народни съдии “измежду най-добрите граждани от градове и села”. Според чл.7, т.Б за всяка област се образуват състави според числеността на подсъдимите, състоящи се от един назначен съдия – за председател и четири, посочени от съответния областен комитет. Тези състави заседават в областните центрове или, когато министърът на правосъдието намери това за целесъобразно, в някой от околийските центрове на областта. Обвинителният акт се изпраща на съответния съд, който връчва преписи на подсъдимите.
В най-кратък срок съдът насрочва разглеждане на делото. Според чл.9 “съдебното дирене се извършва от съда свободно, по разум и съвест”. Наредбата-закон уточнява, че за отсъстващите подсъдими делото се разглежда неприсъствено. Всеки подсъдим има право най-много на двама защитници.
След приключване на съдебното дирене, изслушване на обвинението, защитата и последната дума на подсъдимите съдът постановява мотивирана присъда, неподлежаща на обжалване и одобрение, която се изпълнява неотложно от прокурорите при областните съдилища. Народният обвинител разпорежда за налагане възбрана и запори върху имотите на привлечените под отговорност лица.
Наредбата-закон влиза в сила от деня на обнародването му в Държавен вестник, т.е. от 6 октомври 1944 г.
Впоследствие се налага някои проблемни постановки да бъдат прецизирани с “Мотиви към Наредбата – закон за съдене от Народния съд…”
В края на ноември 1944 г. се пристъпва към образуване на съставите на Народния съд. Окончателното решение е освен четирите върховни състава, които заседават в София за съдене на регентите, министрите и др., да бъдат образувани още 128 /при първоначален брой 65/. От съставите на Народния съд по административни области в Русенска област заседават в :1.Русе, 2.Бяла, 3.Исперих, 4.Провадия, 5.Разград, 6.Свищов, 7.Силистра.
Във Варненска област съдът заседава във: 1.Варна, 2.Добрич, 3.Нови Пазар, 4.Омуртаг, 5.Попово, 6.Търговище, 7.Шумен.
Оценките в Обвинителния акт срещу главните подсъдими се свеждат до изреждане на обвиненията, отправени към подсъдимите във водене на “престъпна политика”. В заключение е направен изводът, че “българският народ има всички основания да потърси отговорност за това не само от министрите и народните представители, … но и от онези съдии и прокурори, които в своето бясно усърдие изпратиха много стотици български синове на бесилки и разстрели и хиляди други хвърлиха в затворите”. И тук става ясен принципът, който ще следват съставите на Народния съд при постановяване на присъдите.
Сред главните подсъдими в София са имената на разградчаните Петър Габровски и Иван Багрянов. Първият е министър на вътрешните работи и народното здраве в двете правителства на Богдан Филов и изпълняващ длъжността на министър-председател от 9 – 14 септември 1943 г. Вторият е бивш министър на земеделието и на държавните имоти и имал „късмета” да бъде министър-председател на България в годините на Втората световна война.

sad11В общи линии обвинителните актове на народните съдилища по места следват модела на Обвинителния акт срещу подсъдимите от първите два главни процеса. Народни обвинители в Разград са Иван Данов и Тодор Цонев, а председател е Наум Симеонов. Работата на съда започва на 28 февруари и разпитите продължават до 10 март. Присъдата е произнесена на 13 март. В същия ден по повод на прочитането на присъдата на площада пред читалището е организиран митинг. Постановени са 15 смъртни присъди:
Горан Крачунов Горанов
Мицо Димов Пейнов
Жико Пеков Лишков
Никола Банчев Колев
Стоян Дечев Михайлов
Рангел Симеонов Иванов
Стефан Георгиев Богданов
Владимир Петров Попов
Васил Виденов Раденков
Ангел Борисов Иларионов
Свещеник Ангел Дончев Хубанчев
Иван Кънчев Даскалов
Капитан Тодор Илиев Калчев
Тодор Стоянов Донев
Петър Дочев Янков

Четирима от осъдените на смърт са посочени, че са “в момента в неизвестност”. Произнесени са и 41 присъди с различна продължителност на лишаване от свобода: доживотен затвор – 4, на 15 г. – 6, на 10 г. – 3, на 5 г. – 13, на 1 г. – 15. Още същата вечер осъдените на смърт са откарани за изпълнение на присъдата – в края на разградските гробища – според чл.10 от Наредбата-закон. Навсякъде разстрелите стават през нощта и осъдените са погребвани в общ гроб. На близките им не е позволено да поставят някакъв кръстен знак.
Осъдени от Разград има и в други градове. Имената на подсъдими от Разград и Разградско се срещат в обвинителните актове на народните съдилища в Исперих, Шумен, Търговище, Попово, Омуртаг и други градове. В Омуртаг и околията се разиграва една истинска трагедия, когато участниците в нея – войсково поделение от 19-ти пехотен полк и отделна полицейска група – показват особена жестокост при преследването на нелегалните, които са избити, както и техните помагачи и укриватели. Петият състав на Варненския народен съд в Омуртаг с председател Димитър Върбанов заседава от 15 март до 31 март 1945 г. и на 11 април произнася Присъдата. Освен бившият командир на 4-та пехотна дивизия са осъдени и други военни. В Държавен архив – Търговище към Присъдата се пази и препис от протокола за разпита на обвиняемите, който дава представа за трагедията, която се разиграва в този край и то не без участието на разградския 19-ти ПП.
В Обвинителния акт на Народния съд в Шумен се четат имена от с.Островче и с.Веселина. В Попово и околията подсъдимите са 144 на брой, събитията са свързани с преследването на Поповския партизански отряд и между тях са имена от с.Черковна, Батемберг /дн.Благоево/, Завет, Хърсово, Телец /дн.Балкански/.
Броят на осъдените от институцията Народен съд от Разград и района не би могъл да бъде точен, тъй като е възможно да има подсъдими и в други краища на страната. Тук би трябвало да добавим и народните представители от 20-то Обикновено народно събрание – Георги Рашков и Матю Иванов, както и висши военни, съдени от Единадесетия отделен състав. Някои определят явлението „народен съд” като „край на една политическа стратегия”, други акцентират върху факта, че при практическото му осъществяване идеята дори не е обсъждана от Народното събрание, тъй като в този момент България няма парламент. При изработването на Наредбата – Закон са нарушени всички действащи нормативни актове. Според тогава действащата Търновска конституция не се предвижда създаването на извънредни съдилища, а институцията е именно такава – извънредна. Дори за членовете на съставите не се изисква образователен и професионален ценз. Съдебните и извън съдебните репресии след 9 септември 1944 г. биха могли да бъдат определени като политическо отмъщение и разправа с дотогавашния политически елит. Но по това време не е възможно обществото ни да надживее подобни трагедии.
Без да се коментират или подлагат на преоценка историческите събития, тук само се изнасят исторически факти. Народният съд изпълнява отредените му политически задачи, но не успява да постигне национално помирение. Преди петнадесетина години акад. Георги Марков определи това явление като неизживяната трагедия на българския народ. След всичко, през което народът ни преминава през следващите десетилетия, мисля, че днес той е вече в състояние да го преосмисли по-зряло и по- мъдро – и като част от уроците на историята. И ако „историческата истина никога не е една”, към това бих добавила, че тя всъщност винаги е … някъде наоколо.

Нели НИКОЛОВА – РИМ, Разград
Текст към снимката: Митинг в Разград по време на заседанията на Народния съд

Standartnews.com: Първият паметник за Руско-турската война е вдигнат в Разград

Стане ли въпрос за паметниците, посветени на Освободителната война, всички веднага се сещат за монумента на Шипка и за мемориалният комплекс в Плевен. Но малцина знаят, че първият паметникът-костница, посветен на загиналите в Осводителната война е построен още през 1879 г. в Разград – за годишнината от освобождението на града от турско робство
Той се намира на площад „Възраждане“, в стария исторически център на града. Построен е с доброволни помощи на признателните разградчани за увековечаване деня на освобождението на град Разград 16 (28) януари 1878 г., когато руските войски от ХІІІ армейски корпус влизат в града, предвождани от княз Александър Дондуков-Корсаков, на същото това място.
Този паметник, обявен през 1967г. за паметник на културата с национално значение, с историческата си стойност е оригинален и по своята архитектура. Мавзолеят е с квадратна форма, от западната страна има вход с двукрила метална врата, срещу която е разположена ниша, с нарисуван портрет на царя освободител Александър ІІ. Покривът е купол, стъпващ направо върху стените. Сградата е с елементи на австроунгарската барокова архитектура, което се обяснява с факта, че този забележителен строеж се свързва с името на знаменитият австрийски майстор Фридрих Грюнангер, започнал кариерата си в България като архитект на град Разград.
Основният камък на мавзолея е положен на 1 март 1879 г. от княз Дондуков Корсаков. Откриването е извършено на 14 октомври 1880 г., когато над входа на паметника е поставен надпис „В памет освобождението на град Разград, 16.01.1868 г.“. През 1964 г. ръководството на исторически музей възстановява надписа с бронзови букви и цифри. През 1932 г. местното опълченско поборническо дружество поставя на паметника възпоменателна плоча с имената на загиналите от Разград 68 български поборници опълченци и руски войници. На 7 юни 1936 г. признателното гражданство поставя от другата страна на входа му още една плоча с имената на загиналите революционери от четата на войводата Таньо Стоянов.
В чест на 100 годишнината от Освобождението на България през 1978 г., вътрешната част на паметника – символ на българо-руската бойна дружба, е преустроена и обновена. Костите на погребаните в разградските гробища руски войни, загинали за свободата на България, са пренесени тук в две урни. Така паметникът е превърнат в мавзолей-костница – първи в страната, издигнат в чест на руските воини, загинали за българското освобождение, заедно с българските опълченци.

Константин СЪБЧЕВ, Елена ДИМИТРОВА
/Standartnews.com/

В Комитетската къща в Пороище отваря врати нова експозиция

Днес в Пороище ще бъде открита новата експозиция на Комитетската къща. Обновяването й е резултат от съвместната работа на специалистите от Регионален исторически музей – Разград и представя богатата многовековна история на селото. В нея за първи път посетителите ще могат да видят текстове на оригинални документи и снимки на личности, свързани с миналото на селото. Тук предлагаме някои по-интересни моменти от изключително богатата и интересна летопис на това будно и емблематично за региона ни селище.
IVПри археологически разкопки през 70- те години на ХХ в., ръководени от Ара Маргос, са открити следи от човешка дейност от дълбока древност. В местностите „Гамулките” и „Пачан чешме” са открити глинени съдове и монети от римско време. В местността „Гаванче” е открита колективна находка от 18 римски монети.
Първите писмени сведения за селището датират от ХVІ в. Във вакъфа на джамията на Ибрахим паша от 1533 г. селището е записано с името Доймушлар, вероятно създадено от преселници юруци, занимаващи се със скотовъдство. По- късно през 1573 г. в опис на джелебкешаните /овцевъдите / селото е записано с името Арнауд или Бинбаши /Хиляда езера/. Новото име показва, че селището е създадено от преселници албанци. Едно от основните занимания на тогавашните жители е търговията. В запазен документ от 1576 г. местни търговци сключват сделка за доставка на 1233 волски кожи по 38 аспри едната в Дубровник /днес град в Хърватска/. Други търговци са стигали до пазарите във Влашко и Молдова из големите градове на Османската империя и земите на Хабсбургите. През 1616 г. строители от селото участват в строежа на сегашната джамия „Ибрахим паша”. От това село произлиза и молдовският воевода Василий Лупу /1597- 1661/. В годините на своето управление Василий Лупу многократно помага с пари Цариградската патриаршия. В знак на благодарност през 1642 г. патриаршията изважда селото от състава на Червенската епархия и го поставя под прякото подчинение на патриарха. Текстът на този документ може да бъде видян в новата експозиция. През 1797 г. английският пътешественик Джон Джексън описва селището като голям град. По стари описания и спомени през този период в селото има около 1200 къщи с около 12 000 жители. Самото селище е обградено с ров и стена и има седем порти. В селото има четири църкви но днес е запазен само храмът „Св. Атанасий”.
Повратен момент в историята на селото е свързан с Руско- турската война от 1806- 1812 г., и най- вече събитията през 1810 г. През пролетта на 1810 г. руските войски, водени от ген. Каменски, навлизат на територията на Балканите и това предизвиква бунт сред местното българско население. На 01 юни град Разград е превзет от руските войски. През лятото те водят редица сражения с редовни и нередовни османски части. Жителите на с. Арнауткьой също се включват в отрядите, оказващи помощ на руските войски. През есента на 1810 г. при изтеглянето си на север от р. Дунав, селото е запалено. С призив на ген. Каменски към жителите на с. Арнауд ги призовава да напуснат това място и да се заселят на север от р. Дунав. Жителите последват този призив, но по- късно тридесетина семейства се завръщат. Текстът на този призив също е експониран в новата експозиция. Постепенно животът в селото се възстановява, като тук идват преселници от Балкана. В следващата война от 1828- 1829 г. селяните отново напускат къщите си, но след края на войната пак се завръщат. Преди Освобождението, през 1864 г. тук има изградено взаимно и класно училище, а от 1871 г. и девическо. През 1872 г. при преброяването на населението на Арнауткьой са записани 792 жители с печалба от занаяти и други дейности от 52 000 гроша и платен данък от 1500 гроша.
popВ национално-освободителното движение на българския народ от ХІХ в. се включват и хора от селото. На 23 януари 1872 г. в къщата на свещеника Иван Самоковски отсядат Ангел Кънчев, Гани Чернев и Марин Цонзоров. Заедно с местните жители хаджи Павли Геранлията, хаджи Ради Терзипанов и Сава Добрев създават местния революционен комитет. В хода на Освободителната война от 1877- 78 г. седем младежи от селото участват в българското опълчение. На 29 януари 1878 г. руските войски влизат в Арнауткьой, като тук е изграден и военен лазарет. Починалите от раните си и болести руски войници днес са погребани в селското гробище. Тук особено място заема гробът на полковник Андрей Принтц.
След Освобождението селото продължава своето развитие. Опълченецът Иван Ничев участва като доброволец в Сръбско- българската война 1885 г. По време на Илинденско- преображенското въстание фелдфебел Дако Георгиев е водач на чета. С нея той взривява моста край с. Секулово и релсите по жп линията Битоля – Солун. През 20- те години на ХХ в. отваря врати читалището. На 14 август 1934 г. със заповед на Министерския съвет, по инициатива на учителя Иван Похонзов населеното място получава новото си име – Пороище. На 15 февруари 1949 г. е учредено местното ТКЗС. В периода 1971- 1994 г. селото е квартал на гр. Разград. Това дава отражение в развитието му, като голяма част от жителите се преселват в града. Традиционен за Пороище е съборът на 17 юли, свързан и с почитането на аязмото „Света Марина”. С тези и други моменти от историята на Пороище могат да се запознаят посетителите на експозицията в Комитетската къща.
В продължение на две години със собствени средства Регионалният исторически музей извърши строително – ремонтните работи. Предстои да бъде обновен и ремонтиран лапидариумът в градината към къщата. Тук са разположени 30- тина надгробни камъка от ХVІІ- ХІХ в. По този начин Комитетската къща ще бъде достъпна за посетители и може да заеме своето място сред туристическите обекти в Разградски регион.
Иво СТОЯНОВ – зав. отдел „История на българските земи ХV- ХІХ в.”, Регионален исторически музей – Разград

Един поглед върху книгата „Освобождението на Разград 1878 г.” на проф. д.п.н. Пламен Радев

От известно време на страниците на един от местните вестници се публикуват статии на проф. д. п. н. Пламен Радев, касаещи историята на Разград. Фактологическите грешки на автора в тези публикации, както и непознаването на историографската база е една от причините авторът на настоящия материал /Иво СТОЯНОВ – б.р/ да изрази своето становище. Още повече, че вече не веднъж граждани се обръщат към Регионалния исторически музей в Разград с въпроси относно разминаванията в историческата информация. Становището е внесено в редакцията на съответния вестник, но тъй като по някакви причини се бави публикуването му там, авторът предостави текста и на e-Razgrad.bg., за да стане достояние на широката читателска публика.

IVOНаскоро излезе книгата „Освобождението на Разград 1878 г.” с автор проф. д.п.н. Пламен Радев. В нея авторът прави опит да представи историческите събития, свързани с Руско- турската война и освобождението на гр. Разград. Това ме предизвиква да изразя своето отношение, като човек, запознат с материала като литература и като източници. Още повече, че няколко пъти към музея се отправят запитвания от граждани относно съдържанието на публикациите на проф. Радев.
Настоящото издание е компилация от събрани и преразказани от автора документи. Той не представя свое становище относно събитията, които разглежда. В подобни научни изследвания обикновено авторите включват така наречения „приносен момент”, т. е. нещо ново, което те самите са открили – било като изводи, било като нови факти, касаещи темата. Липсата на рецензия относно съдържанието на изданието говори за едно непрофесионално отношение към материята. Книгата няма никаква научна стойност и може да манипулира обществото относно събитията, свързани с освобождението на Разград. В нея проличава, че авторът не познава изворовата база в детайли и историографията по проблема.
plamenВ изданието не е разгледан въпросът за предпоставките относно избухването на войната, а те съществено влияят върху ситуацията от 1877-78 г. Като цяло не е проследен ходът на бойните действия и представените събития висят в пространството и времето. Липсва описание на положението в Лудогорието и на военно- стратегическото място на Разград. Това проличава на стр. 27, където едва с няколко реда е описано сражението край с. Езерче. Проф. Радев дори подменя чистата фактология на събитията, представяйки сражението на 26 юли 1877 г. като настъпление на руската армия. Всъщност това сражение е в резултат на започнало от османската армия придвижване към Русе, за да окаже помощ на обсадения там гарнизон. То е част от мащабното настъпление на османската армия по целия фронт срещу Източния руски отряд през лятото на 1877 г. Самото сражение е доста добре проучено и описано в научната литература. Липсата на ясна и последователна хронология на войната не дава възможност на читателя да разбере и за започналото общо настъпление на руската армия след падането на Плевен на 10 декември 1877 г. Именно в резултат на това всеобщо настъпление от края на 1877 г. и началото на 1878 г. идва и освобождението на Разград.
В книгата си проф. Радев допуска една груба грешка, лансирана и в други негови публикации. На стр. 45, пишейки за разградската общественост по време на Освободителната война, заявява, „През 1932 г. местното опълченско поборническо дружество поставя на паметника (мавзолея- костница) плоча с имената на загиналите от Разград 68 български поборници опълченци и на починалите от болести и рани в града руски войници”. Тази информация е взета от интернет без ни най-малко да бъде проверена от проф. Радев. През 1991 г. Елена Иванова публикува изследването „Опълченци от Разградско”, в която чрез съдействието на Националния музей „Шипка- Бузлуджа” установи имената на 68 опълченци, свързали живота си с Разград и Лудогорието. От тях двама загиват в боевете за Освобождението на България. Димитър Енчев от с. Хърсово е убит край Стара Загора, а Георги Христов от Разград загива в боевете на Шипка. Всъщност на плочата на мавзолея има изписани 36 имена, които са на починалите в лазарета руски войни и на починалите до този момент /1932 г./ опълченци. Относно мавзолея – костница и неговия проектант арх. Грюнангер не всичко е докрай изяснено. Той със сигурност е автор на проекта за Гимназията в Разград, но дали той е проектирал Мавзолея или не е, и дали е бил главен архитект на Разград, а само на Русе, са неща, които не са изцяло проучени.
В книгата има много натрупана излишна информация, нямаща пряко отношение към темата, а е дадена като пълнеж. Така например присъстват ХІ и ХІІ армейски корпус, без да се изясни тяхната роля относно бойните действия, водени от Източния отряд. Странно защо на стр. 12 имената на главнокомандващите османската армия са дадени на турски език, а не на български. Също така за тях не са дадени никакви биографични данни. В биографичните данни за руските офицери и генерали пък са дадени и много по-пикантни неща от техния личен живот, които не са пряко свързани с разглежданите събития. За сметка на тези любопитни факти, някои важни моменти са слабо и набързо засегнати. Такъв е например въпросът за ролята на българите от Разград и други селища в помощ на руската армия.
Авторът на книгата свързва името на поручик Владимир Василиевич Вознесенски като първия комендант на града и с инициативата за построяването на мавзолея- костница, намиращ се на площад „Освобождение”. Веднага след влизането на руските войски в града, за комендант и окръжен управител е назначен подполковник Василев. На страниците на в-к „България”, год. ІІ, бр. 127, стр.3 от 28 януари 1879 г. дописникът на вестника П. С. Вълнаров описва зараждането на инициативата за построяването на паметника. По време на тържественото честване на първата годишнина от освобождението на града „началника на дружината г-н Киселов в една своя твърде красноречива реч изрази желание, щото разградчани да бъдат щедри, за да … увековечат паметта на този исторически ден. В минутата Н. В. Пр. г-н Григорий пое и разви речта му и … предложи да се въздигне в чест на освобождението на Разград и на падналите за превземането му храбри войници един великолепен памятник. За съзиждането на този памятник Н. В. Пр. г-н Григорий, настоящий и бивший ни началник- тримата- подариха по 100 рубли волна помощ, след тях турските ни първенци записаха 550 фр. …” /правописът запазен, б.а./. Както се вижда, тази инициатива е подета от местната власт и гражданството. Съвсем естествено е, че поручик Вознесенски като окръжен управител също има заслуги за построяването на мавзолея. Този документ показва и защо поручик Вознесенски не може да бъде обявен за първи комендант да града. Той е назначен за окръжен управител на мястото на капитан Кноринг, представен от проф. Радев като /г-н К./. Публикуваната биография на Владимир Вознесенски е нова за публиката, но проблемът е, че тя не хвърля светлина върху ролята му в следосвобожденския период на Разград.
През 2003 г. излезе от печат изследването на Елена Иванова „Военните действия на Източния отряд по време на Руско- турската война 1877- 1878 г. и Освобождението на Разград”. В нея професионално, научно, много подробно, точно и ясно са представени събитията, свързани с нашия град. Книгата е достъпна за разградската общественост и всеки, който иска да се запознае с този период от историческото ни минало, може да получи книжката от Регионалния исторически музей. Тя е на разположение и в Регионална библиотека „Проф. Боян Пенев”.
Като цяло книгата на проф. д. п. н. Пламен Радев представлява опит за съставяне на сборник, посветен на лица и събития, свързани с освобождението на Разград. Оформянето на подобна книга изисква и представянето на научен апарат на използваните от автора извори и историография. Дали книгата „Освобождението на Разград 1878 г.” е сполучлива или не, е въпрос на мнение на всеки читател. Слабата информираност на автора и липсата на професионален подход към разглежданите проблеми води до неясно представяне на историческата картина. Освен тези посочени грешки, могат да се открият и други неточности. Основният проблем, свързан с историческите изследвания на проф. Радев, е, че те се налагат на разградската общественост. Тези бележки целят да бъдат полезни не само на обикновения читател, а преди всичко на тези, които биха ползвали книгата като източник при работа върху научни разработки. Това би ги заблудило и вкарало в една погрешна трактовка относно събитията, свързани с освобождението на Разград.
България е свободна държава и свободата на словото е гарантирана, но все пак, когато се пише за история, трябва да се внимава при боравенето с фактите. Историческата наука не се занимава само с тях, а най- вече цели да проучи и представи причинно-следствените връзки в хода на дадено събитие. А липсата на професионализъм и непознаването на научната методология, води до неправилни интерпретации, които не са в полза нито на автора, нито на читателя.

Иво СТОЯНОВ – завеждащ отдел „История на българските земи ХV- ХІХ в.” – Регионален исторически музей, Разград

Пеевски излиза от играта. От кого ще бъде заместен?

И без театралните жестове на Борисов става все по-очевидно, че Пеевски излиза от играта. Дори и най-овластената подземна структура не може да си позволи играч, осветен от толкова много прожектори, коментира Т. Ваксберг.
Ако правиш нещо нередно, гледай да го правиш скришно. Никой не е чел конституцията на гангстерите, но някак е ясно, че това е нейният член първи. Джебчия, чиято ръка в чуждата чанта е проследявана от няколко камери едновременно, може и да грабне портмонето, но със сигурност ще срещне проблем в кариерата си. Защото стане ли телевизионна звезда, няма как да се издигне до пират на седемте морета или разбойник-главатар.
Да, става дума за Делян Пеевски. Не защото прилича на джебчия (приписват му се далеч по-мащабни интереси) и не защото прилича на гангстер (гангстерите по принцип нямат кресла в парламента). А защото достигна една степен на европейска прочутост, несъвместима с обичайната му битност – тази на политик с неясен произход на богатството и професионална неоправданост на кариерата.

Борисов и „оттенъкът“
Вчерашният ден даде няколко повода за прогнози, че звездата на Пеевски принудително залязва. Първо премиерът анулира търг, в който фирма, свързвана с Пеевски, беше победител (заедно с друга). После Борисов излъга, че анулира търга, защото се е притеснил за общественото мнение: „Никога не бих си позволил да остане в обществото какъвто и да е оттенък, че нещо неправилно съм извършил“, каза Борисов. Твърдението му е лъжа, защото „обществото“ от много отдавна посочва „оттенъка“ на нередност около правителствената симбиоза с Пеевски, а Борисов нерядко е позволявал този „оттенък“ да залива ежедневието като основен цвят.
Затова истината трябва да е по-различна: Борисов вероятно е бил директно предупреден от германската канцлерка Ангела Меркел, с която се е срещнал предишния ден. Две седмици по-рано германското списание „Шпигел“ публикува статия за Пеевски, в която нарече бизнесмена „най-скандалната фигура в българската политика“. Освен това написа, че „както никой друг, той [Пеевски] олицетворява олигархичната система на клиентелизма“. Борисов не се е притеснявал заради българското „общество“, а заради германското. „Шпигел“ и Меркел се оказаха петата власт в България. И единствената власт, която Борисов осмисля именно като „власт“.
Вчерашният ден донесе още една комбинирана новина с отношение към съдбата на Пеевски. Тя е в решението на премиера да разсекрети доклада за източването на КТБ – банка, постигнала необясним просперитет по време на съдружието между Делян Пеевски и Цветан Василев, но докарана до фалит точно в момента, в който Пеевски се изтегли от дружеския кръг.
И двете решения – за анулирането на търга и за разсекретяването на данни за КТБ – съвпадат с анонса на Брюксел, че Европейската комисия е готова да прекрати мониторинга си върху Румъния. Не обаче и върху България.

Кой ще е новият Пеевски?
Цялата едновременност на събитията подсказва нещо, което всеки наблюдател в България знае отдавна: Пеевски не може задълго да остане това, което е (протежиран от ГЕРБ, БСП и ДПС-бизнесмен от пещерата на Аладин). Нито пък може да остане там, където е (в парламента), но вече като нов човек – с работно време, обясними доходи, професионална дейност, проверяемо ежедневие, приемлива вербалност. От самото начало на тази полу-надземна авантюра Пеевски трябва да си е задавал въпроса: за колко време е всичко това? Очевидно за доста дълго, както показа практиката. Но не и завинаги.
Същественият въпрос обаче не е само какво ще стане с този бизнесмен в една страна без гарантирано правосъдие и с разследващи органи, дишащи с белия дроб на самия Пеевски. Въпросът е от кого ще бъде заместен. Нека няма съмнение, че целият шум от понеделник насам подготвя не прекратяване на олигархичните зависимости, а просто смяна на олигархичните играчи. Доказателство за това е поведението на самия премиер. Вчера той с лекота анулира търг, намиращ се извън неговите правомощия, и разсекрети документи, които удържаше като секретни, макар че по условие би следвало да са публични. Тоталната власт, демонстрирана сега от Борисов във връзка с изтеглянето на Пеевски, е била употребявана със същия размах и при утвърждаването на Пеевски. И ако някой все още търси отговора на въпроса КОЙ, нека се върне към предишното изречение.

Източник: Дойче веле
Cross.bg

Къде е гробът на стоте, разстреляни на 1 февруари 1945 г.?…

На 1 февруари 1945 г. в София е изпълнена присъдата на 100 души, постановена от Първи и Втори Върховни състави на Народния съд.
Съгласно чл. 10 на Наредбата – Закон за съдене от Народен съд от 4 октомври 1944 г. „след приключване на съдебното дирене, изслушване на обвинението, защитата и последната дума на подсъдимите, съдът постановява мотивирана присъда, неподлежаща на обжалване и одобрение”. За законността на цялата тази разправа тук няма да стане дума. Няма да стане дума и за това, откъде всъщност е дирижирана. За протичането на процеса са организирани 13 Главни и Специални съдебни състави и 125 Обикновени състава. Главните съдебни състави са: Първи състав – започва работа на 20 декември 1944 г. при общ брой на подсъдимите 51, между които са регенти, дворцови съветници и министри; Втори състав – срещу депутатите от 25-то Обикновено Народно събрание при общ брой на подсъдимите 127; Трети състав разглежда обвиненията по случаите с избиването на полските офицери военнопленници край гората Катин и гр.Виница, подсъдими 6; Четвърти състав заседава от 14 февруари 1945 г. при общ брой на подсъдимите 279, между които са подсъдими членове на висшия военен съвет, висши военни.
Смъртна присъда от Първи Главен състав от Разград имат Петър Габровски като бивш министър на железниците, пътищата и благоустройството в последното правителство на Георги Кьосеиванов, но положението му на бивш министър на вътрешните работи в двете правителства на Богдан Филов се използва като обстоятелство, особено отекчаващо вината му на подсъдим; както и Иван Багрянов като министър-председател на България за времето от 1 юни до 2 септември 1944 г. Трима са съдените от Втори Главен състав в качеството им на депутати в 25-то Обикновено Народно събрание от нашия край – двама от Разград /Георги Рашков и Матьо Иванов Колев/ и един от Исперих /Петър Грънчаров/, техните присъди са доживотен затвор. /Георги Рашков има присъда, постановена и от състава на Народния съд в Разград. /
Идеята за настоящия материал възникна, когато, четейки книгата на д-р Найден Найденов „Спомени с Иван Багрянов” и по-специално частта, в която става въпрос за събитията около Народния съд, си спомних и думите на неговия син Михаил Багрянов, че той всъщност не знае къде да запали свещ на своя баща. „В която и да е църква” – ще кажат вярващите. Да… И все пак къде е гробът му? Има едно несъответствие между официалната информация за разстреляните на 1 февруари 1945 г. и разказа на д-р Найденов. Той пише своите „Спомени…” през 1958 – 1961 г. / ръкописът е открит 30 години по-късно и публикуван през 2002 г./, но събитията са много ясни в неговия разказ и той се явява почти като очевидец. Д-р Найден Найденов е депутат от Пловдив в ХХІV-то Народно събрание. С Багрянов са близки приятели и затова когато през есента на 1944 г. г-жа Емилия Багрянова е интернирана в едно добруджанско село, а съпругът й е задържан, в дома на д-р Найденов са отседнали временно сестра й Елена /Леца/ и синът Михаил. Чрез едно момче от затвора докторът поддържа връзка с Багрянов. Мишо изпраща на баща си уверения, че скоро ще си дойде у дома. Десетгодишният тогава малчуган е сигурен в надеждата си: „Той никому зло не е сторил, защо тогава ще му сторят на него зло?”
Когато в неделята тяхна близка занася храна в затвора, Найденов я предупреждава да използва залисията на надзирателя, присъстващ на свиждането, и да съобщи на Багрянов да развие ламинираната обвивка на термоса, в който му изпращат мляко. На дъното е оставил писмо. С това поръчение тя се справя сполучливо и при следващото свиждане получавайки термоса, намира в него писмо от Багрянов с пълни подробности за положението му, как и за какво е разпитван, с кои лица се е срещал. Връзката е установена. Термосът отнася и донася писмата. Багрянов вече знае какво става навън, а близките му узнават за всичко в затвора. Така продължава, докато започват заседанията на Народния съд и подсъдимите са преместени в килиите при Съдебната палата.
Писмата, изпращани от Багрянов, са пропити с оптимизъм. Той смята, че пред него се очертава благоприятен край. Д-р Найденов, обаче, не вярва в това. Щом получава от Багрянов съобщение да му ангажират адвокат, телеграфира в Пловдив на Йордан Ковачев, който в началото приема. Уговарят дори и хонорара – 250 000 лв. Но на другия ден Ковачев изпраща телеграма: „Разболях се, не мога да поема защитата.” Авторът не коментира този факт, на се налага да търсят друг адвокат. Насочват ги към бившия столичен кмет и виден демократ Хараламби Орошаков. Договарят веднага 500 000 възнаграждение /250 000 му се броят веднага и останалите в деня на започване на процеса/. Д-р Найденов е на мнение, че пред този съд адвокат е излишен, но го прави за успокоение на Багрянов – за да не помисли той, че са го изоставили, защото намират положението за безнадеждно. А и самият той иска да изпълни дълга си към своя обичан и незаменим приятел. Орошаков се държи пред съда много добре и много смело. Той организира и подготвя добре защитата. Но… наивно е да се очаква някакъв положителен резултат!
Народният съд започва своите заседания на 20 декември 1944 г. Достъпът до залата е много ограничен. След всяко заседание д-р Найденов се среща с Орошаков, който го уведомява за хода на процеса, възлага му да направи някои проучвания, да издирва документи или да се среща с лица, посочени за свидетели.
На 1 февруари, към обяд, радио София започва да предава „важно съобщение”: „Днес в 4 часа следобед пред Съдебната палата се свиква голям митинг послучай произнасяне на присъдата срещу народните убийци – бившите царски лакеи, регентите и министрите от кабинета на Филов, Божилов и Багрянов.” В дома на д-р Найденов са седнали да обядват. Всички мълчат като на погребение, със сълзи на очи. Напрежението е върховно. Точно в 16.30 шпикерът на радио София предава: „Старшият член на състава на Народния съд, пред който са изправени да отговарят царските лакеи, регентите и министрите от кабинетите на Филов, Божилов и Багрянов, започва да чете присъдата.”
Жените се кръстят и молят. Мъжете мълчат, но нервите им са страшно опънати. Стефан Манов зачита присъдата с гръмовит глас, отсечено и настървено. Редят се едно след друго имената и след всяко име – „смърт”! Идва ред на кабинета на Багрянов…
– Иван Багрянов – смърт! – звучи злокобната дума.
Жените изпискват, мъжете захълцват. Последват имената на другите министри от кабинета. Само Стоил Стефанов стои и гледа с втренчен поглед. Той винаги е твърдял, че присъдата ще бъде лека. Д-р Найденов го хваща за ревера и го разтърсва – двамата решават, че трябва да се опита и последната възможност. Д-р Найденов и Леца хукват най-напред при Тодор Павлов – най-главният в новоназначения регентски съвет, комунист, за да го молят да свика по най-бързия начин регентския съвет. Регентът ги изпраща с уверението, че Багрянов ще бъде спасен и двамата се насочват към Кимон Георгиев, тогава министър-председател. Той ги увещава, че „Присъдата ще бъде обсъдена от Министерския съвет, регентите, ще вземем решение и едва след това ще дойде изпълнението й. Запомни, Найденов, докато Кимон Георгиев е министър-председател, смъртната присъда на Багрянов не може да бъде изпълнена! Отивайте си вкъщи спокойни и с вяра в моята дума!”
Слизайки по стълбите, срещат Никола Петков, който искрено е възмутен от смъртната присъда на Иван Багрянов. Той също ги уверява, че присъдата не може да бъде изпълнена без разглеждане и решение на Съвета и регентите. След всички тези обещания Леца и д-р Найденов се прибират вкъщи. Но вътрешният глас подсказва: „Тази вечер идва краят!”…
Не можейки да спи, с опънати до краен предел нерви, д-р Найденов се качва при сестра си Гана, която живее на горния етаж, за да сподели тревогите си. Там заварва Димо Казасов. Д-р Найденов изразява пред него доста бурно възмущението си от присъдата, но Казасов остава невъзвутим – не казва и дума на съжаление. „А какви излияния правеше пред Багрянов, как се влачеше при него, когато беше министър-председател!”
Когато влиза шофьорът му, се оказва, че това е Стоян, който е шофирал ползваната от д-р Найденов кола по време на тримесечното управление на Багрянов. Часът е 11. Д-р Найденов е осенен от една идея. Под претекст, че трябва да отиде до гарата да посрещне някого, той иска колата на Казасов, който учудващо се съгласява с охота, но им поръчва: „Гледайте до 12 да се върнете, защото ми се спи.”
Стоян знае паролата за свободно движение /от известно време е въведен милиционерски час – от 10 вечерта до 5 сутринта/ и поемат към Съдебната палата. Стоян обича и д-р Найденов, и Иван Багрянов, и се съгласява с плана. Около Съдебната палата има кордон милиционери, а пред вратата към „Алабин” стоят с пушки на рамо не по-малко от 30 милиционера. Когато пресичат ул.”Лавеле”, виждат, че от вратата на Палатата, водеща към затворническите килии, излизат хора и се качват в няколкото камиона, спрели на улицата. Камионите са заобиколени от милиционери и … е ясно, че отвеждат осъдените на екзекуция. На отвора отзад на камионите стоят прави милиционери с шмайзери в ръце. Д-р Найденов очаква, че камионите ще завият на север по бул. „Хр. Ботев”, за да се насочат към гробищата, но за негова голяма изненада те продължават по бул. „Македония” в посока към Княжево. Стоян кара много бавно, а той наблюдава движението на камионите по задните червени лампи. Завиват край „Руски паметник” и се насочват към Княжево. Няма как да карат повече след тях, защото е опасно…
Сутринта в 5 часа д-р Найденов включва радиото. След традиционния марш идва злокобното съобщение: „Тази нощ беше изпълнена присъдата на царските съветници, регентите и министрите от кабинетите на Филов, Божилов и Багрянов.” Майка му плаче… Голяма мъка изгаря и неговата душа… До последния момент той храни надежда, че Багрянов ще бъде спасен. Уви!… Облича се бързо и хуква към дома на Георги Енев – журналист, който по времето на Багряновото управление е назначен Ръководител на пресата при кабинета на министър-председателя. Иска да сподели с него мъката си, защото и той обича Багрянов. Заварва Енев много разстроен, с плувнали в сълзи очи. Журналистът му заговорва тихо, с много болка: ” Разбра ли, брат, всичко се е свършило!Нашият любим човек е екзекутиран. Защо?Кажи ми защо трябваше да убият този прекрасен българин? Аз добре зная какво той направи през тримесечното си управление, как държеше за нас, комунистите, и каква вяра имаше в утрешния наш ден! … Ще дойде време, когато тази голяма грешка ще бъде отчетена, но… него няма да го има!”
На д-р Найденов му хрумва идеята да отидат до гробищата, да видят къде са погребани и първи да се поклонят на гроба. В трамвая няма хора. Седнали един до друг, той разказва за нощната си обиколка край Съдебната палата, за товаренето на осъдените на камионите и отпътуването им не към гробищата, а в посока към Княжево. Тази посока е интересен факт, върху който Енев размишлява: „да не са откарани в Съветския съюз, а да казват, че са ги екзекутирали”. На което д-р Найденов отговаря: „Да ги откарат в Съветския съюз и да ги оставят живи – не вярвам! Аз мисля, че те са отведени из планините към югославската граница и там са избити.” – „За да не бъдат погребани в Софийските гробища – да не се знае мястото им.”
На гробищата стигат към седем часа. Тъй като преди два дни е навалял дебел сняг, трябва да газят до колене. Решават да се разделят и да пребродят гробищата в две посоки, като се срещнат някъде в западната им част. Ако налетят на милиционер и той запита какво търсят тук толкова рано, да отговорят, че търсят гроба на ген. Пеев, но не знаят къде да го дирят. Д-р Найденов поема на юг, Георги Енев – на север. С усилия газят из дълбокия сняг. Достигайки западната част на гробищата, д-р Найденов забелязва милиционер, който се разхожда напред – назад. Задава се и Георги. На въпроса му къде са тръгнали толкова рано, отговарят така, както са се наговорили. „Абе, зная аз какво търсите, ама махайте се по-скоро, за да не дойде началникът или някой от новите милиционери, та не мойте се оправи. Аз съм от старите, затова ви давам тоя съвет. Хайде, отивайте си!”
Докато се разправят с милиционера, и двамата оглеждат зорко охраняваното от него място. Изправен пред един елипсовиден, а не четвъртит гроб, дълъг около 10 – 12 м. и широк 7-8 метра, чиято повърхност – размесени буци земя и сняг – е изпъкнала над обикновеното равнище не повече от 40 – 50 см. Още при първия поглед изниква въпросът: „къде е земята, изхвърлена от тоя гроб, който без съмнение, за да приюти сто трупа, при тая дължина и ширина, следва да бъде дълбок най-малко 4-5 метра?” Д-р Найденов бързо прекарва през ума си двете възможни разрешения на този светкавично натрапил се въпрос: едното – всичката изкопана пръст може да бъде нахвърлена върху положените вътре трупове, както това се прави винаги. Но тогава би трябвало да има отгоре могила, висока поне 10 метра. Другото – след оформянето на гроба излишната земя да остане отстрани.
Прави впечатление, че наоколо снегът е гладък, с непокътната повърхност, без следи от газене, изхвърлена земя и т.н. Не се вижда нито един отъпкан проход, по който да са били доведени дотук осъдените – над сто човека, придружени положително от още петдесет души охрана – милиционери, началници и други, желаещи да се насладят на „тържеството”. Ако толкова хора са дошли дотук, ще има широк проход. Но… подобни следи няма. Очертават се само няколко тесни пътеки, явно отъпкани от единични поклонници, решили се да прегазят дълбокия сняг. Двамата с Георги Енев погазват малко из снега и излизат пред Парната електрическа централа, на запад от мнимия гроб. Иска им се да поговорят с някой от живущите в тази съседна махала, дали са чули изстрели през нощта и дали са забелязали нещо, което би представлявало интерес.
„Тук не са екзекутирани! – отсича твърдо Георги Енев. – Ясно като бял ден! Снегът наоколо е незасегнат, земя изкопана няма, а в тоя елипсовиден гроб с диаметър не повече от няколко метра, при състоянието, в което го видяхме с очите си, не може да се поберат не сто, а двайсет трупа! Добре си видял снощи, Найден. Камионите са отнесли другаде осъдените. Това е истината!”
Двамата стигат до извода, че и милиционерският пост, и повърхностното разкопаване са маскировка. Провират се през оградата и излизат при Електрическата централа. На улицата пред една врата стоят двама възрастни мъже, единият от които държи вестник в ръцете си. Във вестника пише, че през нощта е изпълнена присъдата на царските хора, регентите и министрите. „Ние сме до самите гробища, пък снощи не сме чули нищо.”- казва мъжът с вестника. Завързва се дълъг разговор, от който става ясно, че през нощта в гробището е било тихо. Двете дупки, останали от бомбардировката, не са големи, а и никакви гърмежи, никаква стрелба не се е чувала. „Сто гърмежа са си едно малко сражение” – а и кучетата не са лавнали. И двамата по свои си причини са изкарали безсънна нощ, но стрелба не е имало. „Ако имаше такова нещо, кучетата щяха да побеснеят.”
Д-р Найденов и Георги Енев вече са напълно сигурни – екзекуцията не е извършена тук: „Пред страха, че близките или верни приятели на загиналите биха могли да направят опит да ровят и търсят истината, поставят милиционерски пост, който стоя на мястото месеци наред – докато събитието отшуми…” А като прибавим и факта, че милиционерът, който е оставен първата сутрин да „пази” гроба, е от „старите”, а не от „новите” милиционери, тезата, че всичко е инсценировка, зазвучава още по- убедително.
Всъщност се оказа, че няма сериозни източници, които да докажат къде точно е изпълнена екзекуцията в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Няма и достатъчно сигурни доказателства, че телата на екзекутираните са в Централните софийски гробища. Така думите на Михаил Багрянов вече, лично за мен, звучат в пълния си смисъл…
Нели Николова – Регионален исторически музей, Разград

1 2 3 4 5