Архив: Статии, коментари, анализи

Никола Николов: Поискахме финансова полиция и станахме „агнешки главички“

В деня на балотажа за президент медицинският екип в една софийска болница се събрал пред телевизора да види на живо гласуването на премиера Бойко Борисов в Банкя. Припомням, че след вота той в отговор на въпрос на „Дневник“ каза пред медиите, че в никакъв случай няма да прави ново правителство, ако загуби избора, и добави: „Приятна игра на агнешките главички“, след което си тръгна. Като чула тези думи, една от сестрите в болницата ахнала: „Нима Бойко иска да каже, че сме като овце?!“, а друга й обяснила: „Не бе, иска да каже, че сме агънца“.
Това ми разказа моя близка като истински случай.
След Борисов негови министри в телевизионни интервюта заповтаряха, че кръгът „агнешки главички“ стоял в основата на нов политически проект, за което мощно пригласяха в публикации и медиите на Пеевски, и други жълти издания.
След изявлението на премиера с неясното за мнозина (както се вижда и от горния случай) подмятане за „агнешките главички“, с което смята, че уязвява евентуална идея за нов десен политически проект и предупреждава хората, свързвани в него, потърсихме Никола Николов. В медийните публикицации той е обявяван за лидер на кръга „агнешки главички“.

Николов е бивш депутат от СДС, председател на икономическата комисия на парламента от 1997 до 2001 г., и заместник-председател на същата комисия от 2001 до 2005 г. След като излезе от политиката се занимава с бизнес в областта на възобновяемата енергия, а фирмата, в която е акционер, работи в целия Европейски съюз. „Моят бизнес е далече от държавата и никога не съм участвал в обществени поръчки или в някакво друго предприемачество, свързано с държавата“, уточнява Николов докато обяснява какво прави в момента.
Николов разказа пред „Дневник“ как според него се е родила легендата за този кръг.

Няма кръг, а група от 22-ма активисти на СДС, които внесоха законопроект за създаване на финансова полиция и се противопоставиха на бизнес-крилото на Бисеров-Цонев в партията.

(Днес също малцина помнят, че Христо Бисеров и Йордан Цонев до 2001 г. бяха важни фактори в СДС, а след това преминаха в ДПС. Цонев и в момента е в партията, и внася закони заедно с Делян Пеевски, а Бисеров напусна ДПС буквално часове преди срещу него да започне разследване за пране на пари в края на 2013, по което беше оправдан това лято).

„Всичко започна края на 1999 г. когато 22-ма областни председатели на СДС и депутати, някои от тях председатели на комисии, внесохме проектозакона за финансовата полиция, който може и сега да се види в деловодството на парламента. Първи го подписа Найден Зеленогорски. По този закон дълго време работихме, той пренасяше опита на ФБР в борбата с корупцията по високите етажи.
Законът въвеждаше отпадане на давността за корупционни престъпления над определен праг, неограничена финансова отговорност на корумпирани политици ( вкл. семейство и близки) и възползвалите се от престъплението, отпадане на принципа за невинност при доказване на доходи и стандарт на живот. В заключение финансовата полиция (антикорупционният орган) може по всяко време през целия живот на един политик да изисква доказателства за доходи и съответства ли начинът на живот на тях.

След това настъпи скандал в ръководството на СДС и законопроектът не беше гледан изобщо, а медии, зад които стояха кръгове, заинтересувани да няма финансова полиция, измислиха „агнешките главички“, за да ни уязвят.

Резултатът от онези катаклизми в СДС е, че принудихме Христо Бисеров, Йордан Цонев и Камен Костадинов да напуснат СДС и да преминат в ДПС, където образуваха бизнес-крилото, което днес наричаме „модела Кой“, разказа 15 години по-късно Николов.

„Ние предотвратиме това да се случи в периода 1997 – 2001. Бяхме категоричните противници да се смесва бизнес и политика, тогава модерният термин беше клиентелизъм – и нашата група се обяви ясно против това. И нашата лична съдба – на хората от тази група, впоследствие показа, че никой от нас не е участвал в приватизационна сделка, нито в далавери и още тогава бяхме припознати като врагът на този модел.

Осъдих държавата за това че ми беше повдигнато обвинение от кликата на Филчев, като процесът продължи над 10 години. Тъй че опитът да бъде внушавано, че този кръг е политико-икономически, е абсолютно безпочвен. Напротив, опитът да се оправдават негодниците, възползвайки се от липсата на ефективна съдебна система, за да ги омърлят чрез медиите, е не от днес.“

По думите на Николов – днешният герой и герои, които говорят за „агнешките главички“, са наследниците на онези герои –

наследниците на модела „политика и бизнес в един възел“.

Аз имам своите въпроси към тях, чрез вас ги задавам, казва Николов: Когато ние изправяхме държавата на крака в края на 1996 – 1997 – 2001, когато създавахме законодателната рамка на приватизацията и законите, които правят банковата система непоклатима, за да се хвалят в момента с банкова стабилност – всичко това като законодателство сме го създали ние – всички депутати от ОНС, в онзи момент и питам сега този герой и неговите герои къде са били по онова време и какво точно са правили. Хайде да не забравяме кой кой е в нашата история. Къде бяха 1996 – 1997 г и преди това – по време на югоембаргото, когато се ограбваше държавата…“

Напомням на Николов, че финансовият министър Горанов ще извади тези дни анализ, който щял да покаже „всичко за приватизацията“.

„Да пише и изважда каквото намери за нужно в рамките на правомощията си – нито аз, нито тези които уважавам са участвали в приватизация извън правилата и закона“, отвръща Николов.

„Никога не сме яли агнешки главички“,

отговаря Николов на въпроса защо „агнешки главички“, кой го измисли.

„Ние наистина ходехме в ресторанта на ЦКС, но никога не сме яли агнешки главички. Това беше измислено от медии, а зад тях интереси, за да звучи и пикантно, и същевременно принизяващо и оскърбително.

„Но откъде невежият и простакът да знаят какво смволизира агнешката глава?“,
запита риторично Николов и обясни: агнешката глава е образът на жертвоприношението. В Стария завет, за да докаже силата на вярата си, Аврам е готов да принесе в жертва своя син Исак, любимото си дете, с което се е сдобил на преклонна възраст. Така се появява жертвеният агнец в Стария завет – символът на готовността да пожертваш нещо важно в името на своя идеал. За днешното ухо е високопарно, но тогава бяхме доста наивни провинциални момчета и вярвахме, че политиката е висше задължение за почтеност и себеотрицание. Отде неграмотникът да знае какъв символ е главата на жертвеното агне, когато е измислил да ни нарича така за да се подиграва…“
Питам Николов и какво е неговото обяснение за изваждането на тази митологема.

„Съветвам ги да не преиграват“

Обяснението според него е елементарно. Да бъде компрометирана всяка идея или проект, различен от модела на срастването на политика и бизнес, да се създаде интрига срещу изграждане на реална дясна алтернатива и реална дясна партия в България. Затова формулират кръгове – „агнешки главички“, „Капитал“, или демонизират други – „глобална България“ например.

„Които аз практически не познавам с изключение на Иво Прокопиев, с който сме от Разград и ми е приятел и е най-лесно да се направи удобна за пропагандната теза връзка. Но според мене тази паника и начинът по който се напрягат, по никакъв начин няма да им помогне, уверявам ги. Наследниците на модела „бизнес-политика“ си търсят белята като се закачат с нас. Министрите нито познават историята, нито разбират процесите, които са протекли и само гледат да се докаросат на началника си. Макар че началникът им много добре знае кои сме и за какво става дума. По-добре да се изправят пред очакванията на хората, да си признаят грешките и греховете и да се смирят по християнски, след като разберат какво е значението на агнешката глава. И да опитат да отправят към хората нещо разумно и почтено като послание, а не да ги облъчват с глупави интриги“, обобщи Николов.

За отношенията с Иван Костов: Всички допуснахме грешки

От дистанцията на времето – нашата група допуснахме тежка политическа грешка, като след загубата на изборите 2001 г. на последвалата национална конеренция на СДС подкрепихме не Катя Михайлова за председател, а Надежда Михайлова, казва сега Николов. „Очаквахме да има нова енергия за СДС. За съжаление последваха катастрофални събития за партията и се стигна до разцеплението, без да обсъждам сега ролите и приноса на всеки. Но Иван Костов си остава най-силният лидер на СДС и успешен премиер. Днес едни казват че той надничал зад гърба на Радан Кънев, други го виждат като подкрепящ ГЕРБ… Но Иван Костов си остава Иван Костов.“

Още за актуалната политическа ситуация: защо ГЕРБ изгуби доверието – обяснението е едно

Освен всички аргументи посочени от политолози, експерти, политици от опозицията, за краха на доверието в ГЕРБ има и един, който Никола Николов, наблюдаващ отдавна и отблизо политическите процеси, смята за особено важен:
„След местните избори в нито една община не беше възпроизведена коалицията управляваща държавата и това се случи по вина на ГЕРБ. Предпочетоха тематични безпринципни мнозинства, защото се плашеха от коалиционен контрол и естествено поеха целия негатив от управлението и на общините. Няма как да обясниш на гражданите (а те са най-близо до местната власт) защо фирма от Благоевград санира в Разград, а разградската във Видин, видинската в Бургас и т.н. Обяснението е едно: корупция.“

Петя ВЛАДИМИРОВА
Dnevnik.bg

Пускането на първата у нас железница от Русе до Варна на 7 ноември 1866 г. – началото на железопътното дело в България

Когато през октомври 1864 г. в Русе идва новият валия Мидхат паша, се създава впечатление, че той бездейства. Но от следващата година първата стъпка, която предприема, е строителството на железен път – “нещо ново и на голяма почит в Турция”. В своята същност това е част от разработената след Кримската война 1853/56 г. програма на турското правителство за изграждане на имперска транспортна мрежа. Тъй като войната показва на Османската империя колко изостанала е тя в сравнение с другите европейски страни, особено по отношение на комуникациите. Така още по време на войната е замислено строителство на железопътна мрежа в европейската част на Турция – да бъдат прокарани три жп линии, една от които с крайни точки Русе и Варна. /Другите две са: Цариград – Белград и Одрин – Провадия./ На 1 септември 1861 г. е издаден султански ферман за построяване на линията. Но тъй като веднага не се намира фирма, която да започне строителството, делото се забавя.
Една от идеите е да се осигури отбраната на империята с оглед на традиционната вражда с Русия. Поради бедната държавна хазна строителството на линията Русе – Варна е отдадено на концесия на акционерни дружества или компании при задължително държавно участие. Строителството на линията е дадено на английска компания, ръководена от братята Хенри и Тревор Бъркли. Компанията получава концесия за 99 години и на 21 май 1864 г. е даден стартът на начинанието. Първата копка е направена от русенския валия Ариф паша.
14799020_1087047264746077_641291451_nСтроежът започва едновременно от двете крайни гари. А когато валия на Дунавския вилает става Мидхат паша, работата се ускорява. Едновременно се правят и приемните сгради на двете крайни гари и спирките по трасето.
За експлоатация на пътя Мидхат паша иска да бъдат поръчани 30 локомотива. Поради земеделския характер на областта, откъдето минава пътят, той иска и 500 товарни вагона, от които 300 да бъдат устроени за товарене на жито. За возене на пътниците иска 25 третокласни, 10 второкласни, 5 първокласни и 10 смесени с първа, втора и трета класа каруци. Иска един модерно обзаведен и с удобства салон за султана. С първокласните каруци и салона се предвижда да съставят правителствените и височайшите влакове – както в напредналите държави.
След осигуряването на поръчките за машини и вагони Мидхат паша обещава на англичаните да осигури голям брой работници, като има предвид ангариите . През 1865 г. това дава голям напредък на строежа.
Пускането в действие на първата у нас железница от Русе до Варна на 7 ноември 1866 г. бележи началото на железопътното дело в България. Впрочем откриването на пътя е определено за началото на месец октомври 1866 г., но поради факта, че в разстояние от 3 километра към Каспичан още не са положени релсите, то се отлага. Фактически първото пътуване без прехвърляне на Мидхат паша по дългата 233 км линия на 7 ноември 1866 г. отбелязва, че пътят е открит за народа. По времето на откриването освен двете крайни гари има и още осем спирки: Червена вода, Ветово, Разград, Дущубак /Ясеновец/, Кайнали дере, Каспичан, Провадия и Гебеджек /Белослав/. Много скоро след това, обаче, започват катастрофи и хората нямат желание да пътуват с железницата. Освен произшествията с дерайлиранията, незащитените с мрежи комини на локомотивите създават и други проблеми – опожарени са стоки, бали памук, слама. Мидхат паша е принуден да затвори временно пътя до отстраняване на недостатъците. След завършването на железницата е публикуван и “Законник за управление на железните пътища” /1867 г./
14800991_1087047031412767_2118742953_nЛошо е състоянието и след Освобождението. Железопътната компания обслужва линията със стари и негодни локомотиви и вагони. В общи линии османското владичество оставя крайно примитивен транспорт. По тази причина е необходимо да се отделят значителни средства за изграждането на железопътна и шосейна мрежа. Линията Русе – Варна през 1878 г. е собственост на английско дружество и след дълги преговори е откупена от държавата през 1887 г. за 44,5 млн лева, като тази сума не съответства на фактическата й стойност и нейния подвижен парк. Заради това плащане правителството е принудено да сключи първия си външен заем от Англия.
През 1879 г. бр.176 на в. “България” /19 юли 1879 г./ съобщава, че между сръбските делегати и виенското правителство е станало дума за член от Берлинския договор, който е внесен по желание на австрийското правителство и според който “правенето на бъдeщите железници в Северна и Южна България, както и в Сърбия, да се предаде на г. барон Хирша” – международен спекулант, създател на Компанията на източните железници. В България неговото име не се ползва с особено добра репутация и българите възлагат твърде малко надежди за “построението нашите железни пътища”.
14800813_1087047168079420_1843839148_nВ същия вестник се изнася информация за локомотивите и вагоните с цел правителството да знае за управлението на Разградската железница. През 1867 г. са доставени две машини, които обаче са много стари и са преправени в Англия. Едната много скоро е извадена от употреба, а другата е използвана само за малки товари. От Белгия са донесени 8 машини и още 8, доставени от Англия, които са употребявани за превозване на пътници. Някои от тях преди това англичаните са отстранили като непотребни, тъй като от огъня има пръснати стени. Две от машините са се ударили през нощта на 1 януари 1879 г. и вече не могат да бъдат действащи. Пукнати тръби, повреден котел, счупени парни цилиндри – проблемите са много. Например машина № 290 е изхвърлена от работа в Англия, а в България работи от 1865 г. Тя не е подлагана на изпитание, а опасността от пръсване на котела е реална. Със същата машина през май 1879 г. от Варна до Русе пътува княз Дондуков. В участъка между Провадия и Шумен се пръскат двете тръби, вследствие на което влакът се забавя с повече от час. Князът в същото време спи и не разбира в каква опасност се оказва животът му, тъй като не е изключено и котелът да се пръсне.
Авторът на материала заключава, че в разградската железница има шест машини, които работят добре. Ако всички останали бъдат подложени на контрола, “не биха позволили даже да се изнесат от фабриката”.
Състоянието на вагоните не е по-добро. Дружеството има за военни влакове само 25 вагона трета класа, 9 вагона са втора класа, като всеки вагон може да побере 40 души, както и 7 вагона са “смесен клас”. За пренасянето на коне има 66 вагона, както и два луксозни.За пренасяне на военен материал има 66 “ловри” /отворени ниски вагони/ и 24 платформи, като всяка от тях носи по 5 тона. От наличните 286 вагона за пренасяне на жито 70 са счупени и не могат да бъдат използвани. Още повече, че машините и вагоните все повече се повреждат, а фабриката във Варна е затворена и работниците са разпуснати.
Авторът на статията заключава: “А с какво презрение и сан фасон се отнася целият железничарски персонал към публиката – за това не ще да се говори, защото всеки е можал да види със своите очи.”
До Освобождението в България съществуват две жп линии – Русе – Варна и тази от турската граница до Белово. Втората линия е откупена през 1908 г., докогато съществува като “чуждо тяло” в българската държавна железопътна мрежа. След 1878 г. изграждането на тази мрежа върви със сравнително бързи темпове. А през 1888 г., когато се създава БДЖ, започва експлоатацията на линията Русе – Варна и от българската държава. През 1900 г. дължината на жп мрежата в България достига 1261 км /без принадлежащите на Компанията на източните железници и на Турция 354 км линии в Южна България/. Но по относителна дължина на железопътните линии на кв. км. Страната ни все още изостава от по-старите европейски развити държави.

Нели НИКОЛОВА

Махмуд Мухтар Паша – горчивият анализ на една загубена война

Когато през 1912 г. балканските държави /България, Гърция, Черна гора и Сърбия/ се готвят за война с Османската империя и създават коалиции помежду си, тя се намира във вътрешно политическа криза – след неуспехи във война с Италия през юли 1912 г. младотурците са изместени от партията “Свобода и съгласие”/Хюрийет ве иттиляф/, която сформира правителство от опозиционните сили. То трябва да направи постъпки пред Великите сили да окажат натиск върху балканските държави, които се готвят за война. На 13 октомври 1912 г. съюзените балкански страни връчват нота, с която искат Портата да въведе реформи в европейските си владения. Пред заплахата от задаващия се нов военен конфликт на 18 октомври в Лозана е подписан мирен договор с Италия и османците окончателно изгубват Триполитания и Киренайка. Още същия ден балканските съюзници уведомяват, че се считат в състояние на война с Турция. Правителството на Ахмед Мухтар Паша подава оставка и е създадено ново, начело с Кямил Паша, което също провежда политиката на партията “Свобода и съгласие”. Османските въоръжени сили са в безпорядък. В редовете им се ширят партийни борби и противоречия. Когато съюзническото настъпление започва, войските търпят поражение по всички фронтове. Българската армия обсажда Одрин, печели битките при Лозенград и Люлебургас и излиза на Чаталджа. Македония е окупирана от съюзниците. Гърция стъпва на Крит и обявява присъединяването му заедно с няколко други егейски острова. Прекъсната е сухопътната връзка с Албания, която обявява независимост. За няколко седмици османците изгубват почти всичките си европейски владения. На 3 декември 1912 г. правителството подписва примирие с България.

muhtar 2Във фонда на Регионален исторически музей – Разград се съхранява една изключително интересна книга – “Моята дейност през Балканската война, 1912” на Махмуд Мухтар Паша, командващ тогава Втора източна армия в турската войска. Преводът е под редакцията на майор Д. Азманов, издание на печатница “Военен журнал”, София, 1913 г. Авторът е роден на 1 декември 1867 г. в Цариград и е син на бившия велик везир, наречен след Руско-турската война “Гази” /победител/. Изпратен в Германия, за да усъвършенства военното си образование, той е записан през 1887 г. като прапорщик в списъците на 2-ри Гвардейски пехотен полк. Завършвайки курса на военното училище в Мец, Махмуд е произведен подпоручик, като остава през следващите седем години в същия полк, напускайки го само временно, за да влезе във военната академия и да премине стажовете на Генералния щаб.
Завърнал се в Турция през 1893 г., той се отличава в Гръцко-турската война 1897 г. с верния си окомер. Лишен от коня си, убит под него, Махмуд Мухтар продължава пеша боя. Атаката е неуспешна поради некоординираност в действията на различните родове войски. В началото на войната султанът / Абдулхамид ІІ/ му забранява да се сражава, но той заминава по своя инициатива за театъра на военните действия. Турските военни историци дават висока оценка за участието му в тази война, за личния му пример като военачалник.
Махмуд Мухтар Паша е приемник на европейски идеи, заради което си навлича подозрения от страна на Хамидовия режим. Единствено благодарение на високото положение, което заема баща му, и на женитбата му с принцеса Нимет той успява да избегне заточението. След Младотурската революция от 1908 г. Махмуд Мухтар Паша може да даде свободен ход на своята дейност и да приложи военните си познания. /Дотогава е принуден да води живота на всички турски офицери, бездействайки в спокойните канцеларии или радвайки се на големите привилегии на високите длъжности.
През юли 1908 г., назначен за командващ на 1-ва армия, “по внушението от Махмуда царските принцове бидоха изтръгнати от харемския кеф, за да влязат във военните училища, та да поемат действителното командване на разните войскови части” – пише в биографията му Имхоф Паша.
В качеството си на началник на Илдъзката дивизия, той се вълнува от проблема с отсъствието на всякаква дисциплина и безредиците в личната гвардия на султана. С риск да се сблъска с установените дотогава обичаи, не се поколебава да предприеме енергични мерки. Заплашвайки на няколко пъти, че ще се оттегли от командването, Махмуд успява с енергията си да съкруши албанците и сирийците, като премахва привилегиите на тези войски и отстранява най-буйните между кадрите.
muhtarПрез април 1909 г. избухва контрареволюцията. Една от първите жертви на реакцията е Махмуд Мухтар Паша. Старотурците заплашват живота му. Нерешителността на министерския съвет става причина да бъде пропуснат удобният момент и войските преминават към бунтовниците. След като си подава оставката от командването, генералът преминава през редовете на размирниците. Със съдействието на приятели успява да избяга от Цариград в момента, в който бунтуващите се заобикалят къщата му. При ревизията на чиновете той е понижен в чин полковник, тогава напуска временно армията и е назначен за генерал-губернатор на Айдънския вилает /Смирна/. На тази служба Махмуд Мухтар Паша се отдава изцяло на възстановяването на реда, особено стараейки се да изкорени бандитството. Когато напуска длъжността, от шест банди /гръцки и турски/, вилнеещи из околността преди това, е останала само една, и тя наполовина.
Махмуд Мухтар е повикан като министър на флота в кабинета на Хак Паша. Произведен за втори път генерал, в продължение на една година силно се чувства неговата дейност във всички клонове на министерството. През 1912 г., при избухването на Балканската война му е поверено командването на Трети армейски корпус в Лозенград. Флотата е подготвена за нови военни действия, като всички годни параходи са поправени, купени са 66 нови кораби, като между тях е и първият “Дреднаут”. Тонажът на флотата е удвоен.
В биографичните бележки Имхоф Паша отбелязва, че държанието на Махмуд Мухтар като командир на Трети корпус е отлично, той е в действителност душата на всичките действия. “Не е той виновният, че усилията му не се увенчаха с успех, причините за поражението са независими от него, те бяха неведнъж вече коментирани от пресата…”
Тежко ранен при едно разузнаване, Махмуд Мухтар не успява да довърши изпълнението на плановете си. Лекуват го най-напред в германска болница в Пера, след което той се оттегля в палата си в Мода до окончателното си оздравяване. Владеещ отлично немски и френски език, Махмуд Мухтар Паша е написал няколко труда по въпросите на преминаването на Дунав, войните на баща му и укрепяването на Цариград. “Моето участие в Балканската война 1912” е един сериозен труд, тъй като авторът е участник във войната, свидетел и главно действащо лице в събитията. Съвсем естествено е присъствието на една пристрастна оценка. Но пък непосредствеността на впечатленията придава по-висока стойност на книгата, като са приложе и автентични документи.
Модерният поглед върху историческите събития включва и другата гледна точка, тази на противниковата страна. Първоначалното намерение на българските издатели е да направят превод от немски език, като първи превод на турския оригинал, тъй като преводачът – известен инструктор в турската армия генерал Имхоф, вдъхва доверие. За тази цел се обръщат към автора, за да получат разрешението му. В любезно писмо той дава своето разрешение за превода, но препоръчва да се възползват от френския превод, извършен с неговото участие и ръководство.
В хода на изложението на бойните действия авторът дава сведения за настроението във войската. Неговите бойни части участват в боевете при Лозенград, Ереклер, Петра, Бунар-Хисар, Люле-Бургас, Карагач, Чаталджа – сраженията, в които техни противници са бойните части на 4-та Преславска дивизия, в състава на която влиза разградският 19-ти пехотен полк. В този смисъл трудът на Махмуд Мухтар Паша е интересен с трактовките, които той дава за пораженията, понесени от турската войска. Ето как проблемът е интерпретиран в Заключението на изданието: “Погромите при Лозенград, Люле-Бургас и Куманово след Плевен и Гедиклер могат да се сравнят само с Иена след Росбах. Ние обаче нямахме противник един Наполеон и нашите военачалници не бяха невежи в правилата на модерната война, както тогавашните пруски генерали. Причината на погромите се крие не толкова в стратегически грешки, колкото в недостатъци в организацията и бойната подготовка от мирно време, в политическия и морален разплох и в недостатъци на характера.”
След Руско-турската война започва разложение в турската войска, причините за което са дълбоки и сериозни. Взетите по време на управлението на Абдулхамид войници не са обучени и дисциплинирани. Макар че през последните години редифите няколко пъти са свиквани на обучение, за две седмици не би могло да се даде необходимото военно възпитание, “което способни офицери с две-три годишна настойчива работа дават на европейските армии”. В нито една войскова част не се спазват програмите на обучението. Печално е обстоятелството, че войниците са неграмотни, а по-голямата част от тях са нестроеви и откупени. Редифите се отзовават неохотно на мобилизацията и за попълване на нещатното число се вземат в строя неотбрани наемници. Криво е изтълкувана и една заповед на Военното Министерство, съгласно която два пъти в една година редифите не бива да се свикват. Командирите на редифските табури напускат при това общата мобилизация. Последният низамски набор също е разпуснат точно преди мобилизацията – обстоятелство, което оказва също вредно влияние. По силата на закона за ревизия на офицерските чинове повечето от военните части се поверяват на неопитно командване. В турската армия никога на офицерите не се е гледало иначе, освен като на чиновници в униформа – това твърди самият Махмуд Мухтар Паша. Преподаваната от 30 години във военните училища тактика и прикладна стратегия оказват влияние върху пораженията. А и в турската войска никой не изучава военна история.
“От всичко гореизложено се вижда, че причините на нашето поражение трябва да се дирят не в силата на противника, а в собствения наш разплох. Постигналият ни тежък удар на съдбата не иде от неприятеля, а от природните закони поради трупана от векове вина. Да, ето истината! Туй, което накара нашите войници да отстъпват и да бягат, не бяха неприятелските войски.”
Такава е гледната точка на един военачалник в армията, която претърпява поражение по време на Балканската война. Разбира се, неговата истина не би могла да бъде друга – той не би могъл да отчете настроението в българската войска, която воюва в името на една голяма и велика идея – националното обединение на народа ни. Друг е въпросът, че шансът ни е проигран – но това е вече друга тема…

Нели НИКОЛОВА

На цветната снимка: султан Абдулхамид ІІ

Международна научна конференция за Първата световна война

От 4 до 7 октомври 2016 г. се проведе Международна научна конференция „Първата световна война и България през 1916 г.” под патронажа на министъра на отбраната Николай Ненчев, който е и председател на Инициативния комитет. Председател на Организационния комитет беше генерал – майор Тодор Дочев. Форумът е част от инициативите в изпълнение на Националната програма за отбелязване на 100 години от участието на България в Първата световна война и беше предшестван от експедиция на Инициативния комитет до Каймакчалан.D2
Основен организатор на авторитетната научна конференция е Военна академия „Георги Ст. Раковски”, а съорганизатори са Институтът за исторически изследвания – БАН, Институтът по балканистика с Център по тракология – БАН, Изпълнителна агенция „Военни клубове и военнопочивно дело” – МО, Македонският научен институт, Военноисторическата комисия, Съюзът на офицерите и сержантите от запаса и резерва, Съюзът на военноинвалидите и военнопострадалите, Съюзът на възпитаниците на военното на НВ училище, ШЗО и родолюбивото войнство и гражданство, Областната администрация на Добрич, кметовете и Общинските съвети на Благоевград, Добрич и Тутракан, Регионалните исторически музеи в Благоевград и Историческият музей в Тутракан. В конференцията участватха 28 чуждестранни авторитетни представители на историческата мисъл от 9 държави – САЩ, Русия, Румъния, Черна гора, Полша, Украина, Турция, Унгария, Сърбия, Молдова, както и над 80 представители от Министерството на отбраната и Българската армия, структури от сектора за сигурност, академичните среди и неправителствени организации.
Научният форум бе официално открит на 4 октомври в София от генерал-майор Тодор Дочев – началник на Военна академия „Георги Ст. Раковски”. Основният доклад, на тема „Първата световна война и България през 1916 година” беше изнесен от акад. Георги Марков. От София на 5 октомври тръгнаха три лъча, като в следващите два дни пленарните заседания бяха изнесени в Благоевград, Тутракан и Добрич.
В Добрич, в дома-паметник „Йордан Йовков”, бяха осъществени три тематични панела с модератори проф. д.и.н. Антонина Кузманова, проф. д.и.н. Калчо Калчев и доц. д-р Цветолин Недков. Участниците тук бяха от България, Молдова, Украйна, Сърбия, Русия, Черна гора. Официални гости на откриването в Добрич бяха генерал-майор Тодор Дочев и заместник-началникът на администрацията и логистиката на Военната академия полк. д-р Стоян Стаматов.
Изнесените доклади бяха изключително интересни и на много високо ниво, като тук ще посочим само някои от тях. Полк. проф. д.в.н. Димитър Недялков разви темата за българското въздухоплаване и авиация през 1916 година. За премълчаната история на сръбската доброволческа дивизия в Добруджа говори проф. д.и.н. Светлозар Елдъров. Проф. д.и.н Калчо Калчев се спря на един епизод от българо-турското военно сътрудничество на Добруджанския фронт. „Бесарабските българи и Първата световна война” бе темата на доклада, изнесен от проф. д.и.н. Николай Червенков от Молдова. Ядранка Селханович от Черна гора разгърна въпроса за отражението на 1916 г. върху окончателната съдба на Черна гора. Джордже Стошич от Сърбия говори за сръбските войнишки паметници в България от времето на Първата световна война. Доц. д-р Венцислав Димов направи преглед на песенните паметници за войната в Добруджа.
Докладът на доц. д-р Василий Каширин от Русия беше на тема „Руските войски в боя при Добрич на 5 – 7 септември 1916 година”. В заключението си доц. Каширин наблегна на съвременните посоки на взаимоотношенията между участниците в Първата световна война, които трябва да се основават на взаимно уважение и обединение на народите ни.
В конференцията имаше и разградско участие. Докладът „Съвременни интерпретации на последици от военновременни събития” на Нели Николова от Регионалния исторически музей, чрез личната история на един войник беше в подкрепа на тезата, че в съвременния свят в съзнанието на хората границите падат, тъй като се оказва, че в следствие на събития по време на войната, днес неговите наследници /които живеят в Разград/, имат родственици във Франция.
При закриването проф. д.и.н. Антонина Кузманова даде висока оценка на проведения научен форум. Тя подчерта, че историографията никога не може да бъде изчерпана, винаги ще има различни гледни точки, но призова чрез гласа на участниците в конференцията да бъде чут апелът, както за пазене на паметта, така и към разбиране на уроците на историята. За България Голямата война е низ от военни победи, но дипломатическо поражение. Няма българин, който по един или друг начин да не е засегнат от войната. И т. нар. „победители”, и т. нар. „победени” – всички губят! Затова „по-добре лош мир, отколкото добра война”.
Докладите от конференцията ще бъдат издадени в сборник.

Нели НИКОЛОВА

„Един мъж да остане на земята, не бих го взела за мъж…”

Годишнината от Шипченската епопея е добър повод да си припомним ентусиазма и въодушевлението на онези българи, които се стичат доброволно в онази военна част в състава на Действащата руска армия, наречена Българско опълчение, за да се сражават за Освобождението на България. Тя е най-ярката изява на националноосвободителното ни движение по време на Руско-турската война 1877 – 1878 г. Историята ѝ започва още през есента на 1876 г. В полза на тази идея действат БЦБО, Одеското българско настоятелство, Славянските комитети. Всъщност окончателното решение е взето от руския император Александър II на 13 ноември 1876 г. /стар стил/. На 17 април 1877 г. /пет дни след обявяването на войната/ е издадена императорска заповед и са етвърдени „Правила за създаване на Българско опълчение”.
Основната задача на опълчението е да оказва съдействие на руските войски, като поддържа реда в освободените земи. В Кишинев е сформирано ядрото на опълчението от около 700 души, наричани първоначално „Пеши конвой на главнокомандващия”. В Кишинев, а по-късно и в Плоещ, където е преместен лагерът на Българското опълчение, са сформирани 6 опълченски дружини с обща численост 7440 души. Началник на опълчението е ген. Столетов. На 6 май 1877 г. тържествено е връчено Самарското знаме, дар на Българското опълчение от жителите на гр. Самара.
Българското опълчение е включено в състава на Предния отряд на Руската армия. На българска земя са сформирани нови 6 дружини /т.нар. втора серия/ и конната сотня. След боя при Стара Загора Предният отряд е разформирован, а Българското опълчение влиза в състава на Южния отряд. Бойната летопис на Руско-турската освободителна война отрежда достойно място на доблестните български опълченци. В хода на Шипченската епопея през август 1877 г. българските опълченци се сражават с необикновено себеотрицание в името на така жадуваната свобода.
От Разградския край доброволците са разпределени във всички дружини на опълчението: 1 дружина – 9 участници; 2 дружина – 3; 3 дружина – 11; 4 дружина – 12; 5 дружина – 10; 6 дружина – 10; 7 дружина – 2; 8 дружина – 4; 9 дружина – 1; 10 дружина – 2; 11 дружина – 1; 12 дружина – 2 и в конната сотня – 1. Някои от опълченците по време на бойните действия са приведени в други дружини. Своя принос за националното освобождение дават 68 доброволци от Разградския край. В сраженията 2 от тях са убити, а други – ранени. За проявен героизъм и мъжество опълченците от Разградско са наградени с различни воински отличия, включително и най-високите.
Проучванията за опълченците от Разградския край са публикувани в справочника „Опълченци от Разградско” с автори Елена Иванова, Маринка Гочева, Йордан Гиндузов, издание на Разградския исторически музей. От тези проучвания става ясно, че повечето от опълченците ни са участници в 1-вата серия дружини, проявили истински героизъм в боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново. Сред тях са имената на Антон Йорданов, Николай Стоянов, Илия Трифонов, Иван Колев, Николай Пенов, Георги Халачев, Антон Стоянов, Атанас Рядков, Константин Иванов, Геро Василев, Николай Петов, Неделчо Тодоров, Атанас Колев, Петър Рошков, Георги Стоянов, Ганчо Николов, Петър Иванов, Доси Добрев и много други.
Тук ще ви разкажем за един от тях – Пенчо /Петър/ Мянков /Янков/ Молдованов.

* * *
Роден в гр. Дряново около 1846 г. в занаятчийско семейство. Доброволец в Сръбско-турската война от 1876 г. В списъците на опълченската дружина е записан: Петър Янков от Дряново. Унтерофицер, 3 дружина, 4 рота, постъпил на 28 април 1877 г. Приведен в 9 дружина, 1 рота. Произведен на 16 юли 1877 г., приведен в 3 дружина, 3 рота на 6 февруари 1878 г. В отпуск от 12 април 1878 г. до 22 април 1878 г. Уволнен на 29 април 1878 г.”
penco1След края на войната се завръща в родния си град. Към 1890 г. се преселва със семейството си в Добруджа. Купува къща в с. Тетово, Разградско. От 1891 – до 1895 г. живее в гр. Балбунар /дн. Кубрат/. Работи като чиновник в земеделската банка. Две години е и училищен настоятел в града. През 1895 г. се установява в с. Месим махле /дн. Мъдрево, Кубратска община/. Купува ниви, отваря бакалница. Занимава се с мутафчийство /обработване и тъкане на козина/.
След Първата световна война живее в Тетово, тъй като с. Месим махле остава под румънска власт. Умира през 1929 г. в Тетово. Погребан е в двора на църквата.

Неговата вълнуваща лична история е влязла в сюжета на разказа „Присмяла му се” в сборника с разкази със заглавие „Фатиге” на Стоян Шиклев. /БИБ, „Избрани страници” – София, 1938 г./. Семейната снимка, както и сборника, ни предостави неговият внук – Стоян Ганев. Правописът и стилът от оригиналното издание са запазени.

ПРИСМЯЛА МУ СЕ

Вървят в прави редици запъхтяни войници по прашните улици на дълбоко провинциален градец. Песните им се подемат от една рота в друга.
Всичкият прах като че ли се беше натрупал по ботушите и сивите шаячни дрехи на войниците. Устата им зажадняли за вода, чакаха с нещо да се понаквасят.
Всички жители на града се бяха натрупали по тарабите на големите заградени дворове. Можеше да се наредят всички от семейството и все пак щеше да има място за още много други любопитни, защото там дворовете не са тъй малки, тесни, както в големия град.
Такава дълга броеница от хубави моми имаше и пред двора на Кескин Пенчо. Те се подиграваха, закачаха се с минаващите войници.
У …че големи ботуши има оня, русия.
Ами я гледай онова джудже, потънало в шинела си.
Ружо, Ружо… гледай оня, едва си влачи шкембето. Ха… ха… ха… – подземе се веселият смях на безгрижните моми.
Само Мария мълчеше. Тя, седнала на последната черга на земята, на един малък чекрък навиваше масури, за платното, което майка ѝ тъчеше за прикя.
Ти защо не дойдеш да ги гледаш, ма Марийо? Не ти ли харесват?
Та какво ще им гледам, войници.
Да се посмеем ма … стига си била такава. Тю … днеска са тука, утре ги няма. Я ела, ела…
Мария не можа да устои на изкушението, което ѝ предлагаха другите и другарките ѝ не видяха кога се залепи на стобора. Така момите наредени отстрани приличаха на накацали ластовички по телеграфна жица. Белите им забрадки се виждаха отдалече.
Дълги редици от войници, наредени по четирима, продължаваха да маршируват по улиците и тропотът на подковани ботуши, като ехо, се разнасяше из целия Балкан.
У … вижте, вижте оня. Боже! … какви дълги мустаци има – се провикна високата Мария.
Колкото боя ми. Господи, един мъж да остане на земята, не бих го взела за мъж.
От вика на Мария всички войници се обърнаха към Пенчо Молдована и започнаха да го закачат.
Молдован, в твоята градина ли ги хвърлят тия? Би ли я залюлял на направената люлка от мустаците си? – Така смехът и закачките се предаваха от редица на редица на разпуснатите войници, които имаха „свободно”и можаха да гледат на всички страни, едва влачейки изморените си крака.
Мари Марийо, какво направи? – Чуха те всички.
Защо ме извикахте я … хубаво си бях поседнала, ама вие като казахте гледай, та гледай, на сега видяхте ли? – и засрамена наведе глава над чекръка, на който продължаваше да навива масури.
Нищо, нищо ма… де ще те срещне той вече, мина и замина.
Успокоена, Мария продължи с тих разтреперан глас:
Ама не съм ли права? Видяхте ли оня дългия какви мустаци имаше? Отзад на главата му могат да се вържат. На, там ми се спряха очите, затуй не можах да не извикам. Пък най-сетне и за пръв път виждам такова чудо. Нямам ли право да се посмея, а? … Ха … ха … ха …
И всички едновременно се засмяха и като че ли с това оправдаваха напълно Мария. Тя си вдъхна и високо запя една песен, която току що беше съчинила:
Недай, Боже, да ми се падне,
такъв с големи мустаци
сред бял ден по пладне
с тях ще помета
градските сокаци…
Ха … ха … ха … И смехът на момите не стихваше.

 

* * *
Свечеряваше се. Тропотът на ботуши се чуваше из далече. Всички се разотидоха. Мария остана да разчисти двора. По-после, пременена, седнала на боядисаните с бяла вар стълби пред тяхната къща, чакаше нетърпеливо своите дружки, които по уговорка щяха да дойдат, за да отидат на чешмата за вода.
През всичкото време Мария мислеше за оня войник, с дългите мустаци и не можеше да се успокои, че беше го обидила.

 

* * *
Войната се прекрати. Завърнаха се всички мъже по домовете си. Мария също посрещна доволна баща си. Други плачеха, защото бяха загубили на бойното поле свои близки.
Бащата на Мария не можеше да й се нарадва.
Голяма мома си станала, Мария… Трябва да те женим вече.
А бе, станала тя… ама да знаеш къде ѝ хвърчи акълът – се обади майка ѝ. По Горановия нехранимайко, ама да видим къде ще му излезе краят.
Никакъв Горанов син. Ще си намерим ний момче да ѝ е прилика, да ни е здрава момата, рано е още да мислим за сватба. Кака ѝ най-напред трябва да наредим, че тогава нея.

* * *
Минаха няколко месеца, откакто бе свършила войната. Един ден Мария, седнала на одъра в тяхната голяма къща, кроеше нещо. Всички свои премени тя сама шиеше, защото беше много похватна. По едно време се зачу кучешки лай. Мария се обърна към пътната врата и видя отдалече, че идват Ружа, Цанка и Тинка.
Гласно, едновременно и трите приятелки говореха нещо, но тя не можеше да ги разбере.
Какво се е случило ма? … че толкова сте се ухилили.
Какво ли? Чувай, оня е дошъл в града.
Кой ма… – на Мария нито за миг не ѝ дойде на ума за кого става дума.
Оня, мустакатият. С цивилни дрехи, да го видиш какъв е хубав. Търси вашата къща.penco2
Мария се изчерви … И нервно продължаваше да крои нещо на една тънка материя. Сърцето ѝ затуптя от страх размесен с неизвестност. Нищо нямаше, а трепереше, като че ли предчувстваше нещо, което щеше да се случи с нея. Заедно всички излязоха весели и радостни на улицата, само Мария мълчеше и тревожно изживяваше всичко.
Пенчо Молдованов с тежки и бавни крачки, воден от кръчмаря Колю Куцото, се запътиха към дома на Пенчо Кескиня.
Захлопаха тревожно на големите пътни порти на Кескиновия дом. Кучетата се разлаяха, а Мария отвън двора гледаше като занемяла и какво ли не ѝ идваше на ума. Дали няма да се оплаче на баща ѝ, че като е минавал есенес, тя му се е подиграла. Дали е чул всичко … Боже … Ружо, какво направих – и тя силно се притисна в приятелките си.
Не бой се, Марийо, не бой се. Той да не е дете ма! Какво се страхуваш. Може да е някой търговец, щом пристига с Колю Куцото, може и вина да прекупува. Вашите вина нали не сте ги продали?
Не сме.
Е! Тогава … за туй идва, за туй …
Всички приятелки продължаваха да я успокояват, като измисляха най-различни поводи за идването на новия посетител. Не смееха да оставят Мария самичка. Тя се страхуваше да се прибере, чакаше да излезе гостенинът от тях, за да се прибере, защото се страхуваше от баща си. Той винаги ѝ казваше да не се присмива на хората, а тя какво направи: присмя се и то на един войник.
Мария по-късно реши да отиде у лелини си. Там тя научи, че годежници са дошли у тях и не можеше да повярва. Годежници за нея. И то кой – оня, дългомустакатият.
Тя не можеше да разбере какво става с нея. Как ли ще може да го върне? До сега връщаха всички Мариини кандидати под предлог, че по-голямата ѝ сестра не е женена още. А сега, ето, Мария е вече мома за женене. Кака ѝ отдавна задомиха.
Бащата на Мария даде веднага положителен отговор. Той добре познаваше Молдовановския сой и без да мисли повече, за благото на своето чедо, веднага се съгласи. Уговориха и сватбата. Лесно се женеха тогава младите. Щом старите са съгласни, младите трябва да се покоряват.
Кой баща мисли лошо на детето си?! Кескиня увещаваше малката си дъщеря, като забелязваше, че тя протестира и е недоволна. Мария си легна разплакана. Отначало тя не се съгласяваше, но после, по настояването на всички роднини, отстъпи. Пък и от друга страна Молдованеца не ѝ се видя толкова суров и тежък, колкото тя мислеше. Напротив, сега на нея ѝ се стори, че той е добър, отстъпчив.
Богат е – казваше баща ѝ. – Няма от нищо да те лиши. А Горанов Петко, какво може да ти даде? Този човек службата си е изкарал, работа има, а твоят хубостник – нехранимайко, яде наготов парите на баща си.
Как всичко се нареди, сама Мария не знаеше. Докато се опомни, всичко беше свършено.
Ти ме подигра – каза Молдованеца на Мария. – Не се разсърдих. От него ден за тебе закопнях и ето на, сега … доволен съм, че те спечелих. Един мъж да остане на света, казваше ти, пак не би се оженила за мене, а виждаш ли? … От толкова мъже пак на мене си била обречена.
По-късно една хубава кола, впрегната с два големи алести коня, отнасяше младоженците към селото на Молдованеца, а звездите отгоре потрепваха от всяко тежко удряне на конско копито.

Материалите подготви: Нели НИКОЛОВА, РИМ – Разград

До Острова и обратно

Знаете ли, че в България има острови? Това е въпрос, който зададохме на доста приятели и с изненада установихме, че повечето от тях нямаха и идея, че не само имаме няколко острова, а някои от тях могат да бъдат посетени. Разходка с корабче до остров само на половин час от Бургас? Ентусиазирани да откриваме и да ви разказваме за места, които все още не са претрупани от туристи, вече знаехме коя ще е следващата ни дестинация! Разбира се, далеч не можем да се мерим с южната ни съседка Гърция, но въпреки това успяхме да посетим цели два острова за краткото ни едноседмично приключение из Бургаския регион.

Остров “Света Анастасия“
се намира едва на 7 километра от центъра на Бургас и за наша радост е отворен за любопитни пътешественици. Историята му датира още от IV-VI век с данни за монашеско братство, а през XIV-XV век е построен манастирски комплекс, чиито сгради са запазили местата си и до днес. През 2014 година комплексът е реновиран и превърнат в туристическа атракция, с цел да разкаже историята на острова на посетителите на Бургас.
Корабче със същото име може да ви заведе до острова всеки ден. Пътят е около половин час и е изключително приятен (ако не ви става лошо от пътуване по море, разбира се). Тъй като морската гара в Бургас е в ремонт, нашето пътешествие започна от яхтеното пристанище, където бялото корабче вече чакаше първите си пътници за деня. Без да се замисляме, избрахме откритата горна палуба, където свежият въздух и морският ветрец правят безкрайната синева още по-прекрасна.

Коя е Света Анастасия?
Патрон на острова е Света Анастасия – с римски произход, живяла по времето на император Диоклециан. Тя е приета като лечителка, закрилница на невинните, онеправднаните, болните и бедните. Използвала доброто си финансово състояние, за да облекчава страданията на затворените християни, които тогава били подложени на гонения, като пътувала от град на град, за да ги лекува, подпомага с храна и дори подкупвайки тъмничарите, спомагала за тяхното освобождаване. С времето изучила тънкостите на лекарския занаят и започнали да я наричат „избавителка от страданията”.
След като не се отказала от християнската вяра, Света Анастасия била затворена и в продължение на 60 дни била оставена без храна. Въпреки това останала жива, но след още няколко опита да бъде убита, изгубила живота си на 22 декември, днес на тази дата се почита от Православната църква.anastasia

Островът
Бяхме изумени колко автентично е запазен островът, но в същото време сградите са прекрасно реновирани със съвременен семпъл интериор. Изградено е и място за събития, където редовно се организират концерти или семинари – от любими български имена до благотворителни каузи. Освен запазената църква, може да се намери и ресторант с българска кухня за обяд, кафе, музей и стаи за настаняване. Те остават верни на функцията и мястото си от преди, носейки усещане за автентичност с модерен привкус.
Особено впечатление прави „Лекарната“, намираща се точно до брега, откъдето могат да се закупят най-различни билки от региона, както и от самия остров, или пък да изпиете по един студен или топъл билков чай докато се наслаждавате на гледката към морето от терасата. А най-хубавото е, че билките се отглеждат на покрива на самата „Лекарна”! Името несъмнено идва от лечебните сили, които се вярва, че е имала Света Анастасия.

hristoОт пиратски истории до политически затворници
Една от легендите разказва за пирати, нападнали острова. След като опустошили близкия остров Свети Иван (намира се край Созопол и на него също е имало манастир), пиратите се отправили към Света Анастасия, за да заграбят отдавна заровено златно съкровище. Монасите се затворили в църквата и отправили горещи молби към Света Анастасия, която изпратила жестока буря и ги избавила от нападението. Разбитият пиратски кораб може да се види и днес до скалите в морето. Е, може да се види с малко повече въображение или когато ви е напекло повече слънцето. Хубава история за малките посетители обаче! Всъщност благодарение на морската вода и вълните, които се разбиват в острова, има различни скални образувания, всяко от които си има собствено име – „Дракон”, „Вкаменен кораб”, „Гъба”.
Далеч по-истинска и смразяваща е историята на занемарения манастир на острова, който през 1923 г. се превръща в затвор. Тук са изпратени около 130 политически затворници – главно комунисти, но и анархисти и земеделци. Не случайно от 1945 г. – до 1990 г. островът носи името “Болшевик”. Кървавата атака в църквата “Света Неделя” в София през 1925 г. довежда още една група затворници на острова. В малките килии са били затворени по 20 – 30 души. В музея на острова има специално отделена стая, възпроизвеждаща обстановката чрез аудио-визуална композиция. След организирано бягство, една част успяват да стигнат до най-близкия бряг, а оттам и до Истанбул, където по това време било особено удобно за укритие.

Стая с гледка към морето
Освен посещение през деня, островът предлага и стаи, в които може да се остане. Далеч от препълнените с туристи курорти и традиционни начини на настаняване край морето, тук можете да усетите спокойствие, с всичко необходимо за удобството ви и с прекрасен изглед към морето. Въпреки че стаите са наречени „килии” и идеята е да наподобяват едновремешния начин на живот на острова. Те са доста модерни, издържани в дървени тонове и с достатъчно светлина. Сутрин можете да се заредите с енергия само от гледката през прозореца, а вечер да вечеряте в битов стил в ресторанта.

Интерактивен музей
Островът има и собствен музей, който по нищо не отстъпва на тези от европейските държави. Впечатлява, както с подробната информация, така и с интерактивните зали, дело на Венелин Шурелов. Екипът се е погрижил да задържи вниманието на малките посетители, превръщайки ги в пирати и търсачи на съкровища, както и на възрастните, пресъздавайки живота в усамотена килия или времето, в което шумът на вериги и разбиващи се вълни е всичко, което заточениците са чували. До входа на музея има и малко магазинче за сувенири, които са изработени от хора с увреждания. Те биха могли да се намерят и в други туристически атракции из Бургас.

Сианна МАРИНОВА, Теодора ВУКОДИНОВА
Снимки: nastasia-island.com и личен архив

Държавната барутна фабрика в Разград

След неуспешните войни от началото на ХІХ в., в Османската империя започват бавни реформи, останали в историята като „епохата на Танзимата”. Една от основните задачи за империята е изграждането на нова армия по европейски образец. За нейното окомплектоване държавата възлага големи поръчки за доставка на суровини и материали. Доставчиците пристъпват постепенно към централизирано производство на стоките. За нуждите на манифактурното производство се налага внасянето на машини от Западна Европа и обучението на персонал за работата с тях. Новите стоки са по-евтини и по-качествени, в сравнение с тези на занаятчиите. Постепенно започва прилагането на наемния труд, непознат за икономиката на Османската империя до този момент. Родоначалник на манифактурата в българските земи е Добри Желязков, с откритата от него през 1835 г. фабрика за производство на сукно в гр. Сливен.

ivoНай-ранните основи на манифактурното производство в Разград се полагат чрез основаната тук държавна фабрика за рафиниране на калиев нитрат- селитра (KNO3 ). Тя е основен компонент в направата на барута и това предизвиква интереса на централната власт. Класическият черен барут е познат на човечеството от дълбока древност. През ХІХ в. е използван в огнестрелните оръжия и се състои от: калиев нитрат /селитра/ 73-75%, дървени въглища 13-15% и сяра 10-13%.
Производството на селитра в града, според академик Анание Явашов, води началото си още от ХVІІІ в. Съществуват бегли данни, че тогава османската власт е направила опит да създаде фабрики за селитра и барут в Карлово и Разград. Първоначалното добиване на селитра става с метод, разпространен в Средновековието чрез използване на оборски тор. В покрайнините на Разград от северната страна до малък приток на р. Бели лом са били разположени в редица високи конусовидни, покрити със слама колиби, в които се е извършвала първоначалната обработка на селитрата. В тях е имало сковани дълги дъсчени корита, в които се разстилал надробеният материал, копан от старите сметища с оборски тор. В урината на животните се съдържа карбамид. Той се разлага от бактерии в земята и се получава азотна киселина. Тя реагира с калциевите соли в почвата, образуващи калиев нитрат. Материалът се залива с вода и се оставя накиснат едно денонощие. Добитият разтвор се заварявал, докато част от водата се изпари, а след това се изливал в корито, докато селитрата започне да кристализира. Първоначално добитата селитра се продавала на цената от 5 гроша за една ока. Поради производството на селитра, и покрай нея на барут, в миналото тази местност се е наричала „Барутчи дере”. Населението на Разградска каза е предимно селско, занимаващо се с отглеждане на животни и поради това е имало достатъчно материал за първоначален добив.
За състоянието на производство но селитра и барут в рамките на Османската империя и в частност Разград, на 26 октомври 1840 г. е изготвен специален доклад. В него се посочва, че Върховният държавен съвет лично се занимава с въпроса за производството на селитра и барут. До вземането на окончателно решение от държавата се забранява тези компоненти да бъдат търгувани от частни лица. Създава се специална държавна комисия от един чиновник и майстор барутчия, която да разгледа въпроса с производството и качеството на материалите и да излезе със становище. Посочва се, че специалистът „барутчи Исмаил, от Варна, е с достатъчни познания по своята специалност.” Във Варна няма рудници за селитра, но тамошните 20 пещи произвеждат към 30 000 оки селитра годишно. Цената на нерафинираната излиза 4,5 гроша, а на рафинираната по 5,5 гроша. Добивът на нерафинираната селитра става в района на близките села. За Разград барутчията посочва, че в каазата има 10-15 работилници и готовата селитра се продава в Сливен и други места. Специална комисия трябва да огледа местата и условията, където се произвеждат селитрата и барутът, и да се вземе правилното становище. Препоръчва се до пролетта да се разгледа въпросът с търговията със селитра и барут от местни търговци и чуждестранни граждани. От Варна се изисква, ако има готова продукция, да бъде изпратена в Цариград за проба. Едва след като комисията обходи всички места на производство на тази продукция, ще излезе със становище, въз основа на което ще се издадат необходимите законодателни разпоредби до съответната местна власт и военни командири.
В дописка на „Цариградски вестник” от 3 декември 1849 г. Никола Икономов посочва, че държавната фабрика за селитра е основана през 1843 г. и от нея „излиза най- чистото и префинено за Царщината гюверджеле”. Фабриката е квадратно каменно здание, издигнато в западния край на града до шосето за Русе, от южната му страна. Някога фабриката е заемала площ от 6 000 кв. м. с каменна ограда, дебела 0,70 м. Самото каменното здание на рафинерията има площ от 1 645 кв. м. В южната му част е разположено масивното огнище с казаните за изваряване на сярата. Десетте големи казани са с диаметър 1,50 м. и дълбочина 0,75 м., а четирите малки имат диаметър 0,94 м. и дълбочина 0,47 м. Друго помещение е използвано за изстудяване на изварената селитра и нейното кристализиране”. Това предприятие се ръководи от специално назначен от централната власт човек наречен в документите фабрика мюдюр. При ръководената от него филтрация селитрата се загрява, за да се отдели от нея влагата и се премахнат останалите биологични отпадъци. След това рафинираната селитра се отделя в друго помещение, където се оставя да изстине и кристализира. По- късно готовата продукция се изпраща в Цариград за производство на барут. Необходимата вода за технологичния процес е докарвана с помощта на изграден водопровод от местността „Козлука” намираща се на около 5 км. южно от града. Понеже много често тръбите на акведукта са повреждани от крадци, местната власт взема специално решение, с което наказвала със смърт всеки, който е заловен да краде части от водопровода. В изпълнение на това решение, в близост до фабриката, където е сегашното отклонение на пътя за гр. Попово, е издигната бесилка за сплашване на крадците. При приемането на първоначално рафинираната селитра се извършва и технологичен контрол на доставяната стока. От нея се взема определено количество, което се загрява. След отделянето на влагата се определя процентът на сухото вещество.
13918499_1024412301009574_937331988_oПри откриването на разградската фабрика, за да осигури достатъчно суровина за филтрация, Високата порта явно издава разпоредби, забраняващи търговията на частни лица със селитра и барут. Еснафът на производителите на селитра /гювенджелери/ от дн. Северна България и Добруджа е задължен да продава продукцията си в Разград. Нерафинираната селитра се доставя от каазите: Никопол, Свищов, Търново, Русе и от местните разградски производители. Най- ранните сведения са два документа, изпратени от директора на фабриката Мехмед Фаизи до управителя на Силистренския еялет през юни и септември 1844 г. Разписката от 22 юни 1844 г. се отнася за календарната 1843 г., като са доставени общо 34 674,200 оки селитра на обща стойност 161 409,37 гроша. Вторият списък е за периода от март до юли 1844 г. Тогава са доставени 82 845,200 оки за 387 850,29 гроша.
На производителите на селитра от Разград и Русе средната платена цена за една ока е от 4,00 гроша, а на тези от другите каази, се плаща па 4,30 гроша. В по- високата цена се включват и пътните разходи, свързани с транспортирането на стоката до Разград. Посочените отчети са подпечатани от директора на фабриката Мехмед Фаизи. С тях се оправдават изразходваните суми, отпуснати от Силистренския еялет за издръжка на фабриката.
В друг документ, издаден на 4 септември 1844 г., се описват приходите осигурени за разплащане с доставчиците на селитра и за заплати на служителите и работниците. Сумата е събрана от данъчните постъпления в Силистренския еялет за 1843 г. Сведението е изпратено в министерството на финансите в Цариград. Постъпленията за финансиране на фабриката са за общо 423360,22 гроша. Постъпленията идват от откупчиците на данък десятък. В Османската империя е нормална практика данъците да се откупуват от частни лица. След като бъде обявен за откупуване данъкът, за него се организира търг. Лицето, предложило най- високата цена, получава правото да го събира за определен период. Друг приход за издръжката идва от отдаването под наем на езерата на хора, занимаващи се с риболов и продажба на риба. Третото перо на приходи за фабриката идва от наложени извънредни вземания на суми от населението. Всички постъпления от налози в Силистренски еялет възлизат на сумата 423 360 гроша и 20 пари. От тях са направени разходи, свързани с дейността на фабриката. На еснафа на производителите на селитра са платени 38 750 гроша и 29 пари за 82 845 ½ оки доставена суровина.
След като бъде рафинирана селитрата от Разград, се изпраща с каруци до Варна. Оттам с кораб се транспортира до Цариград. Там в държавния арсенал се преработва, докато се получи желаният барут. Разходът за изпратените до Варна и от там до Цариград 570 сандъка с 75 145 ½ оки рафинирана селитра, възлизаща на 14 937 гроша и 29 пари.
Документите представят и разходите около дейността на фабриката. Част от тях са за заплати на персонала. Директорът Мехмед Фаизи получава заплата от 1 000 гроша, а секретарят Абдулах 250 гр. Заплатата на главния майстор Гарабет от 350 гр. през февруари е увеличена през април на 750 гр. През февруари във фабриката работят 12 човека и тяхната заплата е 80 гроша. Тези документи разкриват и факта, че във фабриката има регламентиран наемен труд. Това говори за установени първични буржоазно- капиталистически взаимоотношения, които не са характерни за изостаналата икономика на Османската империя. Разписките са изпратени до Силистренския областен управител, тъй като Разград влиза в неговите граници. Чрез него държавата изплаща направените разходи и следи за състоянието на работния процес във фабриката. Съотношението между минималната и максималната заплата е 1:12,5. Поради липсата на достатъчно документи не могат да се проследят всички условия, при които работят наемните работници. Отпуснатите суми са свързани само с технологичния процес.IMG_5215 (600 x 400)
Проблемите пред фабриката започват скоро след нейното отваряне. Издадена е строгата забрана на еснафа на гювенджелерите да търгува с частни лица. Скоро обаче тази забрана е нарушена и това води до нередовни доставки и нарушаване на ритъма на работа във фабриката. С цел да провери дейността на еснафа, от Разград в Ловеч е изпратен главният майстор Теодорос. След завръщането си той съставя подробен доклад с дата 14 февруари 1850 г. За еснафа на производителите на селитра е отделена сума, срещу която те периодично трябва да предават определени количества нерафинирана селитра. Проверката обаче констатира, че хората от еснафа не знаят за забраната да търгуват с частни лица и пласират стоката на различни места. По тази причина в Разград не са доставени „повече от 70 000 оки селитра”. В доклада е отбелязан и фактът, че „в Ловеч и селата били основани една две компании, които търгували със селитра”. Този факт говори, че частни лица също проявяват интерес към производството и търговията с барут. В доклада на майстор Теодорос двама от заловените лица, занимаващи се с незаконни дела, са от Ловеч. Първият е Барутчиоглу Хафъз, а другият Сиркеджи Хаджи Мехмед изпраща през годината 800 оки с барут в Шумен на човек, който се занимава с производството на сачми и куршуми. Майстор Теодорос лично проверява село Добродан, като установява, че и кметът на селото Кара Молла също се занимава с търговия на барут. В домът му са открити 100 оки барут и 60 оки селитра. Други лица също са установени, че продават незаконно барут. При завръщането си проверяващият се натъква по пътя на лицето Ак Кьопюк Исмаил ага, пренасящ 400 оки барут. В края на доклада проверяващият майстор Теодорос настоява да се вземат най-строги мерки за пресичане на тези нерегламентирани дейности. Иначе както отбелязва, фабриката ще стои затворена поради изчерпване на запасите от нерафинирана селитра.
През 1864 г. е извършен оглед на фабриката във връзка с подготвения ремонт. Предвижда се да бъдат ремонтирани водопроводните тръби, а външните и вътрешните стени иззидани и замазани. За ремонта първоначално са осигурени 10 681 гр. В хода на работата сумата нараства до 15 120 гроша и 20 пари. Сумата е отчислена от приходите на русенския санджак от различни пера: от данъчни налози от периода 1862 – 64 г., от събраните данъци, от акциза върху спиртните напитки, от десятъка, продажбата на сено, удостоверения от еснафите и волни пожертвования. С известни забавяния тези разходи са уредени чак през есента на 1867 г.
Друг проблем пред фабриката е нередовното й финансиране от страна на държавата. Това от своя страна води до проблеми с разплащането с еснафа на доставчиците на селитра. За периода от март до ноември 1851 г. месечната издръжка на фабриката е определена на 42 500 гроша. Тази сума е вписвана в документите на държавната хазна като разход. Но в този период във фабриката е имало организационни проблеми, вследствие на които сумите не са предоставяни. Поради това са натрупани големи дългове. Еднократно на фабриката е предоставена помощ от 40 000 гроша от Търново. С натрупаните проблеми се занимава лично началникът на Държавния артилерийски арсенал. Още в началото на годината на валията на Силистренския еялет е заповядано да започне изплащането на месечните суми от 42 500 гроша Тези пари обаче не се изплащат. С ново писмо на Силистренския валия е наредено да изплати сумите за последното тримесечие и да бъдат приспаднати още 40 000 гроша. Търновският каймакам и директорът на фабриката трябва да уредят отпуснатия кредит, за да може хазната да възстанови сумата. В следващите години фабриката продължава да получава финансова помощ от Търново. Пак от там през 1873 г. е предоставена сумата от 108 333 гроша.
IMG_5216 (600 x 400)Политическите събития в Османската империя в периода 1875 -77 г. неизбежно оказват влияние върху дейността на фабриката. Избухналите въстания на Балканите и последвалите ги войни принуждават фабриката да произвежда по-големи количества селитра. Това от своя страна води до насочването на по-големи финансови средства. С телеграма от 23 август 1875 г. от Русе до търновския окръжен управител се настоява преди всичко да бъдат уредени финансовите проблеми на фабриката за селитра. Предвид „изискванията на момента налага се производството на споменатата фабрика да бъде подсилено.” В отговор на 24 август 1875 г. се съобщава, че забавянето се дължи на уреждане на разходите на войската. Сумите за фабриката в Разград ще бъдат събрани след около две седмици, като приключи прибирането на реколтата. От същия ден с телеграма директорът на фабриката съобщава на окръжния управител в Търново за финансовите проблеми. Парите по кредитите се бавят и той не може да се разплати с доставчиците на суровина и да изплати заплатите на работниците. Директорът настоява да бъдат отпуснати достатъчно средства, защото има опасност фабриката да затвори. Тази спешна телеграма и засиленото производство на селитра се дължи на избухналата през 1875 г. Сръбско-турска война. Априлското въстание на следващата година ангажира държавата с неговото потушаване и това налага използването на допълнителни военни ресурси. В писмо от 17 май 1876 г. се съобщава, че Търновският санджак поради възникналите проблеми с въстанието, забавя изплащането на 303 316 гроша остатък от общата сума от 1 803 316 гроша за три товара доставки на селитра по 500 000 гроша за единия товар. Сумата ще бъде покрита от налога върху овцете до края на годината. С писмо от септември 1876 г. от Русе разградският каймакам е уведомен за отпускането на 8 333 гроша. Само един документ е пряко свързан с производството на селитра през Освободителната война. На 5 април 1877 г. е изпратено писмо от длъжностното лице Махмуд Джеляледдин до валията на Русе. За 1877 г. е определена сума за годишна издръжка от 1 500 000 гроша. До издаването на писмото обаче са преведени само „два товара и петдесет хиляди гроша”. Поради наближаващата война разходите са огромни и възникват сериозни проблеми около трудовия процес. „Спъването на производството на селитра, а от там и на барута през време на сегашните обширни военни действия, не дай боже, крие в себе си голяма опасност”. С тези думи от Русенския каймакам се изисква да направи всичко по силите си, за да се разрешат финансовите проблеми на фабриката.

Въпреки малкото документи за фабриката за рафиниране на селитра, нейната дейност може да се проследи в периода 1843 -77 г. От една страна те представят професионална информация, свързана с техническия процес по рафиниране на селитрата. Тези документи, макар и бегло, ни разкриват навлизането на новите буржоазни взаимоотношения в империята, но не представят информация за условията на труд и работното време. Дейността на фабриката продължава до края на Руско- турската война. На 28 януари 1878 г. в Разград влизат руските войски и фабриката престава да работи. С това Османската империя губи стратегическа база за доставка на суровини за армията си. Известно е, че до към края на ХІХ в. помещенията на фабриката са ползвани за складове. Тук се съхранява оръжие и боеприпаси, необходимо за новосъздадената българска армия. С течение на годините сградите са изоставени и съборени. В наши дни само централното здание на фабриката все още стои, обградено от съвременните промишлени сгради.

Иво СТОЯНОВ – РИМ, Разград

Григор ПОПОВ –една невероятна личност, любопитна да преживее всичко интересно и стойностно

temenuga-500x662Григор  Николов Попов е роден на 12.Х.1879 г. в Разград в семейството на Никола Икономов – Жеравненеца и Станка Николица Спасо Еленина. Той е деветото, последно чедо на тази знаменита възрожденска двойка. И не само родителите му – славни са и предците му, а те са известни доста назад във времето. През 1740 г. в с. Жеравна се ражда Григорий – прадядо на Григор Попов. Малко са сведенията за него. Известно е, че е бил „писмовен” (т.е. грамотен) и че се е покалугерил, приемайки името Герасим. Жеравненският летописец Данаил Константинов е намерил негови „преписки” върху църковни книги. Сам той се е подписвал под тях като „Григорий Иверец”.
Неговият син поп Тодор – Стария, дядото на Григор Попов, се счита за родоначалник на рода. Той е учител-свещеник с ръст и мироглед – колосални. Но и бунтар – ходи с препасан под расото меч. В 1829 година повежда народа и посреща до Котел войските на Дибич (Забалкански). За тази си постъпка е обесен в Търново, след като пренебрегва спасителното предложение за потурчване и стъпква демонстративно предложения му фес. Тялото му е захвърлено на бунището, но родолюбив българин – Кънчо Фучеджиев, го пренася на гръб в кожен чувал до Къпиновския манастир, където го погребват.
Не по-малко колоритна личност е чичото на Гр. Попов – поп Тодор, но за разлика от баща си, наречен Младия. Той е първородният син на поп Тодор Стария, по-голям брат на Никола Икономов. Също учител и свещеник с грамаден ръст и силен характер. Отличава се със силна воля и огромна деятелност. Освен преките си задължения се занимава и с много други дела. Сръчен и изобретателен, сам си шие кундурите, расата и килимявките, сам прави план и помага при строежа на къщата си, вари билки в казана за ракия в двора си, лее куршуми и ловува, отглежда лозе, построява голям басейн, който и сега се нарича поп Тодоров вир. Колкото и да му е сладко яденето, изяжда само толкова, колкото счита, че е нужно, когато лови риба, ако хване повече рибки или ако са дребни, връща ги обратно и други подобни „чудатости”. И той не стои настрана от борбата за освобождение. Храни четата на Хаджи Димитър, крие Левски в олтара на жеравненската черква. Не остават скрити тези му прегрешения и лежи четиридесет  дни в сливенската тъмница. От десет деца живи му остават само четири, но това не го спира и поощрява единствения си син да постъпи в четата на Стоил войвода. Този му син – Симеон Икономов, първи братовчед на Григор Попов, се спасява по чудо след разгрома на четата. По-късно той се преселва в Разград и открива първата печатница след Освобождението.GR2
Бащата на Григор Попов – Никола Икономов, е вторият син на поп Тодор Стария. Останал сирак на десет години, той расте под грижите на по-големия си брат. Отличава се с огромна любознателност и упоритост. Отначало учи в Жеравна под ръководството на баща си, но по-късно се самообразова. Владее писмено и говоримо гръцки, сръбски, турски, руски и френски. Учител, свещеник и деен общественик, той е инициатор на новости в образователното дело в Разград, активно участва и в църковните и освободителните дела. Той въвежда светското образование, въвежда взаимоучителната метода, за което превежда от гръцки „Ермения”- ръководство за тази метода, открива девическото училище. Сътрудничи на „Цариградски вестник” със статии и стихове. Към него се обръща Ангел Кънчев когато идва в Разград, за да основе таен революционен комитет. По време на Освободителната война предава тайни сведения на руските войски за разположението на разградския гарнизон. След Освобождението е назначен за председател на Окръжния съвет и е избран за депутат в Учредителното Народно Събрание – подписва Търновската конституция. Едно от най-значимите му дела е написването и издаването на първата книга по земеделски проблеми в България – „Земледелие”, с която става родоначалник на българската земеделска книжнина.
Майката на Григор Попов- Станка Николица Спасо-Еленина, е първата българска поетеса, оригинална преводачка, учителка и общественичка.
Това е съвсем накратко летописът на един род, в който любознателността, упоритостта, оригиналността и родолюбието се засукват с майчиното мляко.

* * *
Девет деца имат Станка и Никола Икономови. Шестте им дъщери са учителки, омъжени за видни български общественици. Дъщерята Стефания е първата жена в Разград, завършила висше образование в Киев, преводачка и писателка. Другата дъщеря, Дочка, е председателка на женския клон на дружеството „Червен кръст” в Разград. Райна е първата детска учителка в града и т.н.
Григор Попов расте в топла семейна атмосфера – гален и любим син и брат. И той е буден, палав, непокорен. Любознателен е, но както пише в спомените си неговият племенник Николай Икономов (син на брат му Илия Икономов), „чистата” гимназиална наука не го привлича. Избива го все на общественост, на поезия, на литература и творчество. Николай Икономов описва външния му вид: „Спомням си го и сега – строен, красив младеж, облечен спретнато в „европейски дрехи”, с мека шапка, копринена кърпичка в горния джоб и цветенце в бутониерата.” Тъй като проявява интерес към изобразителното изкуство, през 1895 година родителите му го изпращат в Прага да учи рисуване, но през следващата година баща му почива и той се връща в Разград.
От този момент започва, може би най – многоликият период от живота му. Той е ту актьор, ту чиновник, ту комита, ту журналист, като се превъплащава във всяко поприще без особени усилия. Такива са надарените личности – темпераментът им ги тласка в различни посоки, те са любопитни да се докоснат до всичко интересно и стойностно. През този период в Разград се подвизава Матей Икономов като режисьор в любителския театър към читалището в града. Григор Попов се включва в любителската трупа и едновременно е и чиновник в общината. Тъй като се отличава с подчертан артистичен вкус, той бързо става помощник на Матей Икономов. В същото време, двадесетгодишен (1899 г.), превежда и издава в отделна книжка „Съвременният мир” – писмо на Лев Николаевич Толстой до международната конференция за мир (предложена от руското правителство), в което авторът споделя своите схващания относно разоръжаването, отказа от военна служба, държавното устройство и др. В увода Григор Попов представя Толстой като мислител, който вижда „… в живота на съвременното общество една голяма несъобразност с  разбирането на справедливостта и човеколюбието, той вижда в сегашното обществено устройство една пълна несправедливост, едно жалко разрушаване на качествата на човека, отличуящи го като същество мисляеще и чувствуеще…”. Не е трудно да се досетим, че двадесетгодишният младеж застава зад тези схващания на великия руски писател и решава да ги направи всеобщо достояние. Това говори за зрелост и установен мироглед. Известни са и няколко негови стихотворения от този период, отпечатани в тогавашния (1901 г.) разградски вестник „Позив”.GR1
Неспокойният му дух го отвежда в София, където влиза в средите на тогавашните поети и писатели. Темпераментен, контактен, духовит, той се сближава с Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов. Запознава се с Гоце Делчев, а по-късно и с Яворов и става техен съмишленик и съучастник в борбата им за освобождението на Македония. Въпреки молбите на годеницата му и тревогите на майка му, той на два пъти (през 1902 и 1903 г.) влиза в поробена Македония. Първия път начело на четата е Михаил Чаков, а втория – Гоце Делчев. Яворов е участник и в двата похода и ги описва в „Хайдушки копнения”. Григор Попов също пише спомени за тези дни, които са напълно автентични, тъй като той казва, че си е водил бележки всеки ден. Спомените са проникнати с голямо уважение, любов и преклонение пред личността и подвига на двамата велики българи. С присъщата си скромност Григор Попов се представя повече като наблюдател, а всъщност той е пряк участник, наравно с другите четници.
През 1904 година е отново в Разград – организира любителска трупа, наречена „Театрална дружинка”, където е актьор и режисьор.
Но, … неспокоен дух.  Само две-три години по-късно и той е отново в пътуващата трупа на Матей и Маня Икономови, в т.нар. „Съвременен театър”. Трупата изнася 135 представления с подготвени 14 пиеси в различни градове и села в страната. През 1908 година се явява на изпит за професионален артист и е актьор в трупата на Стоян и Роза Попови, а през 1910 година се оженва за Стоянка Георгиева – учителка от Разград. Раждат им се три деца – първото умира. Следват неспокойните години на Балканската и Първата световна война, в които Григор Попов участва. След приключването им е отново актьор в пътуващия театър на Георги Донев, с който обикаля цялата страна. Изключително добронамерен, приветлив, шегаджия и чешит, той има познати и сърдечни приятели във всички градове и села. Показателна е следната случка, разказана от съпругата му Стоянка на сина им Ангел Попов. В късна зимна вечер трупата замръква при малко ханче, накрай провинциално градче. В ханчето е полутъмно и задимено. Актрисата Мара Тотева изразява съмнение, че тук вече Гришата надали ще има приятели, които да им помогнат да се настанят, нахранят и стоплят. Но едва отворили вратата и се чул възглас: – О,о, Гриша! Добре си дошъл!GR3
Григор Попов е  добър актьор и режисьорите му възлагат главни и отговорни роли, а и се съветват с него при подбора на репертоара, какъвто е и случая с Матей Икономов и Роза Попова. „ Тъй като Гришата е рядко културен и начетен човек (спомени на Борис Денизов и заслужилия артист Крюгер Николов), естет с добър вкус и високи изисквания, той всъщност е не само актьор, но и съветник и съдружник с авторитет и тежест в оценките.”
Накратко това е животът на Григор Попов до 1922 година, когато се връща в Разград с намерението да започне издаването на вестник. Той споделя това си намерение с приятели, но те са доста скептично настроени и никой не подкрепя това му начинание, считайки го обречено на неуспех. „Това… както казва той… ме смути, но не ме обезкуражи.” За издаването на първия брой са нужни 500 лв. , той има 300, но това не го отчайва и въпреки равнодушието към културните начинания и липсата на обществена подкрепа, той успява и на 13.VI.1922 година първият брой на вестник „Разградско слово” е налице. В него редакторът обещава „… да се ограничи в тесните рамки на една положителна обществена дейност…” и на „чисто местни нужди: стопански, благоустройствени, санитарни и културни…”. Той казва, че него го интересува въпросът за чистотата, благоустройството и осветлението на града и околността, че ще се постарае да обедини гражданството, за да може с общи усилия да се постигнат необходимите резултати. Журналистическата дейност на Григор Попов е описана най-добре от неговия сътрудник Венелин Иванов, който пет години е негов пръв помощник. Той казва, че въпреки голямата разлика във възрастта, между тях се установяват близки, приятелски отношения и това му дава възможност да опознае добре човека, журналиста и общественика Григор Попов. Той обича да дружи с млади хора и тъй като е „… изключително общителен, много духовит, винаги в добро настроение, той имаше приятели във всички среди на някогашната общественост, навсякъде го посрещаха дружески. Скромността беше една от неговите главни отличителни черти. За своите обществени заслуги не обичаше да говори…”. И пак по спомени на Венелин Иванов „… Григор Попов умее да работи със сътрудниците си. Ако му е необходима уводна статия по някакъв въпрос, той няколкократно преди това непринудено започва разговор, изказва мисли и разсъждава по повдигнатия проблем след това поставя задачата да се напише статия на тази тема. По този начин той е подготвил сътрудника си и написването на статията се оказва леко.”
През този период Григор Попов е активен сътрудник на столичните хумористични вестници „Смях” и „Барабан”. Покрай тази си дейност той се запознава с Димитър Подвързачов, който е редактор на вестник „Смях”. Те стават добри приятели, толкова добри приятели, че живеят заедно 12 години. Григор Попов казва в спомените си, че през това време той не е имал по-верен и по-ценен приятел от Подвързачов.
В тези години Григор Попов е първо актьор, но и журналист, както и по-късно след връщането си в Разград, той ще бъде журналист, но няма да престане да се занимава и с театър. По негова покана в града гостуват театри, сформира се самодейна трупа към читалището, във вестника се отразяват всички събития на театралния живот в града и околността, излизат отзиви за представления и други.
Не е лесно списването на вестника – вечното безпаричие, безразличието и апатията на обществеността трябва да се преодоляват ежедневно и на изпитание са подложени волята и стоицизмът на Григор Попов. Но вярата в полезността на делото и желанието за успех надделяват и вестник „Разградско слово” е най-дълго издаваният провинциален вестник преди 9.IX не само в Разград, но и в страната.GR
Вестникът излиза веднъж седмично и в него намират място всички събития – празници, политически събрания, сказки, обсъждат се различни теми: здравни, исторически, за възпитанието на децата; научни факти и новости, съобщения за годежи, сватби, изложби; обяви; жълта хроника; хумор и други. Отразяват се гостуванията на театри със съответни рецензии за играта и режисурата, отразени са конгресите на журналистите, читалищната дейност и всички културни прояви, успехите на разградските туристи. Отбелязвали се с възпоменателни статии кончините на починали видни граждани на Разград и страната – актрисата Мара Попова, проф. Боян Пенев. По случай 20 години от смъртта на Димчо Дебелянов в няколко поредни броя излиза поредица от спомени и статии. Отразено е възпоменателното утро за Димитър Подвързачов, което е проведено по почин на „Разградско слово”. Отбелязват се и юбилеи: на актьора Иван Дюлгеров, на разградската гимназия и други. Всички значими обществени въпроси намирали място на страниците на вестника. Например в бр. 399/3.III.1933 г. Григор Попов повдига въпроса от необходимостта от театрална сцена и предлага да се построи „… една нова сцена към сегашния театрален салон”.
През 1926 г. в Разград работи известният лекар-хирург Хари Варкони, който е  „ любимец на града, околията и почти цяла България.” За съжаление той е уволнен под предлог,че е чужд поданик. Вестник „Разградско слово” откликва веднага и не само отразява проблема, но е начело на кампанията и под натиска на общественото мнение способният лекар е назначен отново.
През 1933 г. от страниците на вестника е отправен укор към безразличието и апатията на обществеността, която не реагира на факта, че е възможно закриването на гимназията, поради липса на средства. Дава пример как гражданите на Пазарджик реагират в подобна ситуация.
Вестникът застава начело на протестна акция против Ньойския договор по случай 15-та годишнина от сключването му.
Могат да  бъдат изброени много примери на високо гражданско съзнание, безкомпромисност, решимост и ясна журналистическа позиция.
Прави впечатление, че вестникът не само отразява събитията. В лицето на редактора и неговите сътрудници, той е инициатор на културни прояви, протестни акции, благотворителни начинания и други, той е действащ фактор при решаване на проблемите.
И друго впечатлява: тонът –толерантен, коректен, на места хаплив и критичен, но не злобен и оплюващ. Езикът е разбираем, чист български, а не „ купешки”. Стремежът на авторите е да се издигне нивото на читателите, а не гоненето на евтина популярност.
Много още може да се пише за човека, журналиста, театрала и общественика Григор Попов-Гришата. Дейността му е разнообразна, животът му е изпълнен с трудности и лишения, но той е получил и голямо признание. През 1942 г. приятели и почитатели на Гришата решават да отпразнуват 30- годишната му журналистическа дейност и 20 годишнината от издаването на вестник „ Разградско слово”. Организиран е акционен юбилеен комитет, който със съдействието на Съюза на провинциалните професионални журналисти, на който Григор Попов е член, се заема с отбелязването на журналистическата и обществената му дейност. Подготвя се музикална програма.Слово за дейността на юбиляра  изнася И. А.Волний – секретар на Съюза  на провинциалните професионални журналисти. Поднесени са приветствия от представители на учреждения, организации, приятели и др. И тук проличава огромната популярност на Григор Попов. За юбилея той получава над 80 телеграми и много писма от близки, приятели, от редакции на столични и провинциални вестници, които отбелязват събитието на своите страници. Съюзът на журналистите прави предложение за награждаването на юбиляра с Орден за граждански заслуги, офицерски кръст с корона IV-та степен, който му е връчен на 7.ХII.1942 г.
Израз на голямата популярност на Григор Попов сред гражданите на Разград е и фактът, че и двамата му синове Ангел Попов ( живущ в Разград) и Тодор Попов ( живущ в Кубрат) до края на живота си биваха наричани „ Гришата”.
Григор Попов почива на 28. III.1945 г. на 66 години.

АКРОСТИХ ЗА ЮБИЛЯРА
Венелин Пецев
Години дълги в стария ни град
Развяваш ти на словото байрака
И твоите дела не ще умрат
Голяма чест за тях ти днес дочака!
Очите ти се пълнят със сълзи:
Разбран си, оценен си днеска ти.

Повдигат се и нашите души
От някакви невидими криле-
По твоя друм дългът ще ни зове!
Обични, юбиляро, здрав бъди,
Високо твойто знаме да плющи.

Отзиви за Григор Попов от негови близки и сърдечни приятели и близки:
Христо Динев – актьор от Варненския театър в мемоарната си книга „ Пътешествие по суша и вода”:
„… Гришата е славен приятел, свой човек между актьорския свят, журналист, зевзек по хумористичните списания, неуморен деятел във всички направления в делиорманския край,това старо огнище на просветата и националното съзнание. Гуляйджия, авджия, във всяко село на независимата република на чалмите и калпаците си има свои ятаци, бият контрабанда диви прасета и фазани в царския резерват и пият вино в газена тенекия. На голямо уважение е сред смесеното население на Делиормана, слагат го по-горе от русчушкия окръжен управител. Пей дава да ти претегли зелената кратуна, паднеш ли му на мушката –да те няма в онзи край на майтапчиите проклети! Когато скучае, праща хабер на закъсали аркашки да му гостуват на здрава храна и напиване.”

Венелин Иванов-постоянен сътрудник на вестник „Разградско слово”:
„… в тридесет годишната си дейност на редактор и в двадесет годишния път на вестника няма черни петна. Делата му блестят с чистотата на девствен сняг.”

Крюгер Николов – заслужил артист:
„ … Да се служи 30 години с перо,със слово и с дело на истината,на борбата за напредък и за усъвършенстване,това действително е един подвиг при условията на нашия обществен живот.Точно този подвиг е извършен от г-н Григор Попов,уважаван редактор на в. „Разградско слово”.

Климент Далкалъчев – началник отдел при Дирекцията на националната пропаганда:
„… За човека Гриша Попов, който винаги е жив за мене…”
„…Най-голямо впечатление, което ми доставяше истинска наслада, бяха оценките, които и до днес пазя в „Разградско слово”, редактиран от заслужилия и незабравим наш колега       Григор Попов, наричан от всички „ Гришата”. Благодарение на неговия извоюван авторитет и отзивчивост, той беше станал    пътеводна звезда на всички културни прояви, на които даваше широка подкрепа в своя вестник.
Делят ни години от неговата смърт, но споменът ми за него е  винаги жив и с чиста съвест по случай 100-годишнината на Разградския театър, препоръчвам да носи името „Гриша Попов.”

Станчо Бакалов – редовен сътрудник на в. „Разградско слово”:
„…  Григор Попов служи над 30 години преди всичко на родината,която за него е светиня.
Своята позиция той никога не промени – всякога бодър страж на националните каузи и идеали, всякога смел боец против враговете на народ и държава.
Общественото му дело е плод на съкровените му убеждения, на неговия светъл идеализъм. В 30-годишната му обществена служба няма сенчица от корист и кариеризъм.”

Николай Ил. Икономов – племенник на Гр. Попов:
„…  От художество, от комитлък, от обществена дейност, от литературно творчество и публицистика, няма прокопсия, затова през всичкото време чичо ми си остана сиромах. Буден, но с неопетнена душа, отдаден в служба на обществото.”

И.А. Волний – секретар на съюза на  провинциалните  професионални журналисти в България:
„…  Григор Попов или Гриша, както го наричахме колегите му,започна своята журналистическа и обществена дейност преди повече от 30 години в София. И още от началото със завиден успех,защото бе един от талантливите наши журналисти.
… Каква е наградата за тази му повече от 30 години обществена дейност? Ние,неговите съграждани,най-добре познавате положението му,пълна саможертва на своя дълг.”

Иван Енчев / Видю/:
Рецензия във вестник „ Разградски новини” бр. 2/2. ХII.1905 г. за представянето на пиесата „ Възпитатели” от театралната дружинка към читалище „Развитие”
„…тая, последната бе изнесена добре, повече, отколкото можеше да се очаква; почти всички актьори играха сносно, а някои от тях издържаха ролите си докрай умело, с твърде смел артистичен похват и по-добра игра от оная, на г-ца Иванка Неделчева в ролята на Гиза Холм и от оная на Григор Попов в ролята на Флеминг, не можеше да се очаква и от актьорите на „ Сълза и смях”

Борис Денизов- актьор и режисьор в театър „Нов свят”- подготвя репертоара си в Разград:
В писмо до Ангел Попов, син на Григор Попов
„…  А що се отнася до татко ти Гриша Попов, навремето той беше един рядко културен и начетен човек в нашите артистични среди.Той, като артист работи с именитите на времето културтрегери  Матей Икономов и Роза Попова, артисти, които бяха наша национална гордост, на които Григор Попов беше сътрудник. Помня Матей Икономов, когато съставяше репертоара на театъра си, изборът на пиесите правеше Григор Попов, чието мнение беше авторитетно и много правдиво.

Теменуга ИВАНОВА

Снимката, на която Григор Попов е със съпругата, си и е сниман в периода, когато живее в София, е от фонда на РИМ – Разград, другите две са от фонда на Държавен архив – Разград

Рисунката е на художника Д. Арнаудов

Васил Левски ли е на т. нар. „Дяконска снимка”?

Навършват се 179 г. от рождението на Апостола на българската свобода – Васил Левски. Неговото документално наследство е проучено и обнародвано пред българската общественост. Основно място сред него заемат писмата, отнасящи се до дейността на Вътрешната революционна организация. До нас са достигнали и седем фотографиivoи на Левски, които са получили широка популярност. За най-ранна снимка се приема тази от август 1867 г., на която Апостолът е тридесет годишен, в униформа на знаменосец от четата на Панайот Хитов. Фотографията е направена в Белград от Атанас Карастоянов след завръщането на четата от обиколката си в българските земи. Последната снимка на Левски е направена в Букурещ около месец юни 1872 г., преди да предприеме последната си, четвърта обиколка в българските земи. На този последен портрет той е вече на 35 години и по нея Дяконът е издирван от полицията. За последен път Левски застава пред фотографския обектив в хода на съдебния процес в София в началото на 1873 г. Портретът е бил приложен към документите от делото и днес вероятно е някъде из османските архиви. През годините седемте фотографии са били обект на изследвания и публикации, а множество техни копия са придобили популярност сред българското общество.
Заедно с тези снимки има и други, които са спорни и няма точни доказателства, че на тях присъства Васил Левски. Всички те са колективни, с хора, в една или друга степен свързани с неговия живот и революционна дейност. Най-коментирана снимка от групата на недоказаните е тази, на която предполагаемият В. Левски е сред ученици от пловдивското епархийско училище, заедно с учителя Йоаким Груев. Училището е основано с финансовите средства на местния първенец и крупен бегликчия Стоян Чалъков. То отваря врати на 1 септември 1850 г., като за пръв учител е назначен Найден Геров. Училището се издържа с частни дарения и средства на Славянските комитети в Русия. През 1856 г. за учител от Копривщица е привлечен Йоаким Груев, който заема този пост до 1868 г. Копие от тази снимка се съхранява в Регионален исторически музей – гр. Разград.diaufn 1 (1)Образите на хората са сравнително ясни и разпознаваеми. От текста на гърба на фотографията става ясно, че е подарък от Атанас Калев на Крум Денев през 1957 г. Атанас Калев е внук на Илия Калев, който е първият отляво на третия ред и според него снимката е правена през есента на 1865 г.
От тази групова снимка има запазени още три оригинални екземпляра, съхранявани в библиотеките в София и Пловдив. Иван Унджиев в биографичната си книга за В. Левски описва такава снимка, притежавана от Зорка Нойкова, по баща Джуджева, дадена на семейство Джуджеви от Илия К. Калев. На гърба на снимката е стоял следният текст: „Протретъ на съученицьi- тьi ми въ Пловдивско- то Българско училище заедно съ двоица- та учителiе Йоак. и Богд. Гурановъ 1867 jануарiй 22. Jлiя к. Калевъ”. Иван Унджиев не дава никакви други сведения за фотографията и най-вече имената на хората на нея.
Тази колективна снимка придобива известност през 1933 г., когато за първи път е обнародвана в „Пловдивски общински вестник”. Тя е била притежание на наследниците на Йоаким Груев. Самият той „при особени случаи, пред близки и приятели, е посочвал с гордост в горната снимка видните свои ученици: В. Левски, д-р К. Стоилов, Константин Поменов и др.”. В спомените си Йоаким Груев също пише, че сред учениците си имал и няколко дякончета, сред които бил и самият Левски. Иван Евстатиев Гешов, описвайки училищната сграда, отбелязва, че в стаите, използвани за пансион от учениците, се запознал с Левски. Същинските спорове относно въпроса дали лицето с килимявката е Левски, се появяват през 1937 г. Тогава образът на Дякона е изваден от общата фотография и публикуван във вестниците „Зора” и „Църковен вестник”. На 24 февруари „Зора” обявява, че пловдивският митрополит Максим, който е бил другар на Левски в революционните дела, е намерил в своя архив оригиналния му портрет като дякон. Портретът е разпространен по всички църкви в Пловдивска епархия. На 27 февруари „Църковен вестник” също публикува индивидуалната фотография с обширен материал за живота на дядо Максим в Троянския манастир през 1870-72 г. Под портрета е добавен и следният текст:

Diakon1 (2)„Единственият действителен портрет на дякон Игнатий- Васил Левски. Малей Лулчев Малеев Портретът ни е предаден от Пловдивския митрополит Максим.“ Малко след това във вестниците „Мир” и „Утро” излизат статии, които оборват тези твърдения. Журналистът Никола Гашаров, който през 1933 г. публикува общата снимка, сега във в-к „Мир” от 8 март, обяснява как се появява самостоятелният портрет. Според него общата снимка е направена от френски фотограф през 1857 или 1858 година. През 1936 г. с него разговарял архимандрит Климент, който му споделил за желанието на Пловдивската митрополия да извади портрета от общата снимка. След това в пресата се появява самостоятелният портрет с уточнението, че той е бил притежание на дядо Максим. В спомените си дядо Максим отбелязва, че в периода 1870 – 72 г. няколко пъти се е срещал с Левски по революционни дела. Но през 1937 г. в разговор с Никола Гашаров заявява, че никога не е получавал такъв портрет и никога не го е давал на никого за разпространение. Според него това е дело на близките до него млади духовници архимандрит Климент и архимандрит Антим. Всичко това е направено от тях, единствено с благородната цел да се популяризират животът и идеите на Апостола на българската свобода.
На 21 март 1937 г. във в-к „Утро” излиза статията на Ст. Красев „Съществувал ли е портрет на В. Левски в монашеско облекло?”. Към статията е приложена груповата снимка със следния текст „Историческиятъ портретъ на ученицитѣ на Йоакимъ Груевъ. Въ последния най- горе въ лѣво е Ив. Вазовъ, до него дякончето, за което се предполага, че е Левски. На снимката това лице е обозначено отъ Калевъ съ името Д. Бѣлевъ. Виждат се още Йоак. Груевъ, Б. Горановъ, Ив. Ст. Гешовъ, Ил. Калевъ, Д. Юруковъ, В. Нейчевъ и др.”. Особено внимание тук заслужава фактът, че за първи път се споменава името на лицето с църковните одежди. Вероятно Д. Бѣлевъ е същият този дякон, за който говори в спомените си Савчо Й. Груев. Той никога не е чувал баща му да е казвал, че дяконът на снимката е Левски. Това било някакво момче от близките до Пловдив села, което често боледувало и скоро след като напуска училището, починало. От публикацията става известно и името на човека в ляво до дякончето, а това е писателят Иван Вазов. Ст. Красев прави кратък исторически преглед на живота на Левски в периода 1866 – 68 г. Според него фактите показват, че по това време той се е намирал в Сърбия, а след това и в четата на П. Хитов. По този начин категорично се отхвърля тезата, лансирана в другите вестници, че Левски е имал портрет като духовен служител. В дискусията около „дяконската снимка” на В. Левски свое виждане изказва и неговият съратник от революционните дела П. С. Кършовски. При контактите си с неговите другари от ловешкия революционен комитет Марин поп Луканов, Димитър Пъшков, Никола Цвятков и други, те заявяват, че Левски само като дякон няма портрет.
През 20-те и 30-те години на ХХ в. в биографията на В. Левски все още има бели петна и за обществеността остава неизвестен периодът на пребиваването му в училището при Й. Груев. Според Захари Стоянов, Левски е прекарал в училището не повече от един месец през есента на 1863 г. При престоя си е бил издържан от вуйчо си архимандрит Василий. Този момент от живота на Апостола е проучен и изяснен от Иван Унджиев в неговата книга „Васил Левски. Биография”, излязла от печат през 1947 г.
През 50-те години на ХХ в. по полемиката свое мнение представя и пловдивският общественик Недко Каблешков. Той приема за достоверно присъствието на В. Левски на снимката. Според него тя е правена през 1867 г. При преминаването на четата на П. Хитов през Балкана Левски слиза в Карлово, за да види близките и майка си. Тогава е забелязан от местната власт, която започва да го издирва. За да прикрие четническата си униформа и въоръжението, което носи, Левски облича дяконските дрехи и така стига до Пловдив. За доказателство, че е бил в града, си прави тази фотография. Според Каблешков именно тази снимка Левски изпраща на Н. Геров и д-р Рашков, за което говори в писмо до Геров от 2 февруари 1868 г. Тази теза обаче не отговаря на историческата действителност. Левски е знаменосец и се движи с четата на П. Хитов в българските земи през лятото на 1867 г. На снимката обаче повечето хора са с дебели дрехи. По тази причина тезата на Н. Каблешков е отхвърлена.
Десетилетия по-късно в няколко броя на страниците на списание „Отечество” през 1982 г. отново се разпалва дискусията около „дяконската фотография на Левски.” Като доказателство, че на портрета е В. Левски, е представено и антропологично изследване на лицето на човека с килимявката. Експертизата е извършена от д-р Йордан Алексиев Йорданов, антрополог, доктор на медицинските науки от Институт по морфология при БАН. Според него на фотографията Левски е на около 21-24 години. Обективът на фотоапарата е бил поставен под нивото на очите. За сравнение е използвана снимката на В. Левски като знаменосец в четата на Панайот Хитов през 1867 г. В заключение д- р Йордан Йорданов пише: „Между двете снимки бяха извършени антропометрични изследвания, като се отчетоха разстоянията между краищата на носовите крила, устните ъгли, скуловата ширина и височината на лицето. Изчислените между тях индекси показват почти абсолютно сходство. Например лицевият индекс на „дяконската снимка” е 91,66 а на другата- 91,46; между ширината на носа и ширината на устната цепка – съответно 68,00 и 68,57. Съпоставката с основните антропологични точки и размери /скулова ширина, долночелюстна ъглова ширина, височина на лицето и др./ показва почти пълно съвпадение на двете лица.”.
В друг брой на същото списание достоверността на експертизата е оспорена от Петър Боев. Той не приема доводите на д-р Йордан Йорданов защото снимката е не индивидуален портрет, а детайл от обща снимка и обработен чрез „ретуш”, като по този начин се загубва неговата автентичност. Поради това извършените антропологични измервания на лицето и съпоставката на резултатите с друга снимка на Левски не могат да се приемат за напълно достоверни.
Основните въпроси, повдигани през годините и свързани със снимката, са за годината, когато е направена, и кои са лицата на нея? Отговорите на тези въпроси ще спомогнат да се установи с точност дали лицето с килимявката е В. Левски. Снимката е от периода, когато Апостола се завръща от участието си в първата легия на Раковски през 1862 г. През пролетта на 1863 г. той е отново в Карлово и служи в храма „Св. Богородица”. Скоро обаче е арестуван и откаран в Пловдив. Възможна причина за ареста му е, че е наклеветен за кражбата на коня на вуйчо му архимандрит Василий, с който заминава за Белград. Друга версия е, че местната турска власт е подразбрала нещо за участието му в легията предната година. Благодарение намесата на негови приятели и на Найден Геров, дякон Игнатий е освободен след три месеца. Установява се в Карлово и за известно време отново служи в храма „Св. Богородица”. Вероятно за да намали любопитството на местната власт върху себе си, Левски се премества в Пловдив. Тук през есента на 1863 г. постъпва в училището на Йоаким Груев. Пролетта на 1864 г. се завръща в Карлово и за последно служи в храма „Св. Богородица”. Същата година на Великден 19 април, пред свои приятели в местността „Алтънчаир” дякон Игнатий сваля дяконската си шапка и отрязва косите си. С това започва нов период от живота на Васил Левски. Известно време живее в Карлово, но след това заминава за с. Войнягово, където е учител до 1866 г.
В статията си от 1937 г. Н. Гушанов датира фотографията от 1857 или 58 г. На гърба на съхраняваната в София снимка е посочена годината 1864. На подарената на Крум Денев и открита в архива на разградския музей, е записано, че е от есента на 1865 г. На подарената на семейство Джуджеви датата е 22 януари 1867 г. Най-точен ориентир за времето на направата на снимката може да ни даде присъствието на учениците и учителите от училището на нея.diakin 2

Проучването на другите снимки и най-вече тази, притежавана от Малей Лулчев Малеев, разкрива присъствието на следните учителите и ученици/:

От ляво на дясно
Първи ред:
11. Иван Поп Константинов
5. Григор Поп Теодоров
6 .Малей Лулчев Малеев, ученик през 1862-65 г.
7. Атанас Нейчев
неустановен
Втори ред:
10. Цвятко Недялков, ученик и учител в училището през 1867-69 г.
9. Христо Писарев, учител в училището през 1866-70 г.
13. Марин Иванов
3. Димитър П. Стефанов
неустановен
Ганчо Милев
Трети ред:
8. Илия К. Калев ученик преди 1869 г.
12. Тодор Каблешков ученик през 1864-67 г.
4. Иван Стефанов Гешов, ученик до 1867 г. или д-р Константин Стоилов, ученик през 1861-1867 г.
1. Йоаким Груев, учител през 1856-68 г.
2. Богдан Ив. Горанов, учител през 1866- 68 г.
Никола Нейчев
Данаил Юруков, ученик 1865-1867 г.
Четвърти ред:
Иван Вазов, ученик през 1866-67 г.
Д. Белев /Бялев/ дякончето, за когото се предполага, че е В. Левски
Никола Василев хаджи Вълков, няма данни да е учил в Пловдив
Андон хаджи Джурков Кесяков, ученик до 1868 г.
Никола Ганчев, задраскано име, помощник учител през 1862-1865 г.
Кост. П. Стеф., задраскано име
Яков Димов Змейкович, ученик 1861-67 г.

В спомените си Груйо И. Груев отбелязва, че баща му е посочвал на снимката и Константин Поменов, учил в училището през 1864-1868 г. В. Нейчев от публикацията във в-к „Утро” вероятно е Вълко Нейчев, известен като Даскал Лука, който е бил ученик на Йоаким Груев, но преди 1863 г.
Основен проблем, свързан с фотографията, е точното идентифициране на хората. На нея са двадесет и пет човека, от които двадесет и един са записани със своите имена на снимката на М. Малеев. Едно от противоречивите лица е това, на втория ред вляво до учителя Йоаким Груев. На снимката от наследниците на Й. Груев той е записан като д- р Константин Стоилов, на другата е отбелязан под името Иван Стефанов Гешов. В копието на фотографията, съхранявано в разградския музей, е записан като Иван Евстатиев Гешов. Двамата са първи братовчеди и учат при Й. Груев, но в различни години. Иван Евстатиев Гешов е учил в училището до есента на 1864 г. През 1865 г. заминава за Манчестър при баща си, където живее до 1872 г. Д-р Константин Стоилов е ученик при Йоаким Груев в периода 1861-67 г. Ако снимката е правена през 1867 г., е невъзможно на нея да е Иван Евстатиев Гешов. Явно е, че неговото име е объркано с това на братовчед му Иван Стефанов Гешов, който е бил в училището до лятото на 1867 г. Грешката вероятно се дължи на факта, че Иван Евстатиев Гешов като бивш министър- председател е по- известен от братовчед си. Биографичните данни за М. Малеев и Никола Василев хаджи Вълков не отговарят на възможността да присъстват на снимката през 1867 г. Възможно е да има не докрай изяснени моменти от тяхната биография или да е погрешна тяхната идентификация. Иван Вазов е ученик при Й. Груев през учебната 1866-67 г. и в спомените си отбелязва, че често се събирали в дома на Лулчо Малеев, който им четял от вестниците за четата на Панайот Хитов. Никъде в тях обаче не отбелязва да се е познавал с В. Левски. Задрасканите две имена показват, че човекът, който ги идентифицира, не е сигурен в получената информация.
Въпреки многото датировки на фотографията, включващи периода от 1857 до 1867 г., нейното точно определяне става чрез присъстващите лица. Техните житейски пътища се пресичат в пловдивското епархийско училище само през есента на 1866 и пролетта на 1867 г. Това показва, че 22 януари 1867 г. може да се приеме за датата, около която е направена фотографията.
Широкото разпространение на мнението, че ученикът с килимявката е В. Левски, идва след появата на самостоятелния портрет във вестниците през 1937 г. Той е придружен с твърдението, че е личен подарък през 1871 г. на бъдещия митрополит Максим, когато е в Троянския манастир, от Левски. Споменаването на името на уважавания и вече 87-годишен дядо Максим само засилва лансираната идея, че Апостола е имал снимка като дякон. Самият Максим отрича тази теза, но това убеждение продължава да битува сред хората през годините. Всичко това е направено с чисто благородната идея да се популяризира животът и делото на В. Левски. Публикуването на самостоятелния портрет става във време, когато се чества 100-годишнината от рождението на В. Левски. Това допълнително засилва интереса към снимката и вярата, че това е самият дякон Игнатий. Един от инициаторите и разпространители на тази теза е архимандрит Антим, който през 1937 г. е редактор на „Църковен вестник”.
Неизяснените факти относно колективната снимка и предположението, че на нея е Левски, се дължат до голяма степен на доста късното й обнародване. Минават повече от 60 години от направата на фотографията до публикуването й през 1933 г. в „Пловдивски общински вестник”. През това време почти всички лица от снимката са починали. Информацията за тях идва от техните наследници, която не винаги е точна.
Друг объркващ факт е, че самият Левски в действителност е бил ученик на Й. Груев в пловдивското епархийско училище. Това обаче е през есента на 1863 и пролетта на 1864 г. В този период Левски е още дякон и ходи с църковни дрехи. Този период за биографите му не е напълно известен и от дистанцията на времето е нормално да бъде сбъркан с друго лице. Донякъде има и видима прилика между дякона на снимката и образа на Левски. Това допълнително е обърквало хората, които през 30-те години са я обнародвали. Левски има две снимки, правени през 1867 г. и една от 1868 г. На тях се вижда лице на човек в зряла възраст и среден ръст. Докато на снимката от епархийското училище лицето е на младо момче, което е по- ниско от съседните си другари.
В наши дни снимката става обект на търсене на евтина слава и политически сензации. Появява се в издания на жълтата преса и партийни издания. В едно от тях се лансира идеята, че по настояване на дядо Максим, през 30-те години на ХХ в. чрез прилагането на техниката „ретуш” умишлено е фалшифицирана снимката. По този начин лицето на младия дякон умишлено е променено така, че то да прилича на дядо Максим на млади години.
Въпреки, че на фотографията с учениците от епархийското училище не присъства дякон Игнатий, това не намалява нейното значение като извор за Българското възраждане. През 50-те и 60-те години на ХІХ в. пловдивското епархийско училище заема водещо място в подготовката на българските младежи. На фотографията са личности, оставили ярка следа в обществения живот през втората половина на ХІХ в. Тук са хора като Т. Каблешков, свързал живота си с национално-освободителното движение и априлските събития от 1876 г. На снимката присъства бъдещият политически деeц и министър-председател на следосвобожденска България д-р К. Стоилов. Тук е и Д. Юруков, взел дейно участие в подготовката на Съединението на Княжеството с Източна Румелия. През училището минава и народният писател Иван Вазов, положил основите на българската следосвобожденска литература. Това прави снимката от 1867 г. един непрестанен извор за обществения живот през Възраждането и следосвобожденските години.

Иво СТОЯНОВ, РИМ – гр. Разград
завеждащ отдел „История на България ХV – ХIХ в.“

Станка Николица Спасо–Еленина – символ на разкрепостения дух на българската жена

temenugaВ началото на юни т.г. тръгна инициатива за възстановяване на надгробния паметник на възрожденката Станка Николица Спасо – Еленина и на сина й Григор Попов – също забележителна личност в историята на града ни, общественик, журналист, стопанин на вестник „Разградско слово”. В тази връзка публикуваме настоящото изложение, за да осветлим личността на една забележителна българка, дръзнала в онези времена да повдига духа на жените, самата тя превърнала се в символ на разкрепостения дух на българската жена.
Инициативен комитет:
Теменуга Иванова – 0896826660
Димитър Петров – 0878643954
Веселина Милушева – 0878439314
Цветанка Русева – 0878684381

Сметка в лева: Postbank, BG35BPBI 79494068305601

* * *

„….. Освобождението ни донесе слънцето. Много видох от тогава насам и много се радвам, че посятото семе в ония тъмни и горки времена даде изобилен плод на България. Па колко чудеса станаха, какви открития всеки ден стават. Сега и ние ще имаме електричество. Аз помня коги си светихме с газеничета, с лоени свещи…и какво ли още има да видим! Хората са все едни и същи, с каквато и светлина да ги осветляват…САМО ДА НЕ СЕ ПОКВАРЯВА ТЯХНАТА ДУША!…”

Тези думи изрича нашата забележителна съгражданка, първата българска поетеса, учителка, преводачка, майка на девет деца Станка Николица Спасо-Еленина. Тогава, през 1917-та, тя е на 82 години. „ Времето е омаломощило високото ѝ стройно тяло, но сините ѝ очи все още гледат с изразителен блясък и излъчват дълбока мъдрост, набрана от годините и книгите” /Цитатите са от „Книга за Станка Николица Спасо–Еленина”, автори Пламен Дойнов, Иван Дойнов/.
Мъдрост, грижа и тревога за българската, за човешката душа. А дали не и предчувствие, че това може да се случи, да се поквари душата, човешката душа.
Малко знаем за тази българка, наша съгражданка и за съпруга ѝ – Никола Икономов, виден възрожденец. За тях напомня къщата музей, събрала това, което времето е съхранило. И един скромен гроб. В него са погребани рано починалите й дъщери Ружа и Юрдана , синът й Григор Попов. Той е виден разградски общественик, журналист, стопанин на вестник „Разградско слово”. Там е положена след смъртта ѝ и Станка Николица Спасо-Еленина. Времето е безпощадно. Малката каменна плоча, бележеща мястото на намерилите вечен покой наши скъпи съграждани Станка и Григор, бавно потъва и се руши. Имената са почти заличени и скоро тя ще пропадне безвъзвратно. Няма да има къде да отдадем почит, да запалим свещ, да поставим „…китка момина сълза…”, да сведем глава.stanka
А би могло да направим така, че гробът да добие вид, достоен за живота, делото и паметта на тези възрожденски люде. Затова сформирахме инициативен комитет за набиране на средства за възстановяване на вечния им дом. Как да стане това? Приемаме вашите предложения за оформянето на гроба, за подходяща епитафия и вашия дар за осъществяването на тази идея. За целта е открита банкова сметка в Пощенска банка.
Подкрепете ни! И най-малкият дар от сърце ще ви даде чувство за удовлетворение, че и вие сте сторили нещо добро, за да не позволим на времето да погуби спомена за нашите видни съграждани.
На откриването на новата паметна плоча ще бъдат поканени всички, които искат да изразят своята почит. Имената на дарителите ще бъдат вписани в паметна книга, която ще предадем в къща-музей „Станка Николица”.
Ето и стихотворението на първата българска поетеса:

Предусещание
Войводу

Падна есенес звезда;
Но сърцето ми те чака.
Ох, прогни ли в железа
ил те майчица оплака?

Смертом смерте ми каза
китка момина сълза…

Не можем да останем безразлични, да не почувстваме и ние мъката по навярно загиналия войвода. Кратко, но образно, с малко думи, поетесата успява да докосне най-съкровените кътчета на нашата душа.
Очакваме вашата подкрепа! Инициативният комитет ще уважи вашите предложения. Задължаваме се да се води строга отчетност при изразходването на средствата.

 

* * *
Станка Николица като учителка
Обърнахме се към вас, уважаеми съграждани, за да подкрепите идеята ни за възстановяване на надгробния паметник на Станка Николица Спасо–Еленина и на сина ѝ Григор Попов. Някои от вас знаят кои са те. Но сигурно има и такива, които не познават живота и делата им. Ще се опитаме да запълним тази празнина. Станка Николица Спасо– Еленина е родена през 1835 година в Разград в семейството на търговец, преселен от с. Пороище. След откриването на „момичешкото” (девическото) училище в Разград, тя е една от ученичките в него. До тогава не е обичайно момичетата да посещават училище. Каквото е трябвало да знаят, за да бъдат добри съпруги и майки, което се е очаквало от тях, са научавали от своите майки, баби и сродници.stan2Но в Разград идва младият и амбициозен Никола Икономов. Роден е в с. Жеравна (1820 г.) и учителства в Шумен, но не в килийно, а в ново училище с нова, светска програма – изучаване на математика, география, природни науки. На жив и чист български език. Поканен е от разградските първенци и след пет годишен престой в Шумен, вече като изграден учител, той идва в нашия град. Тук създава първото взаимно училище, в което междупървите 10 – 12 деца е и 11-годишната Станка. Ученолюбива и упорита, тя научава сръбски и руски, а след завършване на образованието си, едва 16-годишна, става първата учителка в града. Започва период на учителската ѝ и книжовна дейност. Но се случва нещо необичайно. Как точно е станало – не знаем. Но не е трудно да се досетим. Станка и Никола работят заедно. Те са със сходни убеждения, вероятно много често обсъждат и преживяват всички сполуки и неволи в работата си. И съвсем естествено се заражда любов, която още по–здраво ги свързва. Бащата на Станка не отказва на младия „даскал” и те се венчават.
Семейство Икономови учителства в Русе, където Никола е поканен от главния учител, възрожденеца Драган Цанков. Необходими са опитни учители за девическото училище, създадено през учебната 1864 -1865 година. Заварват го в лошо състояние, тъй като до идването им през 1866 година, ученичките са без учител. Въвеждат „Дневник за присъствие и отсъствие в Русчушкото момичешко училище”, в който пишат: „…А от първи януари 1867 година захванахме да държим настоящия дневники който е любопитен, нека прегледа кое момиче през кой месец колко дни е отсъствувало….” и се подписали:
На 31 декември в Русчук,
Никола Икономов-Жеравненеца
Учители:
Станка Н.Спасова Разградчънка
( спазен е правописът на оригинала).
Такива дневници „държели” и през следващите години. Още през първата, ученичките от сто стават сто и шестдесет, а между тях са и рожбите на Икономови – Дочка, Юрдана и Стефания, а после и Елена.
Накратко, това е пътят на Станка Спасо-Еленина като учителка. Но тя има и други занимания.

 

* * *
Станка Николица Спасо – Еленина като преводач
Идеите за просвещението на жените проникват в България чрез творчеството на Доситей Обрадович – сръбски просветител, поставящ разума восновата на всяка дейност. Станка Николица се запознава с творчеството му и възприема неговите схващания за изграждане на жената като достойна, пълноценна личност. Решена да ги сподели със своите съотечественички,тя превежда две повести: „За славните жени” и за „Аза человекомразеца” и под общото заглавие „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца” ги публикува. Така до българските жени ще достигнат думите на автора:
„ Жените съчиняват половината от челяшкия род, следователно и причина са на половината /или повече/ на благополучието му, ако са рязумни и добри, а също тъй, са причина за злополучието му, ако са нерязумни и зли”.stan
Преведената книжка се издава в Белград, заедно с ръководството „Земледелие” на съпруга ѝ Никола Икономов. От страниците на книгата преводачката се обръща към българките чрез оригинално „Обявление”, в което казва: „…аз според силата си изработих таз книжка и ви я препоръчвам…” и ги приканва: „…сяка според силата си да гледа да изработи нещо за своите дружки…” Подписва се: „Желателка на женското просвещение” Станка Н. Спасо-Еленина.
Чрез този труд Станка Николицасе утвърждава като първата преводачка на Доситей Обрадович и като първата българка, създала превод, отговарящ на всички изисквания на преводаческото изкуство. Тя спазва текста точно, без отклонения от оригинала, без да прибавя или пропуска нещо, без да вмъква свои разсъждения.
Дълго време името ѝ е забравено, независимо че книжката се ползва като учебно помагало в девическите училища. Но „….Историята ,обаче, е била винаги справедлива съдница. Тя никога не отминава мълчаливо ония, чиито дела са надхвърлили рамките на епохатаили пък са били знаменосци на нови идеи.” (Ангел Попов, Христо Стойков).

И забравата започва да отстъпва. Един от първите, писал за Станка Николица, е Илия Блъсков. Той подчертава достойнствата на превода ѝ, катоказва: „…Езикът е доволно ясен и сладък. Освен благотворните преимущества, които има тази книга за читателите, тя още много спомогна за във полза на нашия презрян тогива женски пол; на девическите училища захвана да се гледа с по-голяма ревност и прилежание, а на самата жена, не като на робиня вкъщи, но като майка, възпитателка, помощница и другарка”. Разград се сеща за своята съгражданка едва през 1930 г. Академик Анание Явашов, в книгата си „Разград и неговото археологическо и историческо минало” от 1930 г., „поменава” книгата, без да прави оценка на нейния поетичен принос у нас. Изводът му е: „Тя е единствената жена в Разград, а може би по това времев България, която се занимава с литература”.
Историята не забравя!

 

* * *
Поетесата Станка Николица Спасо – Еленина
Талантът на младата разградчанка се проявява и в областта на поезията. На последната страница на гърба на книгата „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца”, стои нейното четиристишие:

Малка книжка за жените,
дето им показва бодро,
да се пазят от злините
и да се отнасят мъдро.

С тези думи Станка Николица сеобръща към българските жени, кратко описва книгата си и я препоръчва.
Много изследователи на Възраждането смятат, че Станка Николица не е първата българска поетеса. Като такава те сочат Елена Мутева. Но нейните творби са „полупреводни и повлияни от други автори”. Освен това са издадени от Найден Геров през 1858 г., а стихотворението на Станка Николица е публикувано през 1853г.stan1Поетичното дарование на Станка Николица проличава и в нейните преводи. Изследователят на творчеството ѝ като преводачка и поетеса, Дочо Леков, подчертава:
„…..понякога фразата става ритмична, като в стихотворна творба, на известни места преводачката съзнателно търси ритмика”.
В началото на 80-те години на 20 век в старопечатна книга, собственост на Еленина, е открит, от сина ѝ Григор Попов, ръкопис на стихотворението „Предусещание”, с което вече ви запознахме.
Родена в изостаналото по онова време Лудогорие, Станка Николица Спасо-Еленина, оставя трайна следа в нашата възрожденска литература. Това, че творчеството ѝ е малко, не го прави по-малко значимо. Събуждането на българската жена, на стремежа ѝ към образование и заемане на достойно място в обществото, тръгва именно от нашата съгражданка.
Станка Николица, Елена Мутеваи много други знайни и незнайни учителки, книжовнички, смели, дръзновени родолюбки, посочват истината ипътя на съвременните жени.
Дължим им уважение и признателност!

 

* * *
Пътят на Станка Николица Спасо- Еленина
Станка Николица публикува книжката си през 1853 г. Тогава е само на 18 г. Под обявлението, тя се представя: „Желателка на женското просвещение”. И подчинява живота си на разбирането за образование на жените. Възрожденката счита, че само така жената ще заеме полагащото й се място в обществото.
Дълги години е учителка в Разград и Русе. Едновременно ражда, отглежда и възпитава девет деца. Всичките ѝ живи деца са високо образовани за времето си и в съзнателния си живот се утвърждават като личности. Дочка, Елена и Райна са учителки в Разград. Стефания учи в Одеса, изпратена там от семейството си едва 12-годишна. Завръща се зряла, 20-годишна девойка. Поканена е във Варна и е учителка в първото девическо класно училище. Омъжва се за Кръстю Мирски, книжар, издател, адвокат, кмет на Варна. Стефания основава женското дружество „Майка”, пише статии, превежда от руски и въпреки сполетелите я тежки житейски неволи, не губи сили и дух.
Илия е виден общественик, а най-малкият – Григор, е артист, режисьор и журналист. Сътрудничив столични вестници, редактор и издател е на вестник „Разградско слово”. Заедно с Гоце Делчев и Пейо Яворов се бори за свободата на Македония. Дружи с Димчо Дебелянов, с Николай Лилиев, с Димитър Подвързачов. Член е на Съюза на провинциалните журналисти.
Станка Николица се занимава и с обществена дейност. В Русе е една от основателките на женското дружество „Ступанка”, а в Разград – на „Майчина грижа”.
Семейство Икономови приема в дома си видни български книжовници и духовници. Младият владика Климент – Васил Друмев, им гостува, след катоИкономов приема свещенически сан.
Разбиранията на Станка Николица бележат и нейния път. Тя е майка, възпитателка, книжовничка и е винаги до съпруга си. Избрала е най- подходящата и необходима за времето си роля. А поезията? Възможно е да има и други нейни творби. „Предусещание” е открито върху полето на нейна книга- семейството има богата библиотека. Подписано е С.Н.С.Еленина. Само „Еленина” доказва авторството. Но божията искра не може да бъдеугасена. Вероятно и други творби, подписани само с инициали,а и неподписани, има неоткрити някъде .В тази епоха и в по-напредналите страни, жените, занимаващи се с изкуство – писателки, художнички, постигнали не по-малки успехи от мъжете, използват псевдоними или се подписват с мъжки имена.
Така стигаме до името. Тогава, след омъжването си, жените приемат името на съпруга – Николица, Иваница, Стояница и постепенно губят идентичността сии родовата си принадлежност. Приела сложното име Станка Николица Спасо-Еленина, тя избягва това. След своето и след името на съпруга си, тя включва и имената на баща си Спас и на майка си Елена. С този жест тя остава вярна на семейство и род.
Разград тачи бележитата си съгражданка. Домът на семейство Икономови сега е къща музей. На всеки 4 години, от 1975г. насам, в града ни се провежда конкурсът „Поетични хоризонти на българката”, в който участват поети от цялата страна. В последните издания има участници и от чужбина.
Станка Николица Спасо-Еленинане може да бъде забравена. Тя е пример за поколенията, който ще пребъде!

Теменуга ИВАНОВА

1 2 3 4 5