Архив: Статии, коментари, анализи

Три годишнини на симфоничната музика в Разград

155 години оркестрова дейност в Разград, 95 години от създаването на симфоничния оркестър и 70 години от одържавяването му. Това са трите годишнини, които се навършват през 2017 г., свързани с музикалното дело в Разград. виж още …

Здравеопазването в Разград – първи стъпки, традиции и успехи

Непосредствено след Освобождението на България от Османско владичество (1878 г.) руската военна медицинска служба поставя основите на постоянно болнично заведение в Разград. виж още …

Освобождението на Разград и първите паметници на признателността

Потушаването на Априлското въстание през 1876 г. поставя пред европейската общественост въпроса за положението на българите в Османската империя. виж още …

Италиански доброволци участват в боевете при Сливница през ноември 1885 г.

Набирането на доброволци в защита на Съединението през 1885 г. започва веднага след 6 септември. Идеята е да бъде даден отпор срещу очаквания опит на Османската империя да възстанови със сила автономията на Източна Румелия. В доброволческото движение се включват запасняци и младежи, които поради възрастта си или служебното си положение не са обхванати от обявената мобилизация, а също и много българи от земите под турска власт – Македония и Одринско, студенти от Западна Европа и Русия. Желание да участват на страната на българите във войната изявяват и много чужденци – италианци, хървати, румънци, руснаци.
За участието на италианския санитарен доброволчески отряд в Сръбско – българската война сведения дава полковник о.з. Иван Кр. Стойчев, чийто богат личен архив се съхранява в Държавния военноисторически архив – Велико Търново. На база на своите проучвания по темата, той разказва, че в България още преди Освобождението е имало голяма италианска емиграция, работеща по строежа и поддръжката на железните пътища. Към 1885 г. в София има значителна колония, стегната и дейна, засилена и с работници по линията София – Ниш.
slivПри избухването на войната се налага работата да се прекрати. Но отзивчивостта на италианците ги подбутва да образуват санитарен отряд и болница. Около 70 души доброволци се записват на драго сърце, като подписват на драго сърце декларации, искани от италианския дипломатически агент, че те няма да предявят никакви претенции за обезщетения и пенсии от страна на Италия към България, в случай на нещастие, и заминават за Сливница, начело с дружественото знаме. По дипломатически съображения, обаче, знамето е върнато наскоро след това.
Един санитарен отряд, воден от стария ветеран Франческо Рива, взема участие в боевете при Три уши – десния фланг на главната позиция при Сливница. Франческо Рива е и опълченец на Шипка 1877 г., носител на Георгиевски кръст, останал да живее в България. В този отряд участват още Морини, Анджело Фачиола, Антонио Маркони, Андреа Делашкиала, Евгенио Романо, Орсати Батиста и др.
В организацията по санитарната помощ близко участие взема дипломатическият агент граф де Зонас, награден с ордена „Свети Александър” – втора степен с мечове, д-р Йозеф Ваталино, получил също орден „Свети Александър” – четвърта степен, и неговата съпруга. Участие взема и Рикардо Тоскани, секретарят в дипломатическото агентство Пезаро и вицеконсулът – барон Е. Актон, удостоен със знака на военния орден „За храброст” – четвърта степен.
Между участниците е и Паскало Станино, бивш железничар, пенсионер, живущ в Русе. Италианският крал, от своя страна, награждава знамето на колонията със сребърен медал. От страната на герба се чете: „La valore civile”/ Гражданска заслуга/, а от другата страна надписът гласи: „A la bandiera de la società M.S. fra gli italiani in Bulgaria. Campi di battaglia di Slivnitza et Pirot – 18 – 19 novembre 1885” /На знамето на италианската общност в България. Бойните полета на Сливница и Пирот – 18 – 19 ноември 1885/.
Италианските доброволци оказват голяма помощ на българската войска. Със задружни усилия е отблъснато вражеското настъпление при Сливница. Така отбранителното сражение при Сливница влиза в българската военна история като забележителен образец на активна отбрана. Тази победа създава условия за преминаване към решително контранастъпление.
Въпросът за помощта на италианската колония не е изследван в неговите подробности. Много малко материали са запазени в тази връзка. Полковник о.з. Иван Кр. Стойчев говори за една само запазена снимка – от 6 / 20 ноември 1886 г., когато на този ден в София са раздавани медали на участвалите в Сръбско-българската война италианци. След Освобождението българите се стремят да заемат офицерските длъжности в Българската войска. През 1885 г. Арнолдо Валентини Кристияни, завършил подготвителното военно училище в Милано – инженерен отдел, подава заявление да бъде приет на служба като пионерен офицер топограф. Но по горните съображения, молбата му е отхвърлена.

Нели НИКОЛОВА

Никола Николов: Поискахме финансова полиция и станахме „агнешки главички“

В деня на балотажа за президент медицинският екип в една софийска болница се събрал пред телевизора да види на живо гласуването на премиера Бойко Борисов в Банкя. Припомням, че след вота той в отговор на въпрос на „Дневник“ каза пред медиите, че в никакъв случай няма да прави ново правителство, ако загуби избора, и добави: „Приятна игра на агнешките главички“, след което си тръгна. Като чула тези думи, една от сестрите в болницата ахнала: „Нима Бойко иска да каже, че сме като овце?!“, а друга й обяснила: „Не бе, иска да каже, че сме агънца“.
Това ми разказа моя близка като истински случай.
След Борисов негови министри в телевизионни интервюта заповтаряха, че кръгът „агнешки главички“ стоял в основата на нов политически проект, за което мощно пригласяха в публикации и медиите на Пеевски, и други жълти издания.
След изявлението на премиера с неясното за мнозина (както се вижда и от горния случай) подмятане за „агнешките главички“, с което смята, че уязвява евентуална идея за нов десен политически проект и предупреждава хората, свързвани в него, потърсихме Никола Николов. В медийните публикицации той е обявяван за лидер на кръга „агнешки главички“.

Николов е бивш депутат от СДС, председател на икономическата комисия на парламента от 1997 до 2001 г., и заместник-председател на същата комисия от 2001 до 2005 г. След като излезе от политиката се занимава с бизнес в областта на възобновяемата енергия, а фирмата, в която е акционер, работи в целия Европейски съюз. „Моят бизнес е далече от държавата и никога не съм участвал в обществени поръчки или в някакво друго предприемачество, свързано с държавата“, уточнява Николов докато обяснява какво прави в момента.
Николов разказа пред „Дневник“ как според него се е родила легендата за този кръг.

Няма кръг, а група от 22-ма активисти на СДС, които внесоха законопроект за създаване на финансова полиция и се противопоставиха на бизнес-крилото на Бисеров-Цонев в партията.

(Днес също малцина помнят, че Христо Бисеров и Йордан Цонев до 2001 г. бяха важни фактори в СДС, а след това преминаха в ДПС. Цонев и в момента е в партията, и внася закони заедно с Делян Пеевски, а Бисеров напусна ДПС буквално часове преди срещу него да започне разследване за пране на пари в края на 2013, по което беше оправдан това лято).

„Всичко започна края на 1999 г. когато 22-ма областни председатели на СДС и депутати, някои от тях председатели на комисии, внесохме проектозакона за финансовата полиция, който може и сега да се види в деловодството на парламента. Първи го подписа Найден Зеленогорски. По този закон дълго време работихме, той пренасяше опита на ФБР в борбата с корупцията по високите етажи.
Законът въвеждаше отпадане на давността за корупционни престъпления над определен праг, неограничена финансова отговорност на корумпирани политици ( вкл. семейство и близки) и възползвалите се от престъплението, отпадане на принципа за невинност при доказване на доходи и стандарт на живот. В заключение финансовата полиция (антикорупционният орган) може по всяко време през целия живот на един политик да изисква доказателства за доходи и съответства ли начинът на живот на тях.

След това настъпи скандал в ръководството на СДС и законопроектът не беше гледан изобщо, а медии, зад които стояха кръгове, заинтересувани да няма финансова полиция, измислиха „агнешките главички“, за да ни уязвят.

Резултатът от онези катаклизми в СДС е, че принудихме Христо Бисеров, Йордан Цонев и Камен Костадинов да напуснат СДС и да преминат в ДПС, където образуваха бизнес-крилото, което днес наричаме „модела Кой“, разказа 15 години по-късно Николов.

„Ние предотвратиме това да се случи в периода 1997 – 2001. Бяхме категоричните противници да се смесва бизнес и политика, тогава модерният термин беше клиентелизъм – и нашата група се обяви ясно против това. И нашата лична съдба – на хората от тази група, впоследствие показа, че никой от нас не е участвал в приватизационна сделка, нито в далавери и още тогава бяхме припознати като врагът на този модел.

Осъдих държавата за това че ми беше повдигнато обвинение от кликата на Филчев, като процесът продължи над 10 години. Тъй че опитът да бъде внушавано, че този кръг е политико-икономически, е абсолютно безпочвен. Напротив, опитът да се оправдават негодниците, възползвайки се от липсата на ефективна съдебна система, за да ги омърлят чрез медиите, е не от днес.“

По думите на Николов – днешният герой и герои, които говорят за „агнешките главички“, са наследниците на онези герои –

наследниците на модела „политика и бизнес в един възел“.

Аз имам своите въпроси към тях, чрез вас ги задавам, казва Николов: Когато ние изправяхме държавата на крака в края на 1996 – 1997 – 2001, когато създавахме законодателната рамка на приватизацията и законите, които правят банковата система непоклатима, за да се хвалят в момента с банкова стабилност – всичко това като законодателство сме го създали ние – всички депутати от ОНС, в онзи момент и питам сега този герой и неговите герои къде са били по онова време и какво точно са правили. Хайде да не забравяме кой кой е в нашата история. Къде бяха 1996 – 1997 г и преди това – по време на югоембаргото, когато се ограбваше държавата…“

Напомням на Николов, че финансовият министър Горанов ще извади тези дни анализ, който щял да покаже „всичко за приватизацията“.

„Да пише и изважда каквото намери за нужно в рамките на правомощията си – нито аз, нито тези които уважавам са участвали в приватизация извън правилата и закона“, отвръща Николов.

„Никога не сме яли агнешки главички“,

отговаря Николов на въпроса защо „агнешки главички“, кой го измисли.

„Ние наистина ходехме в ресторанта на ЦКС, но никога не сме яли агнешки главички. Това беше измислено от медии, а зад тях интереси, за да звучи и пикантно, и същевременно принизяващо и оскърбително.

„Но откъде невежият и простакът да знаят какво смволизира агнешката глава?“,
запита риторично Николов и обясни: агнешката глава е образът на жертвоприношението. В Стария завет, за да докаже силата на вярата си, Аврам е готов да принесе в жертва своя син Исак, любимото си дете, с което се е сдобил на преклонна възраст. Така се появява жертвеният агнец в Стария завет – символът на готовността да пожертваш нещо важно в името на своя идеал. За днешното ухо е високопарно, но тогава бяхме доста наивни провинциални момчета и вярвахме, че политиката е висше задължение за почтеност и себеотрицание. Отде неграмотникът да знае какъв символ е главата на жертвеното агне, когато е измислил да ни нарича така за да се подиграва…“
Питам Николов и какво е неговото обяснение за изваждането на тази митологема.

„Съветвам ги да не преиграват“

Обяснението според него е елементарно. Да бъде компрометирана всяка идея или проект, различен от модела на срастването на политика и бизнес, да се създаде интрига срещу изграждане на реална дясна алтернатива и реална дясна партия в България. Затова формулират кръгове – „агнешки главички“, „Капитал“, или демонизират други – „глобална България“ например.

„Които аз практически не познавам с изключение на Иво Прокопиев, с който сме от Разград и ми е приятел и е най-лесно да се направи удобна за пропагандната теза връзка. Но според мене тази паника и начинът по който се напрягат, по никакъв начин няма да им помогне, уверявам ги. Наследниците на модела „бизнес-политика“ си търсят белята като се закачат с нас. Министрите нито познават историята, нито разбират процесите, които са протекли и само гледат да се докаросат на началника си. Макар че началникът им много добре знае кои сме и за какво става дума. По-добре да се изправят пред очакванията на хората, да си признаят грешките и греховете и да се смирят по християнски, след като разберат какво е значението на агнешката глава. И да опитат да отправят към хората нещо разумно и почтено като послание, а не да ги облъчват с глупави интриги“, обобщи Николов.

За отношенията с Иван Костов: Всички допуснахме грешки

От дистанцията на времето – нашата група допуснахме тежка политическа грешка, като след загубата на изборите 2001 г. на последвалата национална конеренция на СДС подкрепихме не Катя Михайлова за председател, а Надежда Михайлова, казва сега Николов. „Очаквахме да има нова енергия за СДС. За съжаление последваха катастрофални събития за партията и се стигна до разцеплението, без да обсъждам сега ролите и приноса на всеки. Но Иван Костов си остава най-силният лидер на СДС и успешен премиер. Днес едни казват че той надничал зад гърба на Радан Кънев, други го виждат като подкрепящ ГЕРБ… Но Иван Костов си остава Иван Костов.“

Още за актуалната политическа ситуация: защо ГЕРБ изгуби доверието – обяснението е едно

Освен всички аргументи посочени от политолози, експерти, политици от опозицията, за краха на доверието в ГЕРБ има и един, който Никола Николов, наблюдаващ отдавна и отблизо политическите процеси, смята за особено важен:
„След местните избори в нито една община не беше възпроизведена коалицията управляваща държавата и това се случи по вина на ГЕРБ. Предпочетоха тематични безпринципни мнозинства, защото се плашеха от коалиционен контрол и естествено поеха целия негатив от управлението и на общините. Няма как да обясниш на гражданите (а те са най-близо до местната власт) защо фирма от Благоевград санира в Разград, а разградската във Видин, видинската в Бургас и т.н. Обяснението е едно: корупция.“

Петя ВЛАДИМИРОВА
Dnevnik.bg

Пускането на първата у нас железница от Русе до Варна на 7 ноември 1866 г. – началото на железопътното дело в България

Когато през октомври 1864 г. в Русе идва новият валия Мидхат паша, се създава впечатление, че той бездейства. Но от следващата година първата стъпка, която предприема, е строителството на железен път – “нещо ново и на голяма почит в Турция”. В своята същност това е част от разработената след Кримската война 1853/56 г. програма на турското правителство за изграждане на имперска транспортна мрежа. Тъй като войната показва на Османската империя колко изостанала е тя в сравнение с другите европейски страни, особено по отношение на комуникациите. Така още по време на войната е замислено строителство на железопътна мрежа в европейската част на Турция – да бъдат прокарани три жп линии, една от които с крайни точки Русе и Варна. /Другите две са: Цариград – Белград и Одрин – Провадия./ На 1 септември 1861 г. е издаден султански ферман за построяване на линията. Но тъй като веднага не се намира фирма, която да започне строителството, делото се забавя.
Една от идеите е да се осигури отбраната на империята с оглед на традиционната вражда с Русия. Поради бедната държавна хазна строителството на линията Русе – Варна е отдадено на концесия на акционерни дружества или компании при задължително държавно участие. Строителството на линията е дадено на английска компания, ръководена от братята Хенри и Тревор Бъркли. Компанията получава концесия за 99 години и на 21 май 1864 г. е даден стартът на начинанието. Първата копка е направена от русенския валия Ариф паша.
14799020_1087047264746077_641291451_nСтроежът започва едновременно от двете крайни гари. А когато валия на Дунавския вилает става Мидхат паша, работата се ускорява. Едновременно се правят и приемните сгради на двете крайни гари и спирките по трасето.
За експлоатация на пътя Мидхат паша иска да бъдат поръчани 30 локомотива. Поради земеделския характер на областта, откъдето минава пътят, той иска и 500 товарни вагона, от които 300 да бъдат устроени за товарене на жито. За возене на пътниците иска 25 третокласни, 10 второкласни, 5 първокласни и 10 смесени с първа, втора и трета класа каруци. Иска един модерно обзаведен и с удобства салон за султана. С първокласните каруци и салона се предвижда да съставят правителствените и височайшите влакове – както в напредналите държави.
След осигуряването на поръчките за машини и вагони Мидхат паша обещава на англичаните да осигури голям брой работници, като има предвид ангариите . През 1865 г. това дава голям напредък на строежа.
Пускането в действие на първата у нас железница от Русе до Варна на 7 ноември 1866 г. бележи началото на железопътното дело в България. Впрочем откриването на пътя е определено за началото на месец октомври 1866 г., но поради факта, че в разстояние от 3 километра към Каспичан още не са положени релсите, то се отлага. Фактически първото пътуване без прехвърляне на Мидхат паша по дългата 233 км линия на 7 ноември 1866 г. отбелязва, че пътят е открит за народа. По времето на откриването освен двете крайни гари има и още осем спирки: Червена вода, Ветово, Разград, Дущубак /Ясеновец/, Кайнали дере, Каспичан, Провадия и Гебеджек /Белослав/. Много скоро след това, обаче, започват катастрофи и хората нямат желание да пътуват с железницата. Освен произшествията с дерайлиранията, незащитените с мрежи комини на локомотивите създават и други проблеми – опожарени са стоки, бали памук, слама. Мидхат паша е принуден да затвори временно пътя до отстраняване на недостатъците. След завършването на железницата е публикуван и “Законник за управление на железните пътища” /1867 г./
14800991_1087047031412767_2118742953_nЛошо е състоянието и след Освобождението. Железопътната компания обслужва линията със стари и негодни локомотиви и вагони. В общи линии османското владичество оставя крайно примитивен транспорт. По тази причина е необходимо да се отделят значителни средства за изграждането на железопътна и шосейна мрежа. Линията Русе – Варна през 1878 г. е собственост на английско дружество и след дълги преговори е откупена от държавата през 1887 г. за 44,5 млн лева, като тази сума не съответства на фактическата й стойност и нейния подвижен парк. Заради това плащане правителството е принудено да сключи първия си външен заем от Англия.
През 1879 г. бр.176 на в. “България” /19 юли 1879 г./ съобщава, че между сръбските делегати и виенското правителство е станало дума за член от Берлинския договор, който е внесен по желание на австрийското правителство и според който “правенето на бъдeщите железници в Северна и Южна България, както и в Сърбия, да се предаде на г. барон Хирша” – международен спекулант, създател на Компанията на източните железници. В България неговото име не се ползва с особено добра репутация и българите възлагат твърде малко надежди за “построението нашите железни пътища”.
14800813_1087047168079420_1843839148_nВ същия вестник се изнася информация за локомотивите и вагоните с цел правителството да знае за управлението на Разградската железница. През 1867 г. са доставени две машини, които обаче са много стари и са преправени в Англия. Едната много скоро е извадена от употреба, а другата е използвана само за малки товари. От Белгия са донесени 8 машини и още 8, доставени от Англия, които са употребявани за превозване на пътници. Някои от тях преди това англичаните са отстранили като непотребни, тъй като от огъня има пръснати стени. Две от машините са се ударили през нощта на 1 януари 1879 г. и вече не могат да бъдат действащи. Пукнати тръби, повреден котел, счупени парни цилиндри – проблемите са много. Например машина № 290 е изхвърлена от работа в Англия, а в България работи от 1865 г. Тя не е подлагана на изпитание, а опасността от пръсване на котела е реална. Със същата машина през май 1879 г. от Варна до Русе пътува княз Дондуков. В участъка между Провадия и Шумен се пръскат двете тръби, вследствие на което влакът се забавя с повече от час. Князът в същото време спи и не разбира в каква опасност се оказва животът му, тъй като не е изключено и котелът да се пръсне.
Авторът на материала заключава, че в разградската железница има шест машини, които работят добре. Ако всички останали бъдат подложени на контрола, “не биха позволили даже да се изнесат от фабриката”.
Състоянието на вагоните не е по-добро. Дружеството има за военни влакове само 25 вагона трета класа, 9 вагона са втора класа, като всеки вагон може да побере 40 души, както и 7 вагона са “смесен клас”. За пренасянето на коне има 66 вагона, както и два луксозни.За пренасяне на военен материал има 66 “ловри” /отворени ниски вагони/ и 24 платформи, като всяка от тях носи по 5 тона. От наличните 286 вагона за пренасяне на жито 70 са счупени и не могат да бъдат използвани. Още повече, че машините и вагоните все повече се повреждат, а фабриката във Варна е затворена и работниците са разпуснати.
Авторът на статията заключава: “А с какво презрение и сан фасон се отнася целият железничарски персонал към публиката – за това не ще да се говори, защото всеки е можал да види със своите очи.”
До Освобождението в България съществуват две жп линии – Русе – Варна и тази от турската граница до Белово. Втората линия е откупена през 1908 г., докогато съществува като “чуждо тяло” в българската държавна железопътна мрежа. След 1878 г. изграждането на тази мрежа върви със сравнително бързи темпове. А през 1888 г., когато се създава БДЖ, започва експлоатацията на линията Русе – Варна и от българската държава. През 1900 г. дължината на жп мрежата в България достига 1261 км /без принадлежащите на Компанията на източните железници и на Турция 354 км линии в Южна България/. Но по относителна дължина на железопътните линии на кв. км. Страната ни все още изостава от по-старите европейски развити държави.

Нели НИКОЛОВА

Махмуд Мухтар Паша – горчивият анализ на една загубена война

Когато през 1912 г. балканските държави /България, Гърция, Черна гора и Сърбия/ се готвят за война с Османската империя и създават коалиции помежду си, тя се намира във вътрешно политическа криза – след неуспехи във война с Италия през юли 1912 г. младотурците са изместени от партията “Свобода и съгласие”/Хюрийет ве иттиляф/, която сформира правителство от опозиционните сили. То трябва да направи постъпки пред Великите сили да окажат натиск върху балканските държави, които се готвят за война. На 13 октомври 1912 г. съюзените балкански страни връчват нота, с която искат Портата да въведе реформи в европейските си владения. Пред заплахата от задаващия се нов военен конфликт на 18 октомври в Лозана е подписан мирен договор с Италия и османците окончателно изгубват Триполитания и Киренайка. Още същия ден балканските съюзници уведомяват, че се считат в състояние на война с Турция. Правителството на Ахмед Мухтар Паша подава оставка и е създадено ново, начело с Кямил Паша, което също провежда политиката на партията “Свобода и съгласие”. Османските въоръжени сили са в безпорядък. В редовете им се ширят партийни борби и противоречия. Когато съюзническото настъпление започва, войските търпят поражение по всички фронтове. Българската армия обсажда Одрин, печели битките при Лозенград и Люлебургас и излиза на Чаталджа. Македония е окупирана от съюзниците. Гърция стъпва на Крит и обявява присъединяването му заедно с няколко други егейски острова. Прекъсната е сухопътната връзка с Албания, която обявява независимост. За няколко седмици османците изгубват почти всичките си европейски владения. На 3 декември 1912 г. правителството подписва примирие с България.

muhtar 2Във фонда на Регионален исторически музей – Разград се съхранява една изключително интересна книга – “Моята дейност през Балканската война, 1912” на Махмуд Мухтар Паша, командващ тогава Втора източна армия в турската войска. Преводът е под редакцията на майор Д. Азманов, издание на печатница “Военен журнал”, София, 1913 г. Авторът е роден на 1 декември 1867 г. в Цариград и е син на бившия велик везир, наречен след Руско-турската война “Гази” /победител/. Изпратен в Германия, за да усъвършенства военното си образование, той е записан през 1887 г. като прапорщик в списъците на 2-ри Гвардейски пехотен полк. Завършвайки курса на военното училище в Мец, Махмуд е произведен подпоручик, като остава през следващите седем години в същия полк, напускайки го само временно, за да влезе във военната академия и да премине стажовете на Генералния щаб.
Завърнал се в Турция през 1893 г., той се отличава в Гръцко-турската война 1897 г. с верния си окомер. Лишен от коня си, убит под него, Махмуд Мухтар продължава пеша боя. Атаката е неуспешна поради некоординираност в действията на различните родове войски. В началото на войната султанът / Абдулхамид ІІ/ му забранява да се сражава, но той заминава по своя инициатива за театъра на военните действия. Турските военни историци дават висока оценка за участието му в тази война, за личния му пример като военачалник.
Махмуд Мухтар Паша е приемник на европейски идеи, заради което си навлича подозрения от страна на Хамидовия режим. Единствено благодарение на високото положение, което заема баща му, и на женитбата му с принцеса Нимет той успява да избегне заточението. След Младотурската революция от 1908 г. Махмуд Мухтар Паша може да даде свободен ход на своята дейност и да приложи военните си познания. /Дотогава е принуден да води живота на всички турски офицери, бездействайки в спокойните канцеларии или радвайки се на големите привилегии на високите длъжности.
През юли 1908 г., назначен за командващ на 1-ва армия, “по внушението от Махмуда царските принцове бидоха изтръгнати от харемския кеф, за да влязат във военните училища, та да поемат действителното командване на разните войскови части” – пише в биографията му Имхоф Паша.
В качеството си на началник на Илдъзката дивизия, той се вълнува от проблема с отсъствието на всякаква дисциплина и безредиците в личната гвардия на султана. С риск да се сблъска с установените дотогава обичаи, не се поколебава да предприеме енергични мерки. Заплашвайки на няколко пъти, че ще се оттегли от командването, Махмуд успява с енергията си да съкруши албанците и сирийците, като премахва привилегиите на тези войски и отстранява най-буйните между кадрите.
muhtarПрез април 1909 г. избухва контрареволюцията. Една от първите жертви на реакцията е Махмуд Мухтар Паша. Старотурците заплашват живота му. Нерешителността на министерския съвет става причина да бъде пропуснат удобният момент и войските преминават към бунтовниците. След като си подава оставката от командването, генералът преминава през редовете на размирниците. Със съдействието на приятели успява да избяга от Цариград в момента, в който бунтуващите се заобикалят къщата му. При ревизията на чиновете той е понижен в чин полковник, тогава напуска временно армията и е назначен за генерал-губернатор на Айдънския вилает /Смирна/. На тази служба Махмуд Мухтар Паша се отдава изцяло на възстановяването на реда, особено стараейки се да изкорени бандитството. Когато напуска длъжността, от шест банди /гръцки и турски/, вилнеещи из околността преди това, е останала само една, и тя наполовина.
Махмуд Мухтар е повикан като министър на флота в кабинета на Хак Паша. Произведен за втори път генерал, в продължение на една година силно се чувства неговата дейност във всички клонове на министерството. През 1912 г., при избухването на Балканската война му е поверено командването на Трети армейски корпус в Лозенград. Флотата е подготвена за нови военни действия, като всички годни параходи са поправени, купени са 66 нови кораби, като между тях е и първият “Дреднаут”. Тонажът на флотата е удвоен.
В биографичните бележки Имхоф Паша отбелязва, че държанието на Махмуд Мухтар като командир на Трети корпус е отлично, той е в действителност душата на всичките действия. “Не е той виновният, че усилията му не се увенчаха с успех, причините за поражението са независими от него, те бяха неведнъж вече коментирани от пресата…”
Тежко ранен при едно разузнаване, Махмуд Мухтар не успява да довърши изпълнението на плановете си. Лекуват го най-напред в германска болница в Пера, след което той се оттегля в палата си в Мода до окончателното си оздравяване. Владеещ отлично немски и френски език, Махмуд Мухтар Паша е написал няколко труда по въпросите на преминаването на Дунав, войните на баща му и укрепяването на Цариград. “Моето участие в Балканската война 1912” е един сериозен труд, тъй като авторът е участник във войната, свидетел и главно действащо лице в събитията. Съвсем естествено е присъствието на една пристрастна оценка. Но пък непосредствеността на впечатленията придава по-висока стойност на книгата, като са приложе и автентични документи.
Модерният поглед върху историческите събития включва и другата гледна точка, тази на противниковата страна. Първоначалното намерение на българските издатели е да направят превод от немски език, като първи превод на турския оригинал, тъй като преводачът – известен инструктор в турската армия генерал Имхоф, вдъхва доверие. За тази цел се обръщат към автора, за да получат разрешението му. В любезно писмо той дава своето разрешение за превода, но препоръчва да се възползват от френския превод, извършен с неговото участие и ръководство.
В хода на изложението на бойните действия авторът дава сведения за настроението във войската. Неговите бойни части участват в боевете при Лозенград, Ереклер, Петра, Бунар-Хисар, Люле-Бургас, Карагач, Чаталджа – сраженията, в които техни противници са бойните части на 4-та Преславска дивизия, в състава на която влиза разградският 19-ти пехотен полк. В този смисъл трудът на Махмуд Мухтар Паша е интересен с трактовките, които той дава за пораженията, понесени от турската войска. Ето как проблемът е интерпретиран в Заключението на изданието: “Погромите при Лозенград, Люле-Бургас и Куманово след Плевен и Гедиклер могат да се сравнят само с Иена след Росбах. Ние обаче нямахме противник един Наполеон и нашите военачалници не бяха невежи в правилата на модерната война, както тогавашните пруски генерали. Причината на погромите се крие не толкова в стратегически грешки, колкото в недостатъци в организацията и бойната подготовка от мирно време, в политическия и морален разплох и в недостатъци на характера.”
След Руско-турската война започва разложение в турската войска, причините за което са дълбоки и сериозни. Взетите по време на управлението на Абдулхамид войници не са обучени и дисциплинирани. Макар че през последните години редифите няколко пъти са свиквани на обучение, за две седмици не би могло да се даде необходимото военно възпитание, “което способни офицери с две-три годишна настойчива работа дават на европейските армии”. В нито една войскова част не се спазват програмите на обучението. Печално е обстоятелството, че войниците са неграмотни, а по-голямата част от тях са нестроеви и откупени. Редифите се отзовават неохотно на мобилизацията и за попълване на нещатното число се вземат в строя неотбрани наемници. Криво е изтълкувана и една заповед на Военното Министерство, съгласно която два пъти в една година редифите не бива да се свикват. Командирите на редифските табури напускат при това общата мобилизация. Последният низамски набор също е разпуснат точно преди мобилизацията – обстоятелство, което оказва също вредно влияние. По силата на закона за ревизия на офицерските чинове повечето от военните части се поверяват на неопитно командване. В турската армия никога на офицерите не се е гледало иначе, освен като на чиновници в униформа – това твърди самият Махмуд Мухтар Паша. Преподаваната от 30 години във военните училища тактика и прикладна стратегия оказват влияние върху пораженията. А и в турската войска никой не изучава военна история.
“От всичко гореизложено се вижда, че причините на нашето поражение трябва да се дирят не в силата на противника, а в собствения наш разплох. Постигналият ни тежък удар на съдбата не иде от неприятеля, а от природните закони поради трупана от векове вина. Да, ето истината! Туй, което накара нашите войници да отстъпват и да бягат, не бяха неприятелските войски.”
Такава е гледната точка на един военачалник в армията, която претърпява поражение по време на Балканската война. Разбира се, неговата истина не би могла да бъде друга – той не би могъл да отчете настроението в българската войска, която воюва в името на една голяма и велика идея – националното обединение на народа ни. Друг е въпросът, че шансът ни е проигран – но това е вече друга тема…

Нели НИКОЛОВА

На цветната снимка: султан Абдулхамид ІІ

Международна научна конференция за Първата световна война

От 4 до 7 октомври 2016 г. се проведе Международна научна конференция „Първата световна война и България през 1916 г.” под патронажа на министъра на отбраната Николай Ненчев, който е и председател на Инициативния комитет. Председател на Организационния комитет беше генерал – майор Тодор Дочев. Форумът е част от инициативите в изпълнение на Националната програма за отбелязване на 100 години от участието на България в Първата световна война и беше предшестван от експедиция на Инициативния комитет до Каймакчалан.D2
Основен организатор на авторитетната научна конференция е Военна академия „Георги Ст. Раковски”, а съорганизатори са Институтът за исторически изследвания – БАН, Институтът по балканистика с Център по тракология – БАН, Изпълнителна агенция „Военни клубове и военнопочивно дело” – МО, Македонският научен институт, Военноисторическата комисия, Съюзът на офицерите и сержантите от запаса и резерва, Съюзът на военноинвалидите и военнопострадалите, Съюзът на възпитаниците на военното на НВ училище, ШЗО и родолюбивото войнство и гражданство, Областната администрация на Добрич, кметовете и Общинските съвети на Благоевград, Добрич и Тутракан, Регионалните исторически музеи в Благоевград и Историческият музей в Тутракан. В конференцията участватха 28 чуждестранни авторитетни представители на историческата мисъл от 9 държави – САЩ, Русия, Румъния, Черна гора, Полша, Украина, Турция, Унгария, Сърбия, Молдова, както и над 80 представители от Министерството на отбраната и Българската армия, структури от сектора за сигурност, академичните среди и неправителствени организации.
Научният форум бе официално открит на 4 октомври в София от генерал-майор Тодор Дочев – началник на Военна академия „Георги Ст. Раковски”. Основният доклад, на тема „Първата световна война и България през 1916 година” беше изнесен от акад. Георги Марков. От София на 5 октомври тръгнаха три лъча, като в следващите два дни пленарните заседания бяха изнесени в Благоевград, Тутракан и Добрич.
В Добрич, в дома-паметник „Йордан Йовков”, бяха осъществени три тематични панела с модератори проф. д.и.н. Антонина Кузманова, проф. д.и.н. Калчо Калчев и доц. д-р Цветолин Недков. Участниците тук бяха от България, Молдова, Украйна, Сърбия, Русия, Черна гора. Официални гости на откриването в Добрич бяха генерал-майор Тодор Дочев и заместник-началникът на администрацията и логистиката на Военната академия полк. д-р Стоян Стаматов.
Изнесените доклади бяха изключително интересни и на много високо ниво, като тук ще посочим само някои от тях. Полк. проф. д.в.н. Димитър Недялков разви темата за българското въздухоплаване и авиация през 1916 година. За премълчаната история на сръбската доброволческа дивизия в Добруджа говори проф. д.и.н. Светлозар Елдъров. Проф. д.и.н Калчо Калчев се спря на един епизод от българо-турското военно сътрудничество на Добруджанския фронт. „Бесарабските българи и Първата световна война” бе темата на доклада, изнесен от проф. д.и.н. Николай Червенков от Молдова. Ядранка Селханович от Черна гора разгърна въпроса за отражението на 1916 г. върху окончателната съдба на Черна гора. Джордже Стошич от Сърбия говори за сръбските войнишки паметници в България от времето на Първата световна война. Доц. д-р Венцислав Димов направи преглед на песенните паметници за войната в Добруджа.
Докладът на доц. д-р Василий Каширин от Русия беше на тема „Руските войски в боя при Добрич на 5 – 7 септември 1916 година”. В заключението си доц. Каширин наблегна на съвременните посоки на взаимоотношенията между участниците в Първата световна война, които трябва да се основават на взаимно уважение и обединение на народите ни.
В конференцията имаше и разградско участие. Докладът „Съвременни интерпретации на последици от военновременни събития” на Нели Николова от Регионалния исторически музей, чрез личната история на един войник беше в подкрепа на тезата, че в съвременния свят в съзнанието на хората границите падат, тъй като се оказва, че в следствие на събития по време на войната, днес неговите наследници /които живеят в Разград/, имат родственици във Франция.
При закриването проф. д.и.н. Антонина Кузманова даде висока оценка на проведения научен форум. Тя подчерта, че историографията никога не може да бъде изчерпана, винаги ще има различни гледни точки, но призова чрез гласа на участниците в конференцията да бъде чут апелът, както за пазене на паметта, така и към разбиране на уроците на историята. За България Голямата война е низ от военни победи, но дипломатическо поражение. Няма българин, който по един или друг начин да не е засегнат от войната. И т. нар. „победители”, и т. нар. „победени” – всички губят! Затова „по-добре лош мир, отколкото добра война”.
Докладите от конференцията ще бъдат издадени в сборник.

Нели НИКОЛОВА

„Един мъж да остане на земята, не бих го взела за мъж…”

Годишнината от Шипченската епопея е добър повод да си припомним ентусиазма и въодушевлението на онези българи, които се стичат доброволно в онази военна част в състава на Действащата руска армия, наречена Българско опълчение, за да се сражават за Освобождението на България. Тя е най-ярката изява на националноосвободителното ни движение по време на Руско-турската война 1877 – 1878 г. Историята ѝ започва още през есента на 1876 г. В полза на тази идея действат БЦБО, Одеското българско настоятелство, Славянските комитети. Всъщност окончателното решение е взето от руския император Александър II на 13 ноември 1876 г. /стар стил/. На 17 април 1877 г. /пет дни след обявяването на войната/ е издадена императорска заповед и са етвърдени „Правила за създаване на Българско опълчение”.
Основната задача на опълчението е да оказва съдействие на руските войски, като поддържа реда в освободените земи. В Кишинев е сформирано ядрото на опълчението от около 700 души, наричани първоначално „Пеши конвой на главнокомандващия”. В Кишинев, а по-късно и в Плоещ, където е преместен лагерът на Българското опълчение, са сформирани 6 опълченски дружини с обща численост 7440 души. Началник на опълчението е ген. Столетов. На 6 май 1877 г. тържествено е връчено Самарското знаме, дар на Българското опълчение от жителите на гр. Самара.
Българското опълчение е включено в състава на Предния отряд на Руската армия. На българска земя са сформирани нови 6 дружини /т.нар. втора серия/ и конната сотня. След боя при Стара Загора Предният отряд е разформирован, а Българското опълчение влиза в състава на Южния отряд. Бойната летопис на Руско-турската освободителна война отрежда достойно място на доблестните български опълченци. В хода на Шипченската епопея през август 1877 г. българските опълченци се сражават с необикновено себеотрицание в името на така жадуваната свобода.
От Разградския край доброволците са разпределени във всички дружини на опълчението: 1 дружина – 9 участници; 2 дружина – 3; 3 дружина – 11; 4 дружина – 12; 5 дружина – 10; 6 дружина – 10; 7 дружина – 2; 8 дружина – 4; 9 дружина – 1; 10 дружина – 2; 11 дружина – 1; 12 дружина – 2 и в конната сотня – 1. Някои от опълченците по време на бойните действия са приведени в други дружини. Своя принос за националното освобождение дават 68 доброволци от Разградския край. В сраженията 2 от тях са убити, а други – ранени. За проявен героизъм и мъжество опълченците от Разградско са наградени с различни воински отличия, включително и най-високите.
Проучванията за опълченците от Разградския край са публикувани в справочника „Опълченци от Разградско” с автори Елена Иванова, Маринка Гочева, Йордан Гиндузов, издание на Разградския исторически музей. От тези проучвания става ясно, че повечето от опълченците ни са участници в 1-вата серия дружини, проявили истински героизъм в боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново. Сред тях са имената на Антон Йорданов, Николай Стоянов, Илия Трифонов, Иван Колев, Николай Пенов, Георги Халачев, Антон Стоянов, Атанас Рядков, Константин Иванов, Геро Василев, Николай Петов, Неделчо Тодоров, Атанас Колев, Петър Рошков, Георги Стоянов, Ганчо Николов, Петър Иванов, Доси Добрев и много други.
Тук ще ви разкажем за един от тях – Пенчо /Петър/ Мянков /Янков/ Молдованов.

* * *
Роден в гр. Дряново около 1846 г. в занаятчийско семейство. Доброволец в Сръбско-турската война от 1876 г. В списъците на опълченската дружина е записан: Петър Янков от Дряново. Унтерофицер, 3 дружина, 4 рота, постъпил на 28 април 1877 г. Приведен в 9 дружина, 1 рота. Произведен на 16 юли 1877 г., приведен в 3 дружина, 3 рота на 6 февруари 1878 г. В отпуск от 12 април 1878 г. до 22 април 1878 г. Уволнен на 29 април 1878 г.”
penco1След края на войната се завръща в родния си град. Към 1890 г. се преселва със семейството си в Добруджа. Купува къща в с. Тетово, Разградско. От 1891 – до 1895 г. живее в гр. Балбунар /дн. Кубрат/. Работи като чиновник в земеделската банка. Две години е и училищен настоятел в града. През 1895 г. се установява в с. Месим махле /дн. Мъдрево, Кубратска община/. Купува ниви, отваря бакалница. Занимава се с мутафчийство /обработване и тъкане на козина/.
След Първата световна война живее в Тетово, тъй като с. Месим махле остава под румънска власт. Умира през 1929 г. в Тетово. Погребан е в двора на църквата.

Неговата вълнуваща лична история е влязла в сюжета на разказа „Присмяла му се” в сборника с разкази със заглавие „Фатиге” на Стоян Шиклев. /БИБ, „Избрани страници” – София, 1938 г./. Семейната снимка, както и сборника, ни предостави неговият внук – Стоян Ганев. Правописът и стилът от оригиналното издание са запазени.

ПРИСМЯЛА МУ СЕ

Вървят в прави редици запъхтяни войници по прашните улици на дълбоко провинциален градец. Песните им се подемат от една рота в друга.
Всичкият прах като че ли се беше натрупал по ботушите и сивите шаячни дрехи на войниците. Устата им зажадняли за вода, чакаха с нещо да се понаквасят.
Всички жители на града се бяха натрупали по тарабите на големите заградени дворове. Можеше да се наредят всички от семейството и все пак щеше да има място за още много други любопитни, защото там дворовете не са тъй малки, тесни, както в големия град.
Такава дълга броеница от хубави моми имаше и пред двора на Кескин Пенчо. Те се подиграваха, закачаха се с минаващите войници.
У …че големи ботуши има оня, русия.
Ами я гледай онова джудже, потънало в шинела си.
Ружо, Ружо… гледай оня, едва си влачи шкембето. Ха… ха… ха… – подземе се веселият смях на безгрижните моми.
Само Мария мълчеше. Тя, седнала на последната черга на земята, на един малък чекрък навиваше масури, за платното, което майка ѝ тъчеше за прикя.
Ти защо не дойдеш да ги гледаш, ма Марийо? Не ти ли харесват?
Та какво ще им гледам, войници.
Да се посмеем ма … стига си била такава. Тю … днеска са тука, утре ги няма. Я ела, ела…
Мария не можа да устои на изкушението, което ѝ предлагаха другите и другарките ѝ не видяха кога се залепи на стобора. Така момите наредени отстрани приличаха на накацали ластовички по телеграфна жица. Белите им забрадки се виждаха отдалече.
Дълги редици от войници, наредени по четирима, продължаваха да маршируват по улиците и тропотът на подковани ботуши, като ехо, се разнасяше из целия Балкан.
У … вижте, вижте оня. Боже! … какви дълги мустаци има – се провикна високата Мария.
Колкото боя ми. Господи, един мъж да остане на земята, не бих го взела за мъж.
От вика на Мария всички войници се обърнаха към Пенчо Молдована и започнаха да го закачат.
Молдован, в твоята градина ли ги хвърлят тия? Би ли я залюлял на направената люлка от мустаците си? – Така смехът и закачките се предаваха от редица на редица на разпуснатите войници, които имаха „свободно”и можаха да гледат на всички страни, едва влачейки изморените си крака.
Мари Марийо, какво направи? – Чуха те всички.
Защо ме извикахте я … хубаво си бях поседнала, ама вие като казахте гледай, та гледай, на сега видяхте ли? – и засрамена наведе глава над чекръка, на който продължаваше да навива масури.
Нищо, нищо ма… де ще те срещне той вече, мина и замина.
Успокоена, Мария продължи с тих разтреперан глас:
Ама не съм ли права? Видяхте ли оня дългия какви мустаци имаше? Отзад на главата му могат да се вържат. На, там ми се спряха очите, затуй не можах да не извикам. Пък най-сетне и за пръв път виждам такова чудо. Нямам ли право да се посмея, а? … Ха … ха … ха …
И всички едновременно се засмяха и като че ли с това оправдаваха напълно Мария. Тя си вдъхна и високо запя една песен, която току що беше съчинила:
Недай, Боже, да ми се падне,
такъв с големи мустаци
сред бял ден по пладне
с тях ще помета
градските сокаци…
Ха … ха … ха … И смехът на момите не стихваше.

 

* * *
Свечеряваше се. Тропотът на ботуши се чуваше из далече. Всички се разотидоха. Мария остана да разчисти двора. По-после, пременена, седнала на боядисаните с бяла вар стълби пред тяхната къща, чакаше нетърпеливо своите дружки, които по уговорка щяха да дойдат, за да отидат на чешмата за вода.
През всичкото време Мария мислеше за оня войник, с дългите мустаци и не можеше да се успокои, че беше го обидила.

 

* * *
Войната се прекрати. Завърнаха се всички мъже по домовете си. Мария също посрещна доволна баща си. Други плачеха, защото бяха загубили на бойното поле свои близки.
Бащата на Мария не можеше да й се нарадва.
Голяма мома си станала, Мария… Трябва да те женим вече.
А бе, станала тя… ама да знаеш къде ѝ хвърчи акълът – се обади майка ѝ. По Горановия нехранимайко, ама да видим къде ще му излезе краят.
Никакъв Горанов син. Ще си намерим ний момче да ѝ е прилика, да ни е здрава момата, рано е още да мислим за сватба. Кака ѝ най-напред трябва да наредим, че тогава нея.

* * *
Минаха няколко месеца, откакто бе свършила войната. Един ден Мария, седнала на одъра в тяхната голяма къща, кроеше нещо. Всички свои премени тя сама шиеше, защото беше много похватна. По едно време се зачу кучешки лай. Мария се обърна към пътната врата и видя отдалече, че идват Ружа, Цанка и Тинка.
Гласно, едновременно и трите приятелки говореха нещо, но тя не можеше да ги разбере.
Какво се е случило ма? … че толкова сте се ухилили.
Какво ли? Чувай, оня е дошъл в града.
Кой ма… – на Мария нито за миг не ѝ дойде на ума за кого става дума.
Оня, мустакатият. С цивилни дрехи, да го видиш какъв е хубав. Търси вашата къща.penco2
Мария се изчерви … И нервно продължаваше да крои нещо на една тънка материя. Сърцето ѝ затуптя от страх размесен с неизвестност. Нищо нямаше, а трепереше, като че ли предчувстваше нещо, което щеше да се случи с нея. Заедно всички излязоха весели и радостни на улицата, само Мария мълчеше и тревожно изживяваше всичко.
Пенчо Молдованов с тежки и бавни крачки, воден от кръчмаря Колю Куцото, се запътиха към дома на Пенчо Кескиня.
Захлопаха тревожно на големите пътни порти на Кескиновия дом. Кучетата се разлаяха, а Мария отвън двора гледаше като занемяла и какво ли не ѝ идваше на ума. Дали няма да се оплаче на баща ѝ, че като е минавал есенес, тя му се е подиграла. Дали е чул всичко … Боже … Ружо, какво направих – и тя силно се притисна в приятелките си.
Не бой се, Марийо, не бой се. Той да не е дете ма! Какво се страхуваш. Може да е някой търговец, щом пристига с Колю Куцото, може и вина да прекупува. Вашите вина нали не сте ги продали?
Не сме.
Е! Тогава … за туй идва, за туй …
Всички приятелки продължаваха да я успокояват, като измисляха най-различни поводи за идването на новия посетител. Не смееха да оставят Мария самичка. Тя се страхуваше да се прибере, чакаше да излезе гостенинът от тях, за да се прибере, защото се страхуваше от баща си. Той винаги ѝ казваше да не се присмива на хората, а тя какво направи: присмя се и то на един войник.
Мария по-късно реши да отиде у лелини си. Там тя научи, че годежници са дошли у тях и не можеше да повярва. Годежници за нея. И то кой – оня, дългомустакатият.
Тя не можеше да разбере какво става с нея. Как ли ще може да го върне? До сега връщаха всички Мариини кандидати под предлог, че по-голямата ѝ сестра не е женена още. А сега, ето, Мария е вече мома за женене. Кака ѝ отдавна задомиха.
Бащата на Мария даде веднага положителен отговор. Той добре познаваше Молдовановския сой и без да мисли повече, за благото на своето чедо, веднага се съгласи. Уговориха и сватбата. Лесно се женеха тогава младите. Щом старите са съгласни, младите трябва да се покоряват.
Кой баща мисли лошо на детето си?! Кескиня увещаваше малката си дъщеря, като забелязваше, че тя протестира и е недоволна. Мария си легна разплакана. Отначало тя не се съгласяваше, но после, по настояването на всички роднини, отстъпи. Пък и от друга страна Молдованеца не ѝ се видя толкова суров и тежък, колкото тя мислеше. Напротив, сега на нея ѝ се стори, че той е добър, отстъпчив.
Богат е – казваше баща ѝ. – Няма от нищо да те лиши. А Горанов Петко, какво може да ти даде? Този човек службата си е изкарал, работа има, а твоят хубостник – нехранимайко, яде наготов парите на баща си.
Как всичко се нареди, сама Мария не знаеше. Докато се опомни, всичко беше свършено.
Ти ме подигра – каза Молдованеца на Мария. – Не се разсърдих. От него ден за тебе закопнях и ето на, сега … доволен съм, че те спечелих. Един мъж да остане на света, казваше ти, пак не би се оженила за мене, а виждаш ли? … От толкова мъже пак на мене си била обречена.
По-късно една хубава кола, впрегната с два големи алести коня, отнасяше младоженците към селото на Молдованеца, а звездите отгоре потрепваха от всяко тежко удряне на конско копито.

Материалите подготви: Нели НИКОЛОВА, РИМ – Разград

1 2 3 5