Архив: Статии, коментари, анализи

„Знатният род Първановци от село Горно Церовене” – едно издание с принос и към националната ни история

Младият изследовател – генеалог Димитър Церовски събира в книга историята на Първановия род от Монтанското село, който е свързан и с Разградския край, а и с националната ни история

Младият изследовател – генеалог Димитър Церовски събира в книга историята на Първановия род от Монтанското село, който е свързан и с Разградския край, а и с националната ни история

Съвсем наскоро излезе от печат едно неголямо като обем, но много интересно и богато като съдържание издание със заглавие „Знатният род Първановци от село Горно Церовене”. Книгата съдържа мемоарите на Милка Апостолова, затова и името й стои като автор. Съставител е Димитър Церовски – краевед, изследовател – генеалог. Самият той по майчина линия е с родов корен от Горно Церовене, община Монтана. Роден е през 1985 г., а интересът му към родовата история датира от 1998 г., т.е. от 14-годишна възраст, което е похвално. Това е третата издадена му книга, преди нея има още две – „Нашите потопени живовски корени” /2012 г./, „Горноцеровските ни предци” /2013 г./. От 2005 г. членува в Дружеството на краеведите в гр. Монтана и участва активно в неговите четения. От 1999 г. той е постоянен дарител на Историческия музей в родния си град и заслужено получава благодарствени писма от Регионалния исторически музей – Монтана, от Научния архив на Института по етнология и фолклористика при БАН. Хобито му е краеведската и генеаложката научно-изследователска дейност.

Интересът към подобен род проучвания у Димитър Церовски се поражда от семейните предания, които му разказва баба му. По-късно има вече и публикации в местния печат, в списание „Будител”, в списание Родознание – Генеалогия”. Участвал е в документални филми за село Живовци, работил в ТЕМП – в траколожка експедиция за могилни проучвания.

Михаил Петров /1867 – 1944/

Михаил Петров /1867 – 1944/

В предговора на изданието сам той разказва как е попаднал на историята на рода Първановци. Когато през лятото на 2015 г. пребивавал в с. Горно Церовене, един ден вкъщи дошли неговите съселяни дядо Езекия Николов и Ботьо Павлов и тъй като за жителите на селото не е тайна, че той се интересува и проучва историята на селото и родовете, му донесли една голяма тетрадка.

Разказали му, че Милка Даскалицата е описала историята на нейния род Първанови и най-вече на нейното семейство. Името ѝ е отдавна познато на Церовски, както и родът ѝ. След известно време тръгва по следите на тетрадката, като стига и до личния архив на Милка Апостолова, в който открива интересни стари семейни фотографии и лична кореспонденция. Синът ѝ инж. Бисер Ценков радушно приема предложението му да бъдат издадени спомените в книга. В изданието съставителят е добавил и някои приложения, като лична кореспонденция, две кратки статии за по-известни членове на рода, а също и доразвива родословието на Първановия род. И всичко това е в резултат на нови проучвания и връзки. Голяма част от потомците на рода са разпръснати из различни краища на България, както и в чужбина. Общият обем на книгата няма и сто страници, но съдържа много интересна и ценна информация.

Пенка Камбосева /1873 - 1935 г./

Пенка Камбосева /1873 – 1935 г./

Авторката Милка Апостолова е започнала да пише „Родова книга на нашия голям и знатен род Първановци от с. Горно Церовене, Фердинандско” през далечната 1986 г. Както сама отбелязва, целта ѝ е „да предам на поколенията на моите деца и внуци примера на деди и прадеди”. Книгата е структурирана в две части, като в първата част са предложени записките на авторката Милка Апостолова за рода Първановци, а във втората част съставителят Димитър Церовски предлага на читателите богат документален материал, който обогатява историята на рода. Използвал богат набор от допълнителни извори и източници от личен и официален произход.

От този род са търговци, земеделци, учители, лекари, икономисти, инженери, От този род са Гоцо Първанов – народен представител в Третото Обикновено народно събрание, избран от Фердинандска /Монтанска/ околия; Гоцо Петров – юрист, убит по време на Първата световна война; летецът – изтребител Богдан Илиев, офицер, подполковник, кавалер на „Орден за храброст” и на орден „Александър Невски”. От този род е Михаил Петров – офицер, чиято кариера го изпраща в Североизточна България и в Разград, където свързва живота си с Пенка Камбосева, майката на бъдещия министър-председател на България Иван Багрянов.

Петър и Ината Първанови

Петър и Игната Първанови

Авторката на мемоарите Милка Апостолова е родена на 28 април 1909 г. Основното си образование получава в родното си село Горно Церовене, а гимназия завършва във Фердинанд. Две години учи и в Педагогическото училище в Лом. Завършва през 1929 г. и е назначена за учителка в родното си село в началното училище. Има богата и интересна биография, учителствала е и в Македония. През целия си живот е отдадена на училищната и обществената работа, което за нея е дълг и чест.

Родословната книга на своя род тя започва да пише на 77 –годишна възраст, с желанието да предаде на потомците примера на деди и прадеди. Завещава книгата да се предава на първородния син от нейните потомци. Заветите е формулирала в пет пункта:

 

1.Научете децата, додето са живи, да живеят сговорно.

2.Да знаят, че знанията се придобиват на младини с труд и чест

3.Без покрив и без стреха в живота да не остават.

4.Да обичат земята и да я пазят.

5. Родината е втора майка на човека.

* * *

Надгробният паметник на Игната и Петър Първанови в с. Горно Церовене

Надгробният паметник на Игната и Петър Първанови в с. Горно Церовене

Родът Първановци води своите корени от далечното село Росомач, сега на територията на Сърбия, където по време на турското робство живеел Станул с жена си Минка. Интересна е причината, поради която се налага преселването. Един ден у тях отседнали еничари. Дядо Станул скрил другите деца, а малкият Първан останал да прислугва. След голямата гощавка домакинът изважда кесията, за да плати зъбния данък на турците. Те обаче отказали да вземат бакшиша и казали, че искат да вземат с тях в Анадола малкия юноша Първан. И го грабнали на конете си. Не се знае колко години е прекарал той там, но след време намира начин да избяга от лагера и се настанява като слуга в една аптека в Цариград /Истанбул/. По време на престоя си там изучава лековитите билки и става знахар. Узрял вече, се връща в Росомач. Бил бунтар. Но тъй като турците го откриват, той се принуждава да търси друго убежище. Така се преселва в с. Горно Церовене. По това време местността била гориста и откъсната от пътища. Тук той създава свое семейство и слага началото на големия Първановски род. Родили му се седем деца: Станул, Мито, Илия, Петър, Иван, Гоцо и Минка. С наученото билкарство станал знахар билколечител.

Един от синовете му – Петър Първанов се оженил за знатна девойка от с. Чемиш, на име Игната. Тя по рождение била дъщеря на „кнез”, затова и я наричали Княгинята. /По западните български територии, както и в Сръбско, по време на османското владичество думата „кнез” има значения на селски велможа, първенец, значение, близо до това на думата „кмет”, в наши дни се доближава повече до функциите на областен управител/. А тя – висока, стройна, фанатично чиста, с висок интелект, грамотна, знаела много народни песни и приказки. В себе си носела борческия и патриотичен дух на баща си. Била член на революционния комитет на Васил Левски, образуван в Горно Церовене. И когато Апостолът бил в Лопушанския манастир, дошъл и в селото да проведе събрание. В комитета била цялата Първановска фамилия, а по време на заседанието баба Игната с пушка в ръка била часовой.

Петър и Игната Първанови имали шест деца, на които дали солидно образование. Едно от тях е Апостол – бащата на Милка Апостолова, авторката на мемоарите. Тук ще обърнем внимание на две личности, описани в книгата, които са свързани с историята на Разград – Михаил Петров и Иван Багрянов. Михаил е другият син в семейството, който е офицер, чиято военна кариера го отвежда в Североизточна България и … в Разград. Тук той се жени за Пенка Колева Камбосева /1873 – 1935 г./, която вече е загубила първия си съпруг Иван Димитров Багрянов през 1893 г. и с който имат син – бъдещият министър на земеделието и министър председател на България Иван Багрянов.

Писмо от Иван Багрянов до близките му в Горно Церовене

Писмо от Иван Багрянов до близките му в Горно Церовене

В мемоарите си Милка Апостолова описва Пенка Камбосева като жена с високо образование, свирела на пиано, наследница на много земя и майка на Иван Багрянов. А за Михаил разказва, че във времето, когато била учителка в родното си село, заедно с първия лекар там открили трапезария за бедните ученици и един от тези, които се отзовали на молбата да помогнат с парични средства, бил Михаил Петров. А доведеният му син Иван Багрянов, авторката на спомените описва като една изключителна личност. Тя дава биографични данни за него, но и разказва за срещите му с нейното семейство в село Горно Церовене, за разговорите му с баща ѝ Апостол. А с милите жестове, които прави, Иван Багрянов засвидетелства любов към техния род.

Като министър на земеделието Багрянов идва в Горно Церовене и в общината организира малка приемна, за да изслуша молбите на хората. Милка Апостолова го описва такъв, какъвто е останал в нейните спомени:

Какъв беше Багрянов като човек? Среден на ръст, със сини очи, леко пречупена коса, енергична походка, мъжествен аристократ. Това обаче не попречи да бъде естествен, неподправен, достъпен за всички. Той хранеше силна любов към хората и живота. Личност, която излъчваше светлина и с това омайваше всички. Като нежен лъх той допираше до тях. През Първата световна война по време на отпуска си идва в с. Горно Церовене да види дядо си Петър и баба си Игната Първанови. Най-напред се отбива в кръчмата на моя дядо по майка ми, дядо Пенчо Попов, сяда на пейката и заговаря с хората. Разказва им за войната, за фронта, за всичко, свързано с войнишкия живот. Питат го церовчани: „А ти, сладкодумно, чие дете си?” Той отговаря: „Аз съм внук на дядо Петър Първанов.” После отива у дома. Вечер до късно седи на трикрако столче и разговаря с дядо и баба.

Багрянов беше обаятелна личност. До болка го болеше за утрешния ден и за България. Беше образ, който те държи в плен, топъл, живеещ за другите.”

Михаил Багрянов /1934 - 2013 г./

Михаил Багрянов /1934 – 2013 г./

На следващите страници авторката на спомените разказва за сина му – Михаил, който има две деца. След събитията от септември 1944 г. семейството се изселва от Разград и отива в Шумен. Там е къщата и имението на майка му Емилия.

* * *

Специалисти от Регионален исторически музей - Разград при семейство Багрянови в имението им в с. Исбул, Шуменско - 2009 г.

Специалисти от Регионален исторически музей – Разград при семейство Багрянови в имението им в с. Исбул, Шуменско – 2009 г.

Втората част на изданието съдържа приложения, които включват кратко родословие на рода Първанови, кратко родословие на рода Кръньови, автобиография на Апостол Петров Първанов, биографични текстове за Гоцо Петров и Гоцо Първанов Станулов, както и семейна кореспонденция, факсимилета на документи и фотографии. Похвално е, че съставителят не се ограничава само с публикуване на спомените на Милка Апостолова, а доразвива и дообогатява информацията. За което пък той самият прави много нови проучвания, включително и създаване на нови връзки. По този повод се свърза и с наследниците на Иван Багрянов /респ. Михаил Петров/ в Шумен, а също и с Регионалния исторически музей в Разград. Така изданието оформя своя принос в няколко посоки – като „поредната тухличка в надграждането на местното краезнание, принос към историята на Монтанския регион”, но така също и към историята на Разград, към исторически личности, свързани с града ни. А в по-широк план – и с националната ни история.

Нели НИКОЛОВА – Регионален исторически музей, Разград

Три годишнини на симфоничната музика в Разград

155 години оркестрова дейност в Разград, 95 години от създаването на симфоничния оркестър и 70 години от одържавяването му. Това са трите годишнини, които се навършват през 2017 г., свързани с музикалното дело в Разград. виж още …

Здравеопазването в Разград – първи стъпки, традиции и успехи

Непосредствено след Освобождението на България от Османско владичество (1878 г.) руската военна медицинска служба поставя основите на постоянно болнично заведение в Разград. виж още …

Освобождението на Разград и първите паметници на признателността

Потушаването на Априлското въстание през 1876 г. поставя пред европейската общественост въпроса за положението на българите в Османската империя. виж още …

Италиански доброволци участват в боевете при Сливница през ноември 1885 г.

Набирането на доброволци в защита на Съединението през 1885 г. започва веднага след 6 септември. Идеята е да бъде даден отпор срещу очаквания опит на Османската империя да възстанови със сила автономията на Източна Румелия. В доброволческото движение се включват запасняци и младежи, които поради възрастта си или служебното си положение не са обхванати от обявената мобилизация, а също и много българи от земите под турска власт – Македония и Одринско, студенти от Западна Европа и Русия. Желание да участват на страната на българите във войната изявяват и много чужденци – италианци, хървати, румънци, руснаци.
За участието на италианския санитарен доброволчески отряд в Сръбско – българската война сведения дава полковник о.з. Иван Кр. Стойчев, чийто богат личен архив се съхранява в Държавния военноисторически архив – Велико Търново. На база на своите проучвания по темата, той разказва, че в България още преди Освобождението е имало голяма италианска емиграция, работеща по строежа и поддръжката на железните пътища. Към 1885 г. в София има значителна колония, стегната и дейна, засилена и с работници по линията София – Ниш.
slivПри избухването на войната се налага работата да се прекрати. Но отзивчивостта на италианците ги подбутва да образуват санитарен отряд и болница. Около 70 души доброволци се записват на драго сърце, като подписват на драго сърце декларации, искани от италианския дипломатически агент, че те няма да предявят никакви претенции за обезщетения и пенсии от страна на Италия към България, в случай на нещастие, и заминават за Сливница, начело с дружественото знаме. По дипломатически съображения, обаче, знамето е върнато наскоро след това.
Един санитарен отряд, воден от стария ветеран Франческо Рива, взема участие в боевете при Три уши – десния фланг на главната позиция при Сливница. Франческо Рива е и опълченец на Шипка 1877 г., носител на Георгиевски кръст, останал да живее в България. В този отряд участват още Морини, Анджело Фачиола, Антонио Маркони, Андреа Делашкиала, Евгенио Романо, Орсати Батиста и др.
В организацията по санитарната помощ близко участие взема дипломатическият агент граф де Зонас, награден с ордена „Свети Александър” – втора степен с мечове, д-р Йозеф Ваталино, получил също орден „Свети Александър” – четвърта степен, и неговата съпруга. Участие взема и Рикардо Тоскани, секретарят в дипломатическото агентство Пезаро и вицеконсулът – барон Е. Актон, удостоен със знака на военния орден „За храброст” – четвърта степен.
Между участниците е и Паскало Станино, бивш железничар, пенсионер, живущ в Русе. Италианският крал, от своя страна, награждава знамето на колонията със сребърен медал. От страната на герба се чете: „La valore civile”/ Гражданска заслуга/, а от другата страна надписът гласи: „A la bandiera de la società M.S. fra gli italiani in Bulgaria. Campi di battaglia di Slivnitza et Pirot – 18 – 19 novembre 1885” /На знамето на италианската общност в България. Бойните полета на Сливница и Пирот – 18 – 19 ноември 1885/.
Италианските доброволци оказват голяма помощ на българската войска. Със задружни усилия е отблъснато вражеското настъпление при Сливница. Така отбранителното сражение при Сливница влиза в българската военна история като забележителен образец на активна отбрана. Тази победа създава условия за преминаване към решително контранастъпление.
Въпросът за помощта на италианската колония не е изследван в неговите подробности. Много малко материали са запазени в тази връзка. Полковник о.з. Иван Кр. Стойчев говори за една само запазена снимка – от 6 / 20 ноември 1886 г., когато на този ден в София са раздавани медали на участвалите в Сръбско-българската война италианци. След Освобождението българите се стремят да заемат офицерските длъжности в Българската войска. През 1885 г. Арнолдо Валентини Кристияни, завършил подготвителното военно училище в Милано – инженерен отдел, подава заявление да бъде приет на служба като пионерен офицер топограф. Но по горните съображения, молбата му е отхвърлена.

Нели НИКОЛОВА

Никола Николов: Поискахме финансова полиция и станахме „агнешки главички“

В деня на балотажа за президент медицинският екип в една софийска болница се събрал пред телевизора да види на живо гласуването на премиера Бойко Борисов в Банкя. Припомням, че след вота той в отговор на въпрос на „Дневник“ каза пред медиите, че в никакъв случай няма да прави ново правителство, ако загуби избора, и добави: „Приятна игра на агнешките главички“, след което си тръгна. Като чула тези думи, една от сестрите в болницата ахнала: „Нима Бойко иска да каже, че сме като овце?!“, а друга й обяснила: „Не бе, иска да каже, че сме агънца“.
Това ми разказа моя близка като истински случай.
След Борисов негови министри в телевизионни интервюта заповтаряха, че кръгът „агнешки главички“ стоял в основата на нов политически проект, за което мощно пригласяха в публикации и медиите на Пеевски, и други жълти издания.
След изявлението на премиера с неясното за мнозина (както се вижда и от горния случай) подмятане за „агнешките главички“, с което смята, че уязвява евентуална идея за нов десен политически проект и предупреждава хората, свързвани в него, потърсихме Никола Николов. В медийните публикицации той е обявяван за лидер на кръга „агнешки главички“.

Николов е бивш депутат от СДС, председател на икономическата комисия на парламента от 1997 до 2001 г., и заместник-председател на същата комисия от 2001 до 2005 г. След като излезе от политиката се занимава с бизнес в областта на възобновяемата енергия, а фирмата, в която е акционер, работи в целия Европейски съюз. „Моят бизнес е далече от държавата и никога не съм участвал в обществени поръчки или в някакво друго предприемачество, свързано с държавата“, уточнява Николов докато обяснява какво прави в момента.
Николов разказа пред „Дневник“ как според него се е родила легендата за този кръг.

Няма кръг, а група от 22-ма активисти на СДС, които внесоха законопроект за създаване на финансова полиция и се противопоставиха на бизнес-крилото на Бисеров-Цонев в партията.

(Днес също малцина помнят, че Христо Бисеров и Йордан Цонев до 2001 г. бяха важни фактори в СДС, а след това преминаха в ДПС. Цонев и в момента е в партията, и внася закони заедно с Делян Пеевски, а Бисеров напусна ДПС буквално часове преди срещу него да започне разследване за пране на пари в края на 2013, по което беше оправдан това лято).

„Всичко започна края на 1999 г. когато 22-ма областни председатели на СДС и депутати, някои от тях председатели на комисии, внесохме проектозакона за финансовата полиция, който може и сега да се види в деловодството на парламента. Първи го подписа Найден Зеленогорски. По този закон дълго време работихме, той пренасяше опита на ФБР в борбата с корупцията по високите етажи.
Законът въвеждаше отпадане на давността за корупционни престъпления над определен праг, неограничена финансова отговорност на корумпирани политици ( вкл. семейство и близки) и възползвалите се от престъплението, отпадане на принципа за невинност при доказване на доходи и стандарт на живот. В заключение финансовата полиция (антикорупционният орган) може по всяко време през целия живот на един политик да изисква доказателства за доходи и съответства ли начинът на живот на тях.

След това настъпи скандал в ръководството на СДС и законопроектът не беше гледан изобщо, а медии, зад които стояха кръгове, заинтересувани да няма финансова полиция, измислиха „агнешките главички“, за да ни уязвят.

Резултатът от онези катаклизми в СДС е, че принудихме Христо Бисеров, Йордан Цонев и Камен Костадинов да напуснат СДС и да преминат в ДПС, където образуваха бизнес-крилото, което днес наричаме „модела Кой“, разказа 15 години по-късно Николов.

„Ние предотвратиме това да се случи в периода 1997 – 2001. Бяхме категоричните противници да се смесва бизнес и политика, тогава модерният термин беше клиентелизъм – и нашата група се обяви ясно против това. И нашата лична съдба – на хората от тази група, впоследствие показа, че никой от нас не е участвал в приватизационна сделка, нито в далавери и още тогава бяхме припознати като врагът на този модел.

Осъдих държавата за това че ми беше повдигнато обвинение от кликата на Филчев, като процесът продължи над 10 години. Тъй че опитът да бъде внушавано, че този кръг е политико-икономически, е абсолютно безпочвен. Напротив, опитът да се оправдават негодниците, възползвайки се от липсата на ефективна съдебна система, за да ги омърлят чрез медиите, е не от днес.“

По думите на Николов – днешният герой и герои, които говорят за „агнешките главички“, са наследниците на онези герои –

наследниците на модела „политика и бизнес в един възел“.

Аз имам своите въпроси към тях, чрез вас ги задавам, казва Николов: Когато ние изправяхме държавата на крака в края на 1996 – 1997 – 2001, когато създавахме законодателната рамка на приватизацията и законите, които правят банковата система непоклатима, за да се хвалят в момента с банкова стабилност – всичко това като законодателство сме го създали ние – всички депутати от ОНС, в онзи момент и питам сега този герой и неговите герои къде са били по онова време и какво точно са правили. Хайде да не забравяме кой кой е в нашата история. Къде бяха 1996 – 1997 г и преди това – по време на югоембаргото, когато се ограбваше държавата…“

Напомням на Николов, че финансовият министър Горанов ще извади тези дни анализ, който щял да покаже „всичко за приватизацията“.

„Да пише и изважда каквото намери за нужно в рамките на правомощията си – нито аз, нито тези които уважавам са участвали в приватизация извън правилата и закона“, отвръща Николов.

„Никога не сме яли агнешки главички“,

отговаря Николов на въпроса защо „агнешки главички“, кой го измисли.

„Ние наистина ходехме в ресторанта на ЦКС, но никога не сме яли агнешки главички. Това беше измислено от медии, а зад тях интереси, за да звучи и пикантно, и същевременно принизяващо и оскърбително.

„Но откъде невежият и простакът да знаят какво смволизира агнешката глава?“,
запита риторично Николов и обясни: агнешката глава е образът на жертвоприношението. В Стария завет, за да докаже силата на вярата си, Аврам е готов да принесе в жертва своя син Исак, любимото си дете, с което се е сдобил на преклонна възраст. Така се появява жертвеният агнец в Стария завет – символът на готовността да пожертваш нещо важно в името на своя идеал. За днешното ухо е високопарно, но тогава бяхме доста наивни провинциални момчета и вярвахме, че политиката е висше задължение за почтеност и себеотрицание. Отде неграмотникът да знае какъв символ е главата на жертвеното агне, когато е измислил да ни нарича така за да се подиграва…“
Питам Николов и какво е неговото обяснение за изваждането на тази митологема.

„Съветвам ги да не преиграват“

Обяснението според него е елементарно. Да бъде компрометирана всяка идея или проект, различен от модела на срастването на политика и бизнес, да се създаде интрига срещу изграждане на реална дясна алтернатива и реална дясна партия в България. Затова формулират кръгове – „агнешки главички“, „Капитал“, или демонизират други – „глобална България“ например.

„Които аз практически не познавам с изключение на Иво Прокопиев, с който сме от Разград и ми е приятел и е най-лесно да се направи удобна за пропагандната теза връзка. Но според мене тази паника и начинът по който се напрягат, по никакъв начин няма да им помогне, уверявам ги. Наследниците на модела „бизнес-политика“ си търсят белята като се закачат с нас. Министрите нито познават историята, нито разбират процесите, които са протекли и само гледат да се докаросат на началника си. Макар че началникът им много добре знае кои сме и за какво става дума. По-добре да се изправят пред очакванията на хората, да си признаят грешките и греховете и да се смирят по християнски, след като разберат какво е значението на агнешката глава. И да опитат да отправят към хората нещо разумно и почтено като послание, а не да ги облъчват с глупави интриги“, обобщи Николов.

За отношенията с Иван Костов: Всички допуснахме грешки

От дистанцията на времето – нашата група допуснахме тежка политическа грешка, като след загубата на изборите 2001 г. на последвалата национална конеренция на СДС подкрепихме не Катя Михайлова за председател, а Надежда Михайлова, казва сега Николов. „Очаквахме да има нова енергия за СДС. За съжаление последваха катастрофални събития за партията и се стигна до разцеплението, без да обсъждам сега ролите и приноса на всеки. Но Иван Костов си остава най-силният лидер на СДС и успешен премиер. Днес едни казват че той надничал зад гърба на Радан Кънев, други го виждат като подкрепящ ГЕРБ… Но Иван Костов си остава Иван Костов.“

Още за актуалната политическа ситуация: защо ГЕРБ изгуби доверието – обяснението е едно

Освен всички аргументи посочени от политолози, експерти, политици от опозицията, за краха на доверието в ГЕРБ има и един, който Никола Николов, наблюдаващ отдавна и отблизо политическите процеси, смята за особено важен:
„След местните избори в нито една община не беше възпроизведена коалицията управляваща държавата и това се случи по вина на ГЕРБ. Предпочетоха тематични безпринципни мнозинства, защото се плашеха от коалиционен контрол и естествено поеха целия негатив от управлението и на общините. Няма как да обясниш на гражданите (а те са най-близо до местната власт) защо фирма от Благоевград санира в Разград, а разградската във Видин, видинската в Бургас и т.н. Обяснението е едно: корупция.“

Петя ВЛАДИМИРОВА
Dnevnik.bg

Пускането на първата у нас железница от Русе до Варна на 7 ноември 1866 г. – началото на железопътното дело в България

Когато през октомври 1864 г. в Русе идва новият валия Мидхат паша, се създава впечатление, че той бездейства. Но от следващата година първата стъпка, която предприема, е строителството на железен път – “нещо ново и на голяма почит в Турция”. В своята същност това е част от разработената след Кримската война 1853/56 г. програма на турското правителство за изграждане на имперска транспортна мрежа. Тъй като войната показва на Османската империя колко изостанала е тя в сравнение с другите европейски страни, особено по отношение на комуникациите. Така още по време на войната е замислено строителство на железопътна мрежа в европейската част на Турция – да бъдат прокарани три жп линии, една от които с крайни точки Русе и Варна. /Другите две са: Цариград – Белград и Одрин – Провадия./ На 1 септември 1861 г. е издаден султански ферман за построяване на линията. Но тъй като веднага не се намира фирма, която да започне строителството, делото се забавя.
Една от идеите е да се осигури отбраната на империята с оглед на традиционната вражда с Русия. Поради бедната държавна хазна строителството на линията Русе – Варна е отдадено на концесия на акционерни дружества или компании при задължително държавно участие. Строителството на линията е дадено на английска компания, ръководена от братята Хенри и Тревор Бъркли. Компанията получава концесия за 99 години и на 21 май 1864 г. е даден стартът на начинанието. Първата копка е направена от русенския валия Ариф паша.
14799020_1087047264746077_641291451_nСтроежът започва едновременно от двете крайни гари. А когато валия на Дунавския вилает става Мидхат паша, работата се ускорява. Едновременно се правят и приемните сгради на двете крайни гари и спирките по трасето.
За експлоатация на пътя Мидхат паша иска да бъдат поръчани 30 локомотива. Поради земеделския характер на областта, откъдето минава пътят, той иска и 500 товарни вагона, от които 300 да бъдат устроени за товарене на жито. За возене на пътниците иска 25 третокласни, 10 второкласни, 5 първокласни и 10 смесени с първа, втора и трета класа каруци. Иска един модерно обзаведен и с удобства салон за султана. С първокласните каруци и салона се предвижда да съставят правителствените и височайшите влакове – както в напредналите държави.
След осигуряването на поръчките за машини и вагони Мидхат паша обещава на англичаните да осигури голям брой работници, като има предвид ангариите . През 1865 г. това дава голям напредък на строежа.
Пускането в действие на първата у нас железница от Русе до Варна на 7 ноември 1866 г. бележи началото на железопътното дело в България. Впрочем откриването на пътя е определено за началото на месец октомври 1866 г., но поради факта, че в разстояние от 3 километра към Каспичан още не са положени релсите, то се отлага. Фактически първото пътуване без прехвърляне на Мидхат паша по дългата 233 км линия на 7 ноември 1866 г. отбелязва, че пътят е открит за народа. По времето на откриването освен двете крайни гари има и още осем спирки: Червена вода, Ветово, Разград, Дущубак /Ясеновец/, Кайнали дере, Каспичан, Провадия и Гебеджек /Белослав/. Много скоро след това, обаче, започват катастрофи и хората нямат желание да пътуват с железницата. Освен произшествията с дерайлиранията, незащитените с мрежи комини на локомотивите създават и други проблеми – опожарени са стоки, бали памук, слама. Мидхат паша е принуден да затвори временно пътя до отстраняване на недостатъците. След завършването на железницата е публикуван и “Законник за управление на железните пътища” /1867 г./
14800991_1087047031412767_2118742953_nЛошо е състоянието и след Освобождението. Железопътната компания обслужва линията със стари и негодни локомотиви и вагони. В общи линии османското владичество оставя крайно примитивен транспорт. По тази причина е необходимо да се отделят значителни средства за изграждането на железопътна и шосейна мрежа. Линията Русе – Варна през 1878 г. е собственост на английско дружество и след дълги преговори е откупена от държавата през 1887 г. за 44,5 млн лева, като тази сума не съответства на фактическата й стойност и нейния подвижен парк. Заради това плащане правителството е принудено да сключи първия си външен заем от Англия.
През 1879 г. бр.176 на в. “България” /19 юли 1879 г./ съобщава, че между сръбските делегати и виенското правителство е станало дума за член от Берлинския договор, който е внесен по желание на австрийското правителство и според който “правенето на бъдeщите железници в Северна и Южна България, както и в Сърбия, да се предаде на г. барон Хирша” – международен спекулант, създател на Компанията на източните железници. В България неговото име не се ползва с особено добра репутация и българите възлагат твърде малко надежди за “построението нашите железни пътища”.
14800813_1087047168079420_1843839148_nВ същия вестник се изнася информация за локомотивите и вагоните с цел правителството да знае за управлението на Разградската железница. През 1867 г. са доставени две машини, които обаче са много стари и са преправени в Англия. Едната много скоро е извадена от употреба, а другата е използвана само за малки товари. От Белгия са донесени 8 машини и още 8, доставени от Англия, които са употребявани за превозване на пътници. Някои от тях преди това англичаните са отстранили като непотребни, тъй като от огъня има пръснати стени. Две от машините са се ударили през нощта на 1 януари 1879 г. и вече не могат да бъдат действащи. Пукнати тръби, повреден котел, счупени парни цилиндри – проблемите са много. Например машина № 290 е изхвърлена от работа в Англия, а в България работи от 1865 г. Тя не е подлагана на изпитание, а опасността от пръсване на котела е реална. Със същата машина през май 1879 г. от Варна до Русе пътува княз Дондуков. В участъка между Провадия и Шумен се пръскат двете тръби, вследствие на което влакът се забавя с повече от час. Князът в същото време спи и не разбира в каква опасност се оказва животът му, тъй като не е изключено и котелът да се пръсне.
Авторът на материала заключава, че в разградската железница има шест машини, които работят добре. Ако всички останали бъдат подложени на контрола, “не биха позволили даже да се изнесат от фабриката”.
Състоянието на вагоните не е по-добро. Дружеството има за военни влакове само 25 вагона трета класа, 9 вагона са втора класа, като всеки вагон може да побере 40 души, както и 7 вагона са “смесен клас”. За пренасянето на коне има 66 вагона, както и два луксозни.За пренасяне на военен материал има 66 “ловри” /отворени ниски вагони/ и 24 платформи, като всяка от тях носи по 5 тона. От наличните 286 вагона за пренасяне на жито 70 са счупени и не могат да бъдат използвани. Още повече, че машините и вагоните все повече се повреждат, а фабриката във Варна е затворена и работниците са разпуснати.
Авторът на статията заключава: “А с какво презрение и сан фасон се отнася целият железничарски персонал към публиката – за това не ще да се говори, защото всеки е можал да види със своите очи.”
До Освобождението в България съществуват две жп линии – Русе – Варна и тази от турската граница до Белово. Втората линия е откупена през 1908 г., докогато съществува като “чуждо тяло” в българската държавна железопътна мрежа. След 1878 г. изграждането на тази мрежа върви със сравнително бързи темпове. А през 1888 г., когато се създава БДЖ, започва експлоатацията на линията Русе – Варна и от българската държава. През 1900 г. дължината на жп мрежата в България достига 1261 км /без принадлежащите на Компанията на източните железници и на Турция 354 км линии в Южна България/. Но по относителна дължина на железопътните линии на кв. км. Страната ни все още изостава от по-старите европейски развити държави.

Нели НИКОЛОВА

Махмуд Мухтар Паша – горчивият анализ на една загубена война

Когато през 1912 г. балканските държави /България, Гърция, Черна гора и Сърбия/ се готвят за война с Османската империя и създават коалиции помежду си, тя се намира във вътрешно политическа криза – след неуспехи във война с Италия през юли 1912 г. младотурците са изместени от партията “Свобода и съгласие”/Хюрийет ве иттиляф/, която сформира правителство от опозиционните сили. То трябва да направи постъпки пред Великите сили да окажат натиск върху балканските държави, които се готвят за война. На 13 октомври 1912 г. съюзените балкански страни връчват нота, с която искат Портата да въведе реформи в европейските си владения. Пред заплахата от задаващия се нов военен конфликт на 18 октомври в Лозана е подписан мирен договор с Италия и османците окончателно изгубват Триполитания и Киренайка. Още същия ден балканските съюзници уведомяват, че се считат в състояние на война с Турция. Правителството на Ахмед Мухтар Паша подава оставка и е създадено ново, начело с Кямил Паша, което също провежда политиката на партията “Свобода и съгласие”. Османските въоръжени сили са в безпорядък. В редовете им се ширят партийни борби и противоречия. Когато съюзническото настъпление започва, войските търпят поражение по всички фронтове. Българската армия обсажда Одрин, печели битките при Лозенград и Люлебургас и излиза на Чаталджа. Македония е окупирана от съюзниците. Гърция стъпва на Крит и обявява присъединяването му заедно с няколко други егейски острова. Прекъсната е сухопътната връзка с Албания, която обявява независимост. За няколко седмици османците изгубват почти всичките си европейски владения. На 3 декември 1912 г. правителството подписва примирие с България.

muhtar 2Във фонда на Регионален исторически музей – Разград се съхранява една изключително интересна книга – “Моята дейност през Балканската война, 1912” на Махмуд Мухтар Паша, командващ тогава Втора източна армия в турската войска. Преводът е под редакцията на майор Д. Азманов, издание на печатница “Военен журнал”, София, 1913 г. Авторът е роден на 1 декември 1867 г. в Цариград и е син на бившия велик везир, наречен след Руско-турската война “Гази” /победител/. Изпратен в Германия, за да усъвършенства военното си образование, той е записан през 1887 г. като прапорщик в списъците на 2-ри Гвардейски пехотен полк. Завършвайки курса на военното училище в Мец, Махмуд е произведен подпоручик, като остава през следващите седем години в същия полк, напускайки го само временно, за да влезе във военната академия и да премине стажовете на Генералния щаб.
Завърнал се в Турция през 1893 г., той се отличава в Гръцко-турската война 1897 г. с верния си окомер. Лишен от коня си, убит под него, Махмуд Мухтар продължава пеша боя. Атаката е неуспешна поради некоординираност в действията на различните родове войски. В началото на войната султанът / Абдулхамид ІІ/ му забранява да се сражава, но той заминава по своя инициатива за театъра на военните действия. Турските военни историци дават висока оценка за участието му в тази война, за личния му пример като военачалник.
Махмуд Мухтар Паша е приемник на европейски идеи, заради което си навлича подозрения от страна на Хамидовия режим. Единствено благодарение на високото положение, което заема баща му, и на женитбата му с принцеса Нимет той успява да избегне заточението. След Младотурската революция от 1908 г. Махмуд Мухтар Паша може да даде свободен ход на своята дейност и да приложи военните си познания. /Дотогава е принуден да води живота на всички турски офицери, бездействайки в спокойните канцеларии или радвайки се на големите привилегии на високите длъжности.
През юли 1908 г., назначен за командващ на 1-ва армия, “по внушението от Махмуда царските принцове бидоха изтръгнати от харемския кеф, за да влязат във военните училища, та да поемат действителното командване на разните войскови части” – пише в биографията му Имхоф Паша.
В качеството си на началник на Илдъзката дивизия, той се вълнува от проблема с отсъствието на всякаква дисциплина и безредиците в личната гвардия на султана. С риск да се сблъска с установените дотогава обичаи, не се поколебава да предприеме енергични мерки. Заплашвайки на няколко пъти, че ще се оттегли от командването, Махмуд успява с енергията си да съкруши албанците и сирийците, като премахва привилегиите на тези войски и отстранява най-буйните между кадрите.
muhtarПрез април 1909 г. избухва контрареволюцията. Една от първите жертви на реакцията е Махмуд Мухтар Паша. Старотурците заплашват живота му. Нерешителността на министерския съвет става причина да бъде пропуснат удобният момент и войските преминават към бунтовниците. След като си подава оставката от командването, генералът преминава през редовете на размирниците. Със съдействието на приятели успява да избяга от Цариград в момента, в който бунтуващите се заобикалят къщата му. При ревизията на чиновете той е понижен в чин полковник, тогава напуска временно армията и е назначен за генерал-губернатор на Айдънския вилает /Смирна/. На тази служба Махмуд Мухтар Паша се отдава изцяло на възстановяването на реда, особено стараейки се да изкорени бандитството. Когато напуска длъжността, от шест банди /гръцки и турски/, вилнеещи из околността преди това, е останала само една, и тя наполовина.
Махмуд Мухтар е повикан като министър на флота в кабинета на Хак Паша. Произведен за втори път генерал, в продължение на една година силно се чувства неговата дейност във всички клонове на министерството. През 1912 г., при избухването на Балканската война му е поверено командването на Трети армейски корпус в Лозенград. Флотата е подготвена за нови военни действия, като всички годни параходи са поправени, купени са 66 нови кораби, като между тях е и първият “Дреднаут”. Тонажът на флотата е удвоен.
В биографичните бележки Имхоф Паша отбелязва, че държанието на Махмуд Мухтар като командир на Трети корпус е отлично, той е в действителност душата на всичките действия. “Не е той виновният, че усилията му не се увенчаха с успех, причините за поражението са независими от него, те бяха неведнъж вече коментирани от пресата…”
Тежко ранен при едно разузнаване, Махмуд Мухтар не успява да довърши изпълнението на плановете си. Лекуват го най-напред в германска болница в Пера, след което той се оттегля в палата си в Мода до окончателното си оздравяване. Владеещ отлично немски и френски език, Махмуд Мухтар Паша е написал няколко труда по въпросите на преминаването на Дунав, войните на баща му и укрепяването на Цариград. “Моето участие в Балканската война 1912” е един сериозен труд, тъй като авторът е участник във войната, свидетел и главно действащо лице в събитията. Съвсем естествено е присъствието на една пристрастна оценка. Но пък непосредствеността на впечатленията придава по-висока стойност на книгата, като са приложе и автентични документи.
Модерният поглед върху историческите събития включва и другата гледна точка, тази на противниковата страна. Първоначалното намерение на българските издатели е да направят превод от немски език, като първи превод на турския оригинал, тъй като преводачът – известен инструктор в турската армия генерал Имхоф, вдъхва доверие. За тази цел се обръщат към автора, за да получат разрешението му. В любезно писмо той дава своето разрешение за превода, но препоръчва да се възползват от френския превод, извършен с неговото участие и ръководство.
В хода на изложението на бойните действия авторът дава сведения за настроението във войската. Неговите бойни части участват в боевете при Лозенград, Ереклер, Петра, Бунар-Хисар, Люле-Бургас, Карагач, Чаталджа – сраженията, в които техни противници са бойните части на 4-та Преславска дивизия, в състава на която влиза разградският 19-ти пехотен полк. В този смисъл трудът на Махмуд Мухтар Паша е интересен с трактовките, които той дава за пораженията, понесени от турската войска. Ето как проблемът е интерпретиран в Заключението на изданието: “Погромите при Лозенград, Люле-Бургас и Куманово след Плевен и Гедиклер могат да се сравнят само с Иена след Росбах. Ние обаче нямахме противник един Наполеон и нашите военачалници не бяха невежи в правилата на модерната война, както тогавашните пруски генерали. Причината на погромите се крие не толкова в стратегически грешки, колкото в недостатъци в организацията и бойната подготовка от мирно време, в политическия и морален разплох и в недостатъци на характера.”
След Руско-турската война започва разложение в турската войска, причините за което са дълбоки и сериозни. Взетите по време на управлението на Абдулхамид войници не са обучени и дисциплинирани. Макар че през последните години редифите няколко пъти са свиквани на обучение, за две седмици не би могло да се даде необходимото военно възпитание, “което способни офицери с две-три годишна настойчива работа дават на европейските армии”. В нито една войскова част не се спазват програмите на обучението. Печално е обстоятелството, че войниците са неграмотни, а по-голямата част от тях са нестроеви и откупени. Редифите се отзовават неохотно на мобилизацията и за попълване на нещатното число се вземат в строя неотбрани наемници. Криво е изтълкувана и една заповед на Военното Министерство, съгласно която два пъти в една година редифите не бива да се свикват. Командирите на редифските табури напускат при това общата мобилизация. Последният низамски набор също е разпуснат точно преди мобилизацията – обстоятелство, което оказва също вредно влияние. По силата на закона за ревизия на офицерските чинове повечето от военните части се поверяват на неопитно командване. В турската армия никога на офицерите не се е гледало иначе, освен като на чиновници в униформа – това твърди самият Махмуд Мухтар Паша. Преподаваната от 30 години във военните училища тактика и прикладна стратегия оказват влияние върху пораженията. А и в турската войска никой не изучава военна история.
“От всичко гореизложено се вижда, че причините на нашето поражение трябва да се дирят не в силата на противника, а в собствения наш разплох. Постигналият ни тежък удар на съдбата не иде от неприятеля, а от природните закони поради трупана от векове вина. Да, ето истината! Туй, което накара нашите войници да отстъпват и да бягат, не бяха неприятелските войски.”
Такава е гледната точка на един военачалник в армията, която претърпява поражение по време на Балканската война. Разбира се, неговата истина не би могла да бъде друга – той не би могъл да отчете настроението в българската войска, която воюва в името на една голяма и велика идея – националното обединение на народа ни. Друг е въпросът, че шансът ни е проигран – но това е вече друга тема…

Нели НИКОЛОВА

На цветната снимка: султан Абдулхамид ІІ

Международна научна конференция за Първата световна война

От 4 до 7 октомври 2016 г. се проведе Международна научна конференция „Първата световна война и България през 1916 г.” под патронажа на министъра на отбраната Николай Ненчев, който е и председател на Инициативния комитет. Председател на Организационния комитет беше генерал – майор Тодор Дочев. Форумът е част от инициативите в изпълнение на Националната програма за отбелязване на 100 години от участието на България в Първата световна война и беше предшестван от експедиция на Инициативния комитет до Каймакчалан.D2
Основен организатор на авторитетната научна конференция е Военна академия „Георги Ст. Раковски”, а съорганизатори са Институтът за исторически изследвания – БАН, Институтът по балканистика с Център по тракология – БАН, Изпълнителна агенция „Военни клубове и военнопочивно дело” – МО, Македонският научен институт, Военноисторическата комисия, Съюзът на офицерите и сержантите от запаса и резерва, Съюзът на военноинвалидите и военнопострадалите, Съюзът на възпитаниците на военното на НВ училище, ШЗО и родолюбивото войнство и гражданство, Областната администрация на Добрич, кметовете и Общинските съвети на Благоевград, Добрич и Тутракан, Регионалните исторически музеи в Благоевград и Историческият музей в Тутракан. В конференцията участватха 28 чуждестранни авторитетни представители на историческата мисъл от 9 държави – САЩ, Русия, Румъния, Черна гора, Полша, Украина, Турция, Унгария, Сърбия, Молдова, както и над 80 представители от Министерството на отбраната и Българската армия, структури от сектора за сигурност, академичните среди и неправителствени организации.
Научният форум бе официално открит на 4 октомври в София от генерал-майор Тодор Дочев – началник на Военна академия „Георги Ст. Раковски”. Основният доклад, на тема „Първата световна война и България през 1916 година” беше изнесен от акад. Георги Марков. От София на 5 октомври тръгнаха три лъча, като в следващите два дни пленарните заседания бяха изнесени в Благоевград, Тутракан и Добрич.
В Добрич, в дома-паметник „Йордан Йовков”, бяха осъществени три тематични панела с модератори проф. д.и.н. Антонина Кузманова, проф. д.и.н. Калчо Калчев и доц. д-р Цветолин Недков. Участниците тук бяха от България, Молдова, Украйна, Сърбия, Русия, Черна гора. Официални гости на откриването в Добрич бяха генерал-майор Тодор Дочев и заместник-началникът на администрацията и логистиката на Военната академия полк. д-р Стоян Стаматов.
Изнесените доклади бяха изключително интересни и на много високо ниво, като тук ще посочим само някои от тях. Полк. проф. д.в.н. Димитър Недялков разви темата за българското въздухоплаване и авиация през 1916 година. За премълчаната история на сръбската доброволческа дивизия в Добруджа говори проф. д.и.н. Светлозар Елдъров. Проф. д.и.н Калчо Калчев се спря на един епизод от българо-турското военно сътрудничество на Добруджанския фронт. „Бесарабските българи и Първата световна война” бе темата на доклада, изнесен от проф. д.и.н. Николай Червенков от Молдова. Ядранка Селханович от Черна гора разгърна въпроса за отражението на 1916 г. върху окончателната съдба на Черна гора. Джордже Стошич от Сърбия говори за сръбските войнишки паметници в България от времето на Първата световна война. Доц. д-р Венцислав Димов направи преглед на песенните паметници за войната в Добруджа.
Докладът на доц. д-р Василий Каширин от Русия беше на тема „Руските войски в боя при Добрич на 5 – 7 септември 1916 година”. В заключението си доц. Каширин наблегна на съвременните посоки на взаимоотношенията между участниците в Първата световна война, които трябва да се основават на взаимно уважение и обединение на народите ни.
В конференцията имаше и разградско участие. Докладът „Съвременни интерпретации на последици от военновременни събития” на Нели Николова от Регионалния исторически музей, чрез личната история на един войник беше в подкрепа на тезата, че в съвременния свят в съзнанието на хората границите падат, тъй като се оказва, че в следствие на събития по време на войната, днес неговите наследници /които живеят в Разград/, имат родственици във Франция.
При закриването проф. д.и.н. Антонина Кузманова даде висока оценка на проведения научен форум. Тя подчерта, че историографията никога не може да бъде изчерпана, винаги ще има различни гледни точки, но призова чрез гласа на участниците в конференцията да бъде чут апелът, както за пазене на паметта, така и към разбиране на уроците на историята. За България Голямата война е низ от военни победи, но дипломатическо поражение. Няма българин, който по един или друг начин да не е засегнат от войната. И т. нар. „победители”, и т. нар. „победени” – всички губят! Затова „по-добре лош мир, отколкото добра война”.
Докладите от конференцията ще бъдат издадени в сборник.

Нели НИКОЛОВА

1 2 3 5