Ивинела САМУИЛОВА: Животът ни е съ-участие в чудесно приключение – едно свободно и радостно пътешествие из безкрая с неговите безбройни възможности


Малко след Деня на будителите разговаряме с писателката Ивинела Самуилова. Първата й книга – „Животът може да е чудо” – много бързо се превърна в бестселър. Заради въздействието си, заради забавния си стил, но най-вече заради това, че преобръща човешки животи! Защото завихрени във водовъртежа на общоприетото, всеки път се задълбаваме да търсим причините за преживяванията си. Виним се, гневим се, тревожим се, страхуваме се… А има и много по-лесен начин да излезем от рамката на ограниченията, които сами сме си налагали. Следващите книги – „Ако животът не е чудо”, „Жената, която търсеше любовта” надграждаха мотото на първата – „Има два начина да изживеете  живота си, като нещо обикновено или като чудо”. И именно тук се крие причината произведенията й да водят класациите на книжния пазар.

В този смисъл, чрез творбите си, Ивинела Самуилова е един истински съвременен будител.  Защото споделеното в тях по много красив и забавен начин ни събужда за отварянето на сетивата ни, за разгръщането на собствения ни потенциал, за излизане от ограниченията на социума, с които дълго време са ни приспивали. Както казва главният й герой – психологът Алексей Бъчев, „всички го могат, но малцина знаят, че го могат”.

Иви, благославям мига, в който „Животът може да е чудо” беше  за първи път в ръцете ми!  Защото истина е, че когато промениш мисленето си – променяш и реалността си. Кажи ни, какво е да живееш в чудеса?

ivanelaСъс сигурност е приятно, спокойно и обикновено. Чудесното за мен е моята нагласа да гледам на живота като възможност за радост, да се чувствам част от един смислен и добър свят, да се уповавам на Бога, да усещам присъствието Му и да се стремя да живея по начин, който ме приближава до Него – да бъда максимално автентична и да се старая да използвам по най-добрия начин даровете, които имам на разположение.

Много ми хареса определението ти на това, което Алексей прави – „ще получите начално космическо ускорение, за да започнете да случвате живота си, както ви харесва”. С какво подходът на Алексей е уникален и какви биха могли да бъдат резултатите от прилагането му?

Подходът на Алексей е уникален с начина, който предлага за постигане на чудесната нагласа. Той използва абсурда, за да разбие сериозността, с която подхождаме към себе си и към живота си. Сериозност, чийто библейски синоним е възгордяването, увеличаване на чувството за собствена важност и значимост, егоцентризъм, който ни отделя от всичко и всички, включително и от природното ни „аз” и превръща другите и света в нещо чуждо и враждебно, а нас – в жертва. Това вземане твърде на сериозно води до самосъжаление, което пък е възможно най-егоистичната и непродуктивна нагласа за живеене. Промяната на тази нагласа, смяната на фокуса – от проблемите към възможностите, превръщането ни от център на вселената в част от вселената, възстановява способността ни да възприемаме живота не като бреме и заболяване, което трябва да преболедуваме, докато умрем, а като съ-участие в чудесно приключение – едно свободно и радостно пътешествие из безкрая с неговите безбройни възможности. Това е резултатът и той е толкова различен от негативистичния модел, в който сме привикнали да се въртим в кръг, че, когато постигнем този резултат, смятаме, че се е случило чудо. А ние просто сме се върнали към нормалното.

Мотото на „Жената, която търсеше любовта” беше свързано с една мисъл на Руми: „Трябва не да търсиш любовта, а просто да откриеш преградите в себе си, които си издигнал срещу нея”.  Лично аз за първи път срещнах по този начин разгърната концепцията за любовта, което като разбиране на темата е много близко за мен.
Много хора днес търсят и преследват любовта, сякаш тя е някакъв дивеч или престъпник, както се бе изразил Алексей. А тя дори не е извън, а е вътре в нас – социумът я е изнесъл отвън, превърнал я е в пазарен продукт, налепил й е етикети, сложил й е рейтинг, цена и ни е накарал да повярваме, че няма как да обичаме, ако нямаме упътване – било за „идеален партньор”, за секс, за взаимоотношения в семейството, за това кой какво трябва да прави, кога да го прави, какво бельо да носи, докато го прави и какви афродизиаци да ползва, преди да го направи… Това са преградите – матричните стереотипи. Любовта не е изгубена, за да я търсим – ние сме изгубени. С Алексей се шегувахме, че всъщност тази книга трябваше да се казва „Любовта, която с голям зор намери жената, защото жената се бе изгубила, докато я търсеше”. Спомням си навремето, докато бях във Великобритания по проект на компанията, за която работех, редовно се губех с колата и се налагаше да звъня на охраната, за да ме открият, като преди това отгатнат къде се намирам. Задачата на любовта е не по-лека и също толкова абсурдна.

ivТи си богослов по образование, но в книгите ти виждаме един съвременен поглед към живота, различен от този на традиционната, институционализираната религиозност. В „Къде отиваш, пътнико?” най-изразително усетих това, като читател.  /Тук ще припомня, че разградската публика остана с прекрасни впечатления от срещата в града ни в края на юли миналата година./

Съвременен е само начинът, по който говоря за вярата – иначе нищо различно не казвам, що се отнася до християнството като учение. Просто като автор и като богослов съм поела риска да бъда по-смела в изнамирането на един по-съвременен контекст и изразност, в които да поставя посланията на християнската вяра, без да ги променям. Църквата, като институция, трябва да бъде консервативна – ролята й е да гарантира автентичността и чистотата на учението и тя няма как да бъде фриволна. Аз като писател си позволявам известна фриволност, която обаче никога не е самоцелна. Понякога търся образи или изказност, които са познати на читателя, за да може той да стъпи на тях и след това да прекрачи към нещо, което е ново за него, с повече доверие.

Съвсем наскоро излезе петата ти авторска книга „Гатанки от небето”. Кажи ни, каква е основната идея на „Гатанки”-те, защото и на мен ми се струва, че всичко, което ни се случва, е точно гатанка, изпратена ни от Небето, на която търсим Отговора.

Основната идея на „Гатанки от небето” бе да покаже как чудните послания на християнската вяра могат да бъдат реално прилагани в ежедневието ни така, че в него практически да има повече радост, смисъл, любов, доброта и благополучие.  Книгата дойде в отговор на читателския интерес към християнството, до чиято същност, както споделиха, много хора се докоснали именно чрез романа ми „Къде отиваш, пътнико?”.  Доста неща, които ни се случват в живота, приличат на гатанки – главоблъсканици, чийто отговор е трудно да намерим. Смешното и чудесното обаче е, че можем да си спестим усилията, защото отговорът винаги е един и същ – Бог. Според християнството, решението на проблемите не е борбата с тях, а смяна на посоката – да насочим погледа си обратно към Бога и да Му се доверим. За Него няма нищо невъзможно.

Знам, че не е възможно да „планираш” какво ще пишеш по-нататък. И все пак – какво е  вдъхновението да пишеш и имаш ли усещането, че именно това те прави един истински съвременен будител? 

Писането ми дава усещането, че съм на моя си път. То е онази искра, която запалва мотора ми всяка сутрин, кара ме да скачам от леглото и придава на ежедневието ми усещане за смисъл.  Ако обаче казаното от мен е успяло да докосне нечие сърце и да бъде полезно някому, не благодарете на мен, а благодарете на Бог, защото аз без Него съм нищо.

Но пък си път, по който посланията стигат до читателите и им помагат да променят нагласата си към живота и собствените си преживявания. А променят ли се мисловните модели, променя се и общата ни реалност. И това никак не е малко. За което сърдечно ти Благо-Дарим!

Нели НИКОЛОВА

Снимките са от срещата на разградчани с Ивинела Самуилова и Алексей Бъчев в къщата музей „Д.Ненов“ на 31 юли 2014 г.

Коментари


Име*:
Мнение*:
Редакцията не носи отговорност за съдържанието на коментарите.
Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.