Д-р Диана КИСЕЛОВА: Да съхраним способността си да се възхищаваме и да не унищожаваме собствената си уникалност!


Д-р Киселова, как стана така, че избрахте психиатрията за своя специалност?

Случайно. И ако трябва да бъда честна, не съм сигурна, че бих взела такова решение, ако пред мен стоеше такъв избор сега. По времето, когато това се случи –опцията за работа в чужбина не стоеше изобщо, а свободните места не бяха никак много, по-скоро изборът трябваше да бъде направен измежду ограничен тип по-малко привлекателни по тогавашните критерии специалности.
За жалост, въпреки че изглежда атрактивна, психиатрията е сред най-малко предпочитаните специалности от завършилите млади колеги и за това има обяснение – нейната неравнопоставеност сред другите специалности е очевадна и това е често коментирана тема сред гилдията, където хората с подобен на моя стаж продължаваме да сме едни от младите. Осезаемо е неприятното усещане, че специалността е настанена сякаш в „задния двор“, а психичното здраве остава неразпознато като приоритет дори от здравеопазването. Психиатрията е единствената специалност без високоспециализирана дейност /психотерапията и различните психологични подходи – ефективни колкото медикаментозното лечение при много разстройства от тревожно-депресивния спектър/ не се заплащат от Здравната каса, а немалка част от клиентите ни не желаят да приемат медикаменти/. Промените, за които гилдията ратува – реформите за по-качествена грижа, подобна на тази в останалите европейските държави, не се случват, /въпреки наличието на впечатляващи програми, облечени в документи/ и реално не действат. Дори напротив – наредбите за диспансеризация, които през последните години касаят организацията на дейността, според немалка част от колегите по-скоро засилват стигмата. И ползата от тях е меко казано спорна.
Това е специалност, при която рискът от инцидент не е никак имагинерен е виси във всеки един момент във въздуха.
Незрялостта и примитивността на обществото ни води до нагласата, че хората с тежка психична болест, освен че са болни, са и виновни за това. Формираме образ на лудия, лошия, за да се заявим като нормалните и добрите, без да си дадем сметка, че лесно можем да си разменим местата и утре ние да сме на тяхното.
Факт е, че при хората с тежки психични заболявания като шизофренията от 6 до 10% вършат престъпления, боледуват драматично, скандално, инцидентите, завършили злополучно – убийства, самоубийства, тежко разрушителни поведения, нагнетяват напрежение, формират негативни нагласи и това са редките случаи, при които приковават обществения фокус, но в по-голямата си част психичната болест е предимно страдание и не се асоциира с агресия.
Засегнатите от тежки психични заболявания в млада възраст без трудов стаж са онеправдани и обречени на бедност – получават социална пенсия около стотина лева, с която между впрочем доплащат и лекарствата си. Излизайки от болничното заведение се озовават – единствено на грижите на застарелите си родители, /ако имат късмета да имат такива/, които не скриват огорчението и тревогата си, че един ден тях няма да ги има и болните им деца ще останат сами. Няма програми за комплексна извънболнична грижа за тези хора.
Няма ги дневните центрове и защитените жилища, в които да се възстановяват в общността, а състоянието им и приемът на медикаменти да се мониторират ефективно от екипи от социални работници, психолози, медици, в които могат да разчитат и на храна и подслон, съдействие за работа и по-достоен живот. В такъв тип екипи ключов специалист поема воденето на случай на всеки изписан от болницата, поддържа пълноценен контакт и при случай на срив, реагира незабавно. Но системите за психосоциална рехабилитация, съществуващи в развитите страни и които е удачно да са във всеки регион у нас, почти липсват. Гилдията го иска, защото е наясно, че моделът работи, действащият психиатър е напълно убеден, че грижата, свързана само с медикаментозното лечение, е недостатъчна, половинчата и психосоциалната рехабилитация е от съществено значение.
Имах активности в тая насока – кандидатствах с проекти за дневни центрове, създадох фондация, но като че ли и личната инициатива не е приемлива.
За съжаление подобряването на психичното здраве само с инструментите на клиничната психиатрия е невъзможно, защото водещите причини за влошаването му са пряко свързани със социално-икономическите фактори, политиките на държавата, свързани с образованието, сигурността и другите системи.
Продължава да е силна стигмата по отношение на психичните болести. Хората се срамуват и се страхуват – не искат да бъдат дамгосани като психично болни. Факт е, че няма силни пациентски организации. Срамът и стигмата продължават да пречат на хората да получат адекватна и своевременна. помощ.
По-консервативни и нетолерантни сме и всеки човек, който има поведение отвъд общоприетите норми, рискува да бъде дисквалифициран и маргинализиран. Обществото ни е затворено, капсулирано, опитва се да оцелее така, при нас нещата са по-кротки, тихи, мирни, контактите с външния свят, промените в нормите и статуквото се преживяват като заплаха.
Пасивни сме, не проявяваме активност, може би не сме научени на това, чакаме да ни каже някой авторитет какво да правим, по-лесно е, пък и не поемаш отговорност. Така се отнасяме и към важните неща, чакаме ги когато се случат, да се наместят от само себе си и да се решат.
Пък и така сме възпитавани – да не бъдем толерантни, милосърдни, да не бъдем жертвоготовни, възбуди се алчността, личният интерес загърбва общото.
Осезаема е завистта към свободата. Не свободните завиждат на свободните, а примитивният начин да се избавиш от тягостното чувство на завист у себе си, е като унищожиш обекта на своята завист. Например, като санкционираш и заклеймиш, респективно забраниш, онези прояви на свобода у другите, които самият ти не си способен да постигнеш
Така че, практикуването й изисква доста кураж, за да се работи ефективно продължително време, а в нашата реалност хората се деморализират бързо и е доста трудно да се поддържа ентусиазмът, енергията и куражът, а пък без тях е трудно да бъдеш ефективен въобще.

С какви проблеми идват най-често пациентите при Вас?
Тревожността и депресията засягат обобщено всеки четвърти.
Тревожните разстройства са най-много. Най-често срещаното значимо състояние сред тях е паническото разстройство, депресията е честа в медицинската практика в общата популация надхвърля 5 % . Между 10 и 20 на сто от всички хора преживяват депресивно или невротично състояние в даден момент от живота си, също така алкохолизмът, станал доста сериозна болест, която засяга един значителен процент от обществото – 10 -15 %. Хората се обръщат за помощ при житейски кризи, проблеми в семейството. В медицинския ни център работи успешно от няколко месеца и психолог, оказва се, че предпочитащите психотерапевтични подходи не са малко, опитваме се да работим съвременно.
Свикнахме да виним малко неоправдано само кризата. Хората губят надежда, не могат да установят статуса си, късат се връзки. Често това е свързано и с емоционални, междуличностни причини.
Никой не е застрахован от емоционални и поведенчески проблеми, те могат да засегнат всеки човек, независимо от неговото обществено положение, доходи, възраст, пол. И хора, успели във важни жизнени поприща, изведнъж изпадат в тежки паники, в ужас от настъпваща смърт. Изследванията не сочат нищо и обикновено се губи много време за изключване на телесна болест, за да се стигне до истинската причина – интензивната тревожност, която изисква лечение .

Увеличава ли се броят на тези които се обръщат за помощ в последно време?
Има група психични разстройства, които са постоянни като прояви и количество във всички култури и цивилизации. Те са характерни за биологичния ни вид, базират се на една постоянна предразположеност. Това са шизофренията, афективните разстройства – тежките психични разстройства, които поддържат стабилен процент, съизмерим с този в останалия свят и в това отношение няма значима разлика.
По отношение на честите психични разстройства с основни симптоми от тревожно-депресивния спектър, проведени изследвания ни нареждат сред челните позиции. Значително по-голям процент българи отговарят, че се чувстват „изключително напрегнати“ през по-голямата част от времето или постоянно в сравнение със средния европеец. Но въпреки че не страдат по-малко от психично-здравни проблеми, се обръщат два пъти по-рядко за професионална помощ по повод емоционални или психологични проблеми.
Живеем във време на ограничени перспективи за индивидуално развитие, социално-икономически трудности, нивото на несигурност е високо.
Бедността – отчетливо изразена в този край, е свързана с качеството на живот, с преживяването за благополучие и в крайна сметка с психичното здраве. Най-бедните страдат много от психични проблеми и търсят помощ и прибягват до употреба на медикаменти , алкохол по повод на психологичен или емоционален проблем много по-често от останалите.
Тревожността и депресивните разстройства, в значителна степен обаче, са свързани с фактори извън системата на здравеопазване – с фактори на средата, които са обект на управление от системите, обезпечаващи сигурността, обществения и личния живот, системите на социално подпомагане и образование. Споделям мнението, че публичните политики извън здравеопазването са много по-отговорни за превенция на граничната психиатрична патология.

Като специалист Вие самата сигурно имате какво да кажете на хората в посока на това, да живеят в добро психично здраве.
Добре е да сме наясно, че никой, дори и най-добрите сред нас, не е застрахован и е хубаво да се замислим за собственото си психично здраве, за това, което правим или по-скоро не правим, за да го укрепим и подобрим. Така че, да полагаме грижи за душите си.
Когато хвърляме вината върху държавата, системата, кризата, началниците, родителите, колкото и да ни е непосилно трудно, сриваме собствената си решимост за промяна.
Да не копнеем по това, което има друг, защото това ще унищожи собствената ни уникалност.
В моменти на криза нямаме нужда от съвети, а от усещането, че сме разбрани – то носи утеха, че си нормално човешко същество, способно да страда, и това страдание е разпознато от другия и може да бъде съпреживяно.
Да не пропускаме в грижи към материалното благополучие да отбележим колко важни са емоционалните връзки помежду ни, близостта, съпреживяването, човешкото присъствие в ежедневието
Да съхраним способността си да се възхищаваме един от друг, особено на майсторите, на идолите, защото в противен случай настъпва такова състояние, при което се търсят само негативи, виждаме само лошото и животът става отровен.
Хората с ясно виждане на реалностите имат добро психично здраве и успяват.
Да се опитаме да управляваме самостоятелно поне тази малка част от света, която ни е достъпна и се намира в пределите на нашите възможности, но и да се отворим към света да сме по-дружелюбни и толерантни към различното.
Да се опитаме да разберем кое е това едно нещо, което ни носи удовлетворение и радост, да не преставаме да го търсим, защото то е това, което ни кара да се чувстваме живи. Да не се отказваме търсим смисъл, защото самото търсене на смисъл носи смисъл, отказът от търсенето на смисъл проваля хората.
Трудностите са част от играта, провалите са задължителни, една от свежите сентенции за успех е , че успехът е прескачането от провал на провал, но с ентусиазъм. Тук ключовата дума е ентусиазъм.
Според капацитет в гилдията, добре е в съвременния свят, в който живеем, да имаме хоби. Това е един от начините да изключваме мозъка си и да се върнем към детската безкористна игра, при това споделена, Силно поддържам това!
Йосиф Бродски ни насърчава – четете книги и стихове, дори и най-скъпите струват по-малко от посещението при психиатър.
Нели НИКОЛОВА

Коментари


Име*:
Мнение*:
Редакцията не носи отговорност за съдържанието на коментарите.
Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.